Историята на Мишо, трета /последна/ част

Навлизам в живота като просяк – участ, която ме съпътства до днес

Споменах, че благодарение на БКП, през 1989 година влязох в Икономически техникум. След промените директорът на пансиона реши, че трябва да плащаме 80% от личната си пенсия. Така, лишен от средства за препитание, се озовах на улицата и през 1991 година започнах да прося. За това пък, бях наказан с изключване от училище.

Въпреки несгодите, с радост се връщам към времето в Луковит и към момичето, с което се запознах. Беше малко след промените. Казваше се Ана Коларова. Беше свита, срамежлива, каквато си е и днес. Тя без колебание прие да сподели като моя съпруга съдбата ми на отшелник и отхвърлен от обществото човек. Родителите й бяха против нашата връзка и ни разделяха с бедност, религиозни причини и много други. През този период недоимъкът и хорските хули ме тласнаха към търсене на препитание последователно в София, Бургас и Варна. След  дълги лутания, реших да се установя във Варна, град, в който дори клошар ще намери храна и подслон.

Спомням си, че изпаднал в нищета, вървях по улиците на Плевен и спрях да поискам цигара от продавачка на музикални дискове. От дума на дума, жената прояви интерес как живея. След моя разказ, тя просто сложи пред мен кутия с 2 лева вътре и каза: „Почакай, ще видиш какво ще стане”. След известно време кутията започна да се пълни.

Отначало ми беше неловко, но свикнах. Вместо да си потърся работа, се възползвах от хорското съчувствие към мен. Затова тръгнах по големите градове, казвайки си; „Това едва ли ще е временно. Трудностите едва сега започват.” Не исках старото ми „семейство” да се възползва от моята инвалидност и през 1995 година се установих във Варна, където и сега живея.

Когато се ожених за Ани, ходехме по различни квартири, според сезона. Аз се надявах моята просия да е временна, но уви, не можах да продължа образованието си. След 1989 година, на хора с моите увреждания им е забранено да упражняват какъвто и да е труд. Дълги години бях в депресия. Минах и през алкохолизма, от който с големи усилия ме спасиха съпругата ми и семейството на една жена, чието име няма да спомена сега. Може би Бог чрез тях бдеше над мен.

Бях в трети курс в техникума, когато една вечер, както се разхождах, ме спря непознат с думите: „Знаеш ли, че Бог те обича? Искаш ли да научиш кой е той” и т.н. Покани ме на църква, а аз приех. Мислех, че е нашата, източно-православна. Посетих ги. Учението им беше изпълнено с мракобесие и безнадеждност. Обвиняваха хората с тежки проблеми, че „изплащат чужди грехове”. Именно в този период аз изгубих вярата си в Бог за дълги години.

Лутах се без изход и духовна подкрепа. Все пак изглежда Господ не ме беше изоставил, защото ми изпрати Л. и Д., с чиято помощ си върнах духовното равновесие. Нека Бог бди над тях и ги закриля! Разказвам всичко това  с голяма радост, защото след православното си кръщение през май 2014 година, намерих себе си. Станах по-смел и по-решителен.

Послеслов

Тази история не единичен случай. Тя е огледало, в което може би и други виждат своята съдба. Има хора, унесени в безгрижие /поради създалата се обстановка/, в забавления, моди и т.н., които изоставят собствените си рожби или роднини и ги подхвърлят на произвола. Такива хора нямат страх от Бога, нямат съвест.

Искам да призова своите братя и сестри да кажат „не” на това безразсъдно безгрижие. Да спрем захвърлянето на невръстни деца! Участта им е тежка. Те са подложени, от една страна, на състрадание, от друга – на хули и обиди. Цари бездушие и неразбиране в автобусите и по улиците. В  местата за социална подкрепа рядко някой ни подава ръка.

Вижте предните първа и втора част, а също и Да укрепим надеждата на Мишо