Как през поста да не се изяждаме взаимно

Общувайки с църковни хора на живо и в социалните мрежи, вече много години наред забелязвам, че отношението към гастрономичната част на поста сред съвременните християни представлява един много широк диапазон между двете крайности.

Едната крайност, е да постят до такова състояние, че от глад вятърът ще те отвее и ще ти причернее.

Другата, е да следват тезата „главното е да не се изпояждаме взаимно”, с лекота отхвърляйки всички останали хранителни ограничения, предписани от Църквата.

Навярно истината, както винаги, е някъде по средата. Обаче и от тези крайности може да извлечем полезни уроци.

Добре помня своите първи неофитски пости, когато наистина докарвах себе си до пълно изнемогване, така че краката ми се подкосяваха от слабост. Тогава строяхме нашия храм и аз работех като зидар.

И ето, във виелицата, притискайки с едната си ръка цял куп заледени тухли, се катериш по разнебитените стълби до нужното ниво на скелето. И не просто разбираш, а физически чувстваш – ако не е Господ, ти и крачка не можеш да направиш в такива условия, камо ли да работиш.

Силата Божия, тя действително в немощта човешка се проявява. А такъв необуздан пост за младия и здрав организъм е прекрасен повод да се открие пътят на тази сила, да ѝ се даде възможност да действа там, където си свикнал да правиш всичко сам.

И ето още един момент във връзка с тези две крайности. „Да не се изяждаме”, разбира се, е най-важното, кой би спорил. Но ето къде е парадоксът: да не изяждаш другия, е много по-лесно, когато ти старателно си се наситил с нещо друго.

Например, след три порции хубави шишчета аз с такова умиление гледам на всеки човек, че чак виждам ангел Божий в него.

А след няколко добре приготвени свински пържоли съм готов с лекота да простя на някого даже най-гнусната мръсотия по мой адрес.

И ако към всичко това отгоре добавим и някаква вкусотия с ягоди, полята със сметана, или пък тирамису, чийзкейк или поне половин дузина еклери – е тук и аз ще стана същински ангел, дори и чинията с еклери върху главата да ми да счупиш – аз само ще кимна разбиращо и сънено ще се усмихна.

И никого няма да изяждам – нито приятел, нито враг.

Но ако няколко дена съм на постна супа от кисело зеле и варени картофи с черен хляб... Ето тогава се дръжте, скъпи мои приятели и уважаеми врагове! На никого няма да му се стори малко. Да изям някого, ясно е, че няма да го сторя. Но тогава таквиз ще почна да ги бълвам, така ще стана раним и чувствителен към най-дребни дреболии, че е по-добре в такъв момент да ме заобикаляте и да не ме гледате в очите.

Ето тук става ясно, какъв съм аз, колко тънък и крехък слой е моето християнство над тъмните дълбини на моите страсти и греховни наклонности.

На сит стомах и четиридесет пъти да кажеш „Господи, помилуй”, ако искаш и двеста и четиридесет – резултатът ще бъде примерно един и същ: с чувство на дълбоко удовлетворение осъзнаваш, че си отдал на Бога Божието, и продължаваш нататък по пътя си, зает със своите човешки дела.

Но когато лично видиш, как само една седмица на постни дажби те превръща в мизантроп и неврастеник, тогава съвсем по друг начин ще зазвучат тези станали привични думи на най-кратката християнска молитва.

Искаш ли да дадеш в теб да действа силата Божия – намали своите сили с пост, приеми безсилието си пред излезлите наяве собствени страсти, които в ежедневието просто заглушаваш с вкусна и калорична храна.

Само тогава ще стане ясно, че да „не се изяждат един друг” на гладен стомах през поста, вярващите хора са способни само по Божията милост. А тя, милостта, се появява там, където ти си видял собствената си немощ, и в ужас пред откриващото се зрелище зовеш – Господи, помилуй!

превод: Елка Калчева

източник: foma.ru