Постът - период на подвижничество

Напътствия за Апостолския пост. Проповед на иконом Василий Шаган в Първата неделя след Петдесетница, 19 юни 2022 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна

Честит празник, братя и сестри!
Утре започва постът, който е посветен на светите апостоли Петър и Павел, затова много често ние го наричаме Апостолски пост, и във връзка с това искам да ви кажа няколко думи – на какво би било добре и редно да обърнем внимание. Защото постът не е само въздържание от храна. Спазването на поста е една сериозна добродетел, която ни помага да се научим да имаме по-голямо внимание към Бога.

Ние знаем, че Бог ни е дал разумна, желателна и гневна сила, за да можем чрез тях да познаваме Него, нашия Бог. Св. Григорий Палама казва, че разумната сила, когато е естествена и не е в робство само на тварното, е разделена на две части – това са умът и разумът. Умът ни е даден, за да познава нетварните неща и да усвоява знанията за Бога и битието, като под битие имаме предвид истинското битие – вечното, а не това – хоризонталното. А разумът ни е даден за познаване на тварните неща. Или по друг начин казано, умът – това е теорията на нашия разум, тоест съзерцателната сила на нашия разум, за съзерцаване на Бога, а разумът е практичната част, тоест за усвояване на практичните и тварни неща.

Трудно е да си представим и разделим едното от другото, на ума от разума, но за да освободим ума от страстите и заблудите, е необходимо да го направим това разделение. Защото ако умът се отъждествява с разума, тогава настъпват големи проблеми, които ние наблюдаваме и в себе си. И това най често се определя като обърканост, или както се изрази днес един човек: „В главата ми е пълна каша”. И това се среща при страшно много хора сред нас. Така че, за да стане още по-ясно, умът – това е, което съзерцава Бога, тоест твърдата вертикала на нашия живот, това, което ни свързва с Бога, а разумът ни е нужен за това, което имаме тук, в нашето хоризонтално битие, тоест да усвояваме тварните неща, например какво да ядем, къде да живеем, как да осигуряваме насъщния си хляб и дори как да общуваме помежду си.

Ако разумът е воден от ума и освещаван от това, което той му разказва за битието, съобразено с Бога, тогава тази хоризонтала (поддържана от разума), независимо от всички трудности, ще бъде здрава и неразрушима, всичко ще бъде наред. Но ако допуснем обратното – умът да се поведе по разума – тогава всичко за нас става хоризонтално, плоско и няма изход от тази ситуация. А ние живеем в много тежка ситуация, нямаме нищо сигурно. , но и слава Богу, че изпаднахме дотук, за да видим, че няма нищо сигурно в този свят, и затова е казано: „Не се надявайте на нищо човешко в този свят”. Защото ние свикнахме да се надяваме на видимото, ограждаме се с всякакви възможности, с които да можем да подплатим това си битие, ако изпаднем в нужда, и по този начин да осигуряваме своята сигурност. Но оказва се, че истинската сигурност е в Бога. Защото всичко, което ни осигурява сигурност тук, в един миг може да ни се изплъзне като пясък през пръстите.

Затова първото, което може да опитаме да направим през поста, е да освободим своя ум, който ни е даден за съзерцаване на Бога, от всякакви страсти и от всякакви житейски пристрастия. Да го освободим най-напред от това, той да не се отъждествява с разума, тоест умът да не се занимава с тварните неща, а да го научим да мисли за вечните неща. Още повече, че при кръщението на нас ни е дадена благодатта на Светия Дух, която да подклажда така нашия ум, че той винаги да бъде свързан с Бога. Но поради това, че ние сме занемарили връзката си с Бога, поради житейските неща и своите страсти,

И когато говорим за страсти, имаме предвид особено славолюбието, себелюбието, егоизма и гордостта, тщеславието – най-тежките човешки пороци, поради които се раждат вече и другите грехове. Тези пороци в нас са покрили благодатта на Светия Дух като с пепел, и затова Той не действа в нас, затова ние сме объркани и нямаме радост. Трябва да разчистим този жар, който имаме в нас като добър залог от Бога, даден ни още при кръщението като Печат на дара на Светия Дух, и да го разпалим в себе си като истинско и най-изтънчено внимание към Бога. Защото умът е като очи за душата, като прозорец към Бога, Когото трябва да видим и познаем чрез благодатта на Сетия Дух, и да Го приемем в своето сърце.

Затова нека посветим поста на борба със своите страсти, и всеки един от нас да се замисли и да намери в себе си онова, което го подтиква към грехове. Защото чувам понякога да ми казват: „Имам явно в себе си скрити грехове, които не мога да видя”. Не, те не са скрити от някого там, никой не ги е скрил. Ние сами ги „крием” от себе си, защото не ги виждаме. А не ги виждаме, защото не сме внимателни към себе си. Но когато сме внимателни и преценим защо се прогневяваме, защо се ядосваме на своите ближни, защо постоянно сме обидени, защо сме неблагодарни и мърморещи, тогава е възможно да видим, че носим в себе си тежката страст на себелюбието, поради което се раждат всички тези неща. А себелюбието носим, защото имаме в себе си и тежката страст на гордостта. Така изчистването на гордостта и себелюбието става наша задача, която ако не изпълним, значи нищо не вършим – нашето християнство не е действено, а само ритуално и затова не ражда плодове. Християни сме, кръстени с благодатта на Светия Дух, но в същото време не искаме да видим понякога един другиго. Не умеем да общуваме поради своята гордост, макар че се причастяваме от една и съща Чаша с един и същ Христос.

Всичко това не е повод за осъждане, а за да се замислим дълбоко за своите духовни рани, за да ги излекуваме. Това ни се дава като шанс по време на поста, защото цялата Църква ще се моли и ще влезе в периода на подвижничеството. Постът е подвижничество за нашето оздравяване. Нека да започнем с дълбоко размишление за себе си, за да видим кое е пепелта в нас, която е покрила жарта на Светия Дух, поради което Той не гори и затова нямаме радост. И като намерим причината, нека се заемем с изчистването й по време на поста.

Как и по какъв начин обаче да преборим в себе си тези страсти? На първо място – казва преподобни Исаиа Отшелник – със сигурност трябва да се въоръжим с постоянен страх Божи, тоест да осъзнаем, че ако не направим това, ние ще изгубим Бога. Това осъзнаване ще породи в нас този страх, че водим празен живот – годините изтичат, а нищо нямаме, не сме придобили благодатта на Сетия Дух и не сме освободили своя ум от страстите, не сме преборили своето себелюбие... И този страх Божи ще ни подтикне да направим всичко останало, тоест ще ни даде сила. Защото умът може да се въоръжи с гневната сила, която имаме в себе си, за да придобие тази решителност за преборване на немощите ни. Тя затова ни е дадена тази гневна сила – не за да се сърдим и прогневяваме един на друг, а да се борим със своите страсти. Дадена ни е в помощ на ума, за да пребори тези страсти, ваден от страха Божи.

На второ място, освен със страх Божи – казват светите Отци – въоръжете се с послушание към Бога и към Църквата, тоест приемете, че това, което Бог ни казва и на което ни учи, е истината за живота и пътят, и проявете послушание към Бога. И Църквата ни показва пътя постоянно – чрез словото, чрез богослуженията. Защото чрез това послушание ние можем поне малко да оправим своите отношения с Бога – чрез молитва и участие в богослуженията, които много често пренебрегваме, защото си мислим, че по друг начин ще се оправят нещата. Но как? Рано или късно ще разберем, че не може по друг начин.

На трето място е покаянието. Но покаянието не може да настъпи, ако ти не си видял своя грях преди това. Затова мнозина идват да се изповядват, без да се каят. Но да се причасти човек, не може без покаяние. Без изповед може, но без покаяние не може. А се получава обратното – изповядват се, без да се каят, и се причастяват. Не може така. Покаянието е неистово желание за промяна. Това е като да си болен от тежка болест и да знаеш, че ако не се лекуваш, ако не полагаш усилия, ако не прилагаш специални упражнения и диети, ако не следваш препоръките на лекарите и не търпиш, то не можеш да се излекуваш. И мнозина от нас, като са болни тежко, правят чудеса, обикалят половината свят само и само да получат изцеление на своето тяло. Но наравно с тялото, та дори и на първо място, трябва да лекуваме и душата си. Защото оттам идват и другите болести, телесните. Затова както полагаме усилия да лекуваме телесните си болести, в пъти повече усилия трябва да полагаме за лечение на своите духовни болести. Това е покаянието – неистова борба за изправяне. 

Не бива да се занемаряваме, защото е много лесно да се самозабравим. Но и задължително към изброеното дотук, трябва да добавим своите добродетели. Не може да изчистим греха без добродетели. Обикновено светите Отци казват да започнем с дела на милосърдие. Преборвайки дадена страст, не може да оставим в себе си празно – трябва да я заменим с добродетел. Гордостта – със смирение, себелюбието – с дела на милосърдие и внимание към ближния, тщеславието – с прославяне на Бога. Ето колко много може да правим по време на поста, като добавим и четвъртото важно нещо – въздържание. Това значи да се въздържаме от лоши дела, и нека започнем с най-изтънченото и финото, където биваме събаряни – с мислите си.

Мислите, с които всички се борим, са като досадни мухи, докато са около нас. Няма как да ги няма, но ние, които вече сме започнали да се учим да разграничаваме ума от разума, и знаем, че умът е за Бога, а разумът – за всичко останало, би трябвало да запазим вниманието си за Бога и да отпъждаме лошите мисли от себе си, като внимаваме те да не се превърнат в помисли. Помисълът това и означава – след мисълта – тоест допуснал съм мисълта в главата си и я следвам. Докато е около нас, една мисъл лесно се отпъжда, но ако я допуснем в нас, това вече е много по-трудно. Затова да започнем въздържанието още от мислите си и да внимаваме за делата си.

Постът е време на въздържание. Но ние сме свикнали само да се въздържаме от храна, и дори мислим, че това е страшно трудно. Мислим, че това е едва ли не великият подвиг. А всъщност в душата си оставаме същите. Затова целта на поста – да се върнем там, откъдето започнахме – е да освободим ума от страстите и от всичко, което отклонява вниманието му от Бога. Ако го отъждествим с разума и той отклони вниманието си към земното, оставаме без сетиво и мисли за Бога, и Бог не може да влезе в нашето сърце. Така оставаме отново под тежък слой пепел – не горящи.

Нека с тази надежда да започнем този пост. И по нов начин – малко по-задълбочено. Да, постим от храна, но това е само в помощ за освобождаване на ума от страстите, а не най-важното. Освен това ще бъде много по-лесно, ако освобождаването на ума съпровождаме с молитва и с участие в богослуженията. Също така – да четем Псалтира и Евангелието. Това ще ни държи бдителни и трезви, ще имаме внимание. И не на последно място – по време на поста е време да се учим да възстановяваме своите отношения с ближните. А това е възможно чрез въздържание от своя егоизъм.

Дано Бог да помага на всички в това дело, да минем през поста с нова надежда, с нова нагласа, и да излезем поне малко по-внимателни към Бога. Тогава и Той няма да ни остави и също ще ни помогне. Ще видите, че скоро ще има резултат. Живи и здрави да сте!
Амин.