Как да запълним пропастта между нашия свят и Божествения

Проповед на протойерей Михаил Манев по Лука (16:19-31) – притчата за богаташа и бедния Лазар. 05.11.2017 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

В името на Отца и Сина, и Светия Дух!

Обичани от мене братя и сестри,

Днес в Евангелието чухме как умират един безименен богаташ и беднякът Лазар. Чухме и каква е участта им – бедният отива в рая, а богатият – в ада да се мъчи. А от разговора на богатия с Авраам, на молбата му да изпрати Лазар с вода, да му разхлади езика, разбираме, че между тях има пропаст – „за да не би някой от нас да премине към вас, или някой от вас да премине към нас”… Странно е, някой, който цял живот се е мъчил, да иска да премине в ада. Кой ще иска да отиде там? Кой ще иска да остави рая и да отиде в ада…? Онзи, който има любов. Онзи, който съчувства, състрадава на онези, които се мъчат. Онзи, който цял живот е живял с любов в сърцето си.

Бог създава този свят, за да можем да общуваме с Него. Бог създава човека за общуване с Бога. И да може целият свят чрез човека да стане едно с Бога. Ала това общуване трябва да бъде свободно. Това общение между човека и Бога трябва да стане доброволно. Не насила, не с мъка. Но как да общуваме с Бога, щом не можем да общуваме помежду си. И тази пропаст между Бога и човека, тази пропаст, която отделя нашия свят от Божествения, се запълва само с общуване с другите, с други човеци.

Ние в нашия свят живеем прекрасно. Като богаташи сме. Обличаме се красиво. Ядем красиви неща. Ядем себе си. Ядем и хората около нас. И храна ядем. Изобилно. Ние сме точно като онзи богаташ, който не забелязва страданията и нуждите на останалите хора. Самовглъбени в себе си, в собствената си разкошност. И когато говорим помежду си, говорим за суетни и празни неща. За неща като телефон, музика, пари, къщи, бизнес, стремеж към съвършенство на материята… Но никога не говорим за смъртта. Правим се, че тя не съществува, че я няма. Всички знаем, че ще умрем, но никой не иска да говори за това. Защото изведнъж всички неща, към които се стремим, губят своята бляскавост и лъскавост. Някак си изчезват и разбираме колко празен е нашият живот. Разбираме, че всичко това го искаме, за да се почувстваме велики, да се почувстваме богове и да можем да кажем : Господи, нямам нужда от Тебе – всичко имам. И в тази наша собствена божественост ние не виждаме другия. Не виждаме човека, който Бог ни е дал да общуваме. И любовта, която трябва да имаме към него, всъщност я обръщаме към себе си… В суетене и страсти ние загубваме посоката за нашето общуване с Бога (…)

И така ние обричаме себе си и децата си на участ ужасна… Докато не започнем да говорим за смъртта не като нещо, което ще настъпи някога, а като смърт, която настъпва утре. Докато не разберем, че в живота нямаме време за омраза, за суета и амбиция, а имаме време само за любов. За онази чистата, християнската  любов, която е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, на неправда се не радва, а се радва на истина; любовта, която всичко претърпява, на всичко вярва и на всичко се надява. Тази любов, която кара и праведниците да преминат от рая в ада, за да облекчат страданията на онези, които обичат. Амин!

Цялата проповед - видео