Живях дръзновено и безгрижно като езичник

Мисля си все пак, че голяма част от българите пребивават днес в безмълвие.

„Да плачем, братя!” – може би.

Това е донякъде знак, че Бог не ни е оставял – и без да сме се запознавали. Защото така, /плачейки/ сме били по-далече от света, по-близо до Него.

Една част от хората вече 20 години живеят изключително с изкуство и творят всякак. „Цялата световна поезия, изблик тъжовен или радостен, е проява на чувства вечни, религиозни” /Екзарх Стефан I Български/.

Покрай религиозните чувства, попаднахме и в църквата. „Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина” /Мат.4 :16/.

В самата църква и във всичката душеполезна литература се намират всякакви проповедници на вярата. Това ще доведе като че ли до „пробуждане на съвестта”, до осъзнаване на „безчувствената окаменелост”. Когато ледът се разчупи, някои ще установят с изненада, че са „придобили целия свят, но са повредили на душата си”, както и че там, където „от всичко що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.” /Пр. 4:2/. Точно то не е опазено и ще им се наложи може би да прекарат останалата част от живота си в молитва и покаяние.

Съжалявам, но чувствам, че нещата са сериозни. Живях дръзновено и безгрижно като езичник. Всеки знае, че Любовта е много, тя е всичко.

Стана така обаче, че страх и мъка, грях и зло дойдоха в повече не около нас, а вътре в нас.

„Религия на любовта е православието.”/ Екзарх Стефан I Български/. Да живеем православно с тази религия – на Любовта. И да обичаме – щом можем; ако можем…