Историята на Мишо, втора част

И учениците, и учителите ми се подиграваха заради това, че си въртя главата. Тъй като бяхме „ненормални”, персоналът ни обгрижваше лошо – лоша хигиена и лоши обноски. Затова в отделението върлуваха дизентерия, жълтеница и какво ли не. От две от тези болести пострадах и аз. През този период с умиление си спомням за санитарката Димитрина Дачева /Лека й пръст!/, която неотлъчно бдеше над неспокойните ми нощи.

През летните ваканции си ходех в Плевен. Но майка ми беше толкова погълната от приятелки, моди и среднощни гуляи, че почти нямаше време за мен. Проблемите ми започнаха през 1982 година, когато се появи незаконороденият ми брат. Мечтата на майка ми се сбъдна. Той беше здрав, нормален, с една дума –„ бъдещето на мама”.

Сприятелих се с Николай от Сливен. Благодарение на него, осъзнах кой съм и какво искам от живота. Провеждахме кръжоци, пеехме и водехме разговори за всичко важно.

През 1985 година грешката на психолога беше поправена и аз постъпих в т. нар. „нормално” училище. Но проблемите ми като тежкоинвалид не спряха. Класният ми ръководител /4-7 клас/ ми беше като майка. Спомням си несгодите, преживени през този период. Отблъскван бях заради въртенето на главата и заради това, че имах външни изменения от прекараната в ранно детство хидроцефалия. Учителката ми в помощната паралелка караше учениците да ме удрят, за да спра да си въртя главата. Проблемите от този род продължиха през целия период в дома. Тогава реших да съкратя обучението си и взех 7-ми клас като частен ученик за 40 изпитни дни. Това ми позволи да се прехвърля в последния прогимназиален клас, тоест, в 8-ми клас. За моя радост, в този клас срещнах добри момчета и момичета, които не ме изоставиха и ме приеха такъв, какъвто съм. Благодарен съм за това.

Така ми било писано - скоро след това отново трябваше да се срещна с проблемите около тежката си инвалидност и външните белези от заболяването. Завърших основното си образование през 1989 година. Реших да продължа в Икономически техникум. Такъв имаше в град Луковит, Ловешка област. Не бях приет по неизвестни причини.  Обърнах се към БКП – клон  Плевен. От партията, след проучване на умственото ми състояние, решиха, че „няма пречки и това са лични преценки” на ръководството на техникума. Постъпих в  първи курс през същата 1989 година, годината на сътресения и преврати.

В този период на зараждане на класово неравенство, тъй като бях от бедно семейство, ме нарочиха за „привилигирован от омразната  диктатура на БКП”. Отново ме тормозеха психически. Ученици и учители твърдяха, че съм кьорав, малоумен и говоря глупости.

Вижте още:

Първа и Трета част

Да укрепим надеждата на Мишо