Христос умря, за да живеем ние

Проповед на иконом Василий Шаган на след Опело Христово – 17.04.2020 г., храм „Св. Николай Чудотворец” Варна.

Братя и сестри,
Ето че за пореден път извършихме опелото при гроба на Господа, в който Той се полага, обвит в плащаница, след като преди това беше разпнат на кръста и убит. Всеки един от нас може дълбоко да размишлява над това събитие, още повече, че то се е случило за нашето спасение. И всеки един от нас пред кръста, пред гроба, пред който сега стояхме, може да разпознае себе си, както и своята вяра, така и своята надежда и упование на Бога, и разбира се, своята любов. Дали аз обичам Бога като живот?

Това, което направи Христос за нашето спасение, много поетично беше изказано в тези песни, които пяхме заедно с вас, и аз искам още веднъж да обърна вашето внимание само на две строфи от тях.
Слязъл вдън земя,
Ти като лозница животочна
Си източил, Боже, нашето спасение…
Сигурно знаете, че лозата е уникално растение с това, че колкото по-дълбоко пуска корена си, толкова по-добре насища плодовете си. И Христос, Който Се полага в гроб, и в същото време слиза в ада, за да освободи оттам Адам и Ева, всъщност слиза, за да освободи всеки един от нас от този живот, който до голяма степен прилича , ако не на ад, то поне на нещо, което категорично се различава от живота, който Христос ни е открил – от истинския живот. Затова Този, Който е слязъл вдън земя – бидейки Бог, понизил Себе си така – като Лозница животворна оттам е източил нашето спасение. И как са не го обичаме този Бог!

Още повече, че по-нататък в текста се пееше:
Като пеликан,
о, Ти Боже, наранен в ребрата,
Своите деца умрели днеска съживи,
като им преля живителни струи!
Сигурно знаете за пеликана – както и други животни, които отиват на смърт за своите малки, и тази птица, жертва своя живот, за да нахрани своите деца, когато няма с какво. Той разкъсва гърдите си, за да може с плътта му те да се нахранят, а сам умира. Така и Христос умря, за да живеем ние.

Мисля, че само тези две неща са достатъчни, за да може ние в днешния ден, който започна – Велика събота – добре да размислим. Днешният ден е ден на тишина. Хубаво е да се разграничим от всякаква суетня – житейска, лична, личностна – за да размислим: Как аз вярвам и дали искрено се покланям пред Господа? Повярвайте ми, всеки един от нас има какво да промени в себе си. Ето сега сме призвани да укрепим вярата си.

И като имаме предвид, братя и сестри, че тази година преминахме през такъв уникален пост – може би най-добрия, който някога сме имали, защото насила влязохме в утеснение и насила приехме някои неща – то може би е редно да разсъждаваме над два момента, за които чухме вчера. Когато Петър, познат със своя темперамент, извади нож срещу слугата на Каиафа, Христос му каза: върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат. (Мат. 26:52) И другият момент, който е още по-силен – когато Спасителят беше изправен на съд пред Пилат и между тях се проведе един от най-важните диалози, които е имало някога в света. Христос се възцари като свидетел за истината, братя и сестри, и каза: Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят… Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми. (Йоан 18:36-37) Пилат в този момент разбра за какво му говори Христос, и попита: що е истина? (Йоан 18:38)

Над тези два момента е хубаво да размишляваме, когато търсим отговор на дадени въпроси и трудно го намираме. Нашият темперамент не винаги работи в полза на това, което Бог иска да направим. В изпитанията имаме възможност да узряваме. Църквата е била най-силна в онези първи три века на гонения, те са били най-благодатните за нея. Защо да не приемем, че и сега това е волята и допущение на Бога, при което Той не иска да ни наказва, както ние си мислим, а всичко е за наше спасение. Той казва: Аз не дойдох да съдя света, а да спася света. И всичко, което Той прави и допуска, в това число и за Своята Църква, е за наше спасение, макар да изглежда като наказание. Макар да не ни е удобно, макар да е нарушен нашият обичаен живот, както и богослужението, повярвайте, тава е за спасение. В това състояние могат да бъдат намерени истинските плодове на покаянието. А това е целта на поста. И ако не се случи плодът на покаянието накрая, постът ни е бил напразен, колкото и велики постници да сме били. Ако нямаме мир накрая, какъв плод е всичко това?!

Днешната служба беше като изливане на нашето покаяние, осъзнато, пеейки пред гроба Христов. Нека запазим това чувство, да утвърдим още повече нашата вяра, за да може нашият вътрешен човек утре да посрещне радостно Христовото възкресение. Външната показност понякога е хубаво украшение, но сега е друго време. Можем и в домовете си да посрещнем празника така, както никога досега – с молитва, с Евангелието за празника, с благодарност към Бога за това, че със Своето възкресение ни е освободил от смъртта, и да споделите трапезата си с най добри чувства един към друг. И това ще е много по-силно от каквото и да било друго.
Нека Божието благословение бъде с всички вас!