Христовото възкресение – обновяване на света

В смъртта на Спасителя се откри невъзможността Той да умре. В пълнотата на своята човешка природа Спасителят е бил смъртен, защото и за първосъздаденото и непорочно човешко естество е възможно да умре. Спасителят е бил убит и наистина е умрял. Но както е казал апостол Петър: „....тя (смъртта) не можеше да Го удържи” (Дея. 2: 24). Не можеше или беше непосилно за нея. Обяснявайки тези думи, Йоан Златоуст отбелязва: „Той сам е допуснал да бъде удържан...И удържайки Го, самата смърт се е мъчила сякаш с родилни мъки, и страшно е страдала... и Той възкръсна така, че да не умира повече по никакъв начин”. Той е присносъщият Живот, и затова със самия факт на Своята смърт Богочовекът разрушава смъртта... Самото му слизане в областта на смъртта е явление на Живота... С пришествието Си в ада, Той оживотворява самата смърт. И с възкресението се показва цялата немощ на смъртта. Развъплътената в смъртта душа на Христа, изпълнена с Божествена сила, отново се съединява със своето тяло, което е пребивавало в смъртна нетленна разлъка, към което не се е прилепило трупното тление, трупното разложение.

В смъртта на Господа се откри, че пречистото Му тяло не е подвластно на тлението, че То е свободно от онази мъртвост, в която се облича първосъздадената човешка природа чрез непослушание и грях. В първия Адам възможността на смъртта, чрез престъпване на заповедта, се е разкрила в действителността на смъртта. В последния Адам възможността на безсмъртието, чрез чистотата и послушанието, се е осъществила в действителността на нетлението, в невъзможността на умирането. И затова психофизичният състав на човешкото естество в Христа се оказва стабилен и неразрушим. Отделянето на плътта от душата не се превръща в разрив. Та нали във всяка смърт разделянето на душата и тялото не е окончателна, остава винаги някаква връзка... В смъртта на Спасителя тази връзка се оказва не само „познавателна” – душата Му не престава да бъде „жизнена сила”. Затова Неговата смърт, при цялата й действителност, при цялата действителност на смъртното разделяне на душата от тялото, се оказва най-вече сън – „заспал чрез плътта, като мъртъв”.

Още не се отменя действителността на смъртта, но се открива нейното безсилие. Господ действително, истинно умира. Но в Неговата смърт, силата на възкресението във висша степен се оказва присъща на всяка смърт – и при това се проявява не само като проста възможност, но именно като сила. Към смъртта на Господа в цялата си пълнота се отнася даденият от Самия Него образ на пшеничното зрънце (Ин. 12: 24). И чрез Неговата смърт се открива славата Божия: „и прославих, и пак ще прославя” (Йоан. 12: 28). В „собственото” тяло на въплътеното Слово сроковете на смъртта и възкресението се съкращават... „сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно” (1Кор. 15: 43-44). За Богочовека това се извършва в „тридневието на смъртта”. „Не за дълго остави Той Своя храм, тялото, в мъртво състояние, но едва показвайки го мъртво от прилепената към него смърт, веднага го възкреси в третия ден, възнасяйки със себе си и знамението на победата над смъртта, т.е. явеното в тялото нетление и непричастност към страданието. Той би могъл и в самата минута на смъртта да въздигне тялото си и да го покаже отново живо”. Така е говорил свети Атанасий, стараейки се да покаже победният и възкресен смисъл на Христовата смърт. В тайнственото „тридневие на смъртта” нетленното тяло на Господа се преобразува в тяло на славата, облича се в сила и светлина. Зърното прораства... И Господ възстава от мъртвите, като Младоженец излиза от гроба... Това се извършва чрез силата Божия, както чрез силата Божия ще се извърши и всеобщото възкресение в последния ден. И чрез възкресението се изпълнява въплъщението като явление на живота в човешкото естество.

Възкресението Христово е било победа не само над Неговата смърт, но над смъртта изобщо – „празнуваме умъртвяването на смъртта, адовото разрушаване, началото на другото вечното житие”. Във Възкресението Христово съвъзкръсва цялото човечество, цялото човешко естество – „родът човешки в нетление ще се облече”. Съвъзкръсва не в онзи смисъл, че всички възстават от гробовете – хората продължават да умират...но е отменена безнадежността на умирането, смъртта е обезсилена, на цялото човешко естество е дадена възможността и силата на възкресението... „Наистина, ние и сега умираме със същата смърт – казва свети Йоан Златоуст – но не оставаме в нея;и това не значи да умираме...Силата на смъртта и нейната исконност е в това, че умрелият вече няма възможност да се върне към живота... Ако пък след смъртта той оживее, и при това за по-добър живот, то това вече не е смърт, а успение”.

Отменено е „осъждането на смърт – както се изказва св. Атанасий – с прекратяването и унищожаването на тлението чрез благодатта на възкресението, ние вече се оттегляме само за известно време, поради смъртността на тялото; подобно на семената, попадайки в земята, ние не загиваме, но посадени ще възкръснем – защото смъртта е опразнена по благодатта на Спасителя”. Това е било излекуване и обновяване на естеството, и затова в него има известна неотменимост: всички ще възкръснат към психофизическата пълнота на битието, макар и изменена. Но оттук нататък всяко развъплъщаване е временно... Това се осъществява с Кръстната сила – чрез съкрушаване на мрачните дялове на ада... Разрушил си смъртта с Твоя Кръст”.

С особена сила св. Григорий Нисийски разкрива органическата връзка между Кръста и Възкресението. Възкресението е не само следствие, но и плод на Кръстната смърт... св. Григорий подчертава два момента: неразделността на ипостастното единство, в която се съединяват душата и плътта на Христа и във времето на смъртната разлъка, и съвършената безгрешност на Спасителя – „чийто живот е безгрешен, при когото единението с Бога е съвършено неразривно”. „Когато нашето естество по свойствения му порядък и във Въплътилия се е подбудено към разделение на душата и тялото – е казал св. Григорий – Той отново сякаш с някакво лепило, т.е. с Божествена сила, свърза разделеното, доведе разтрогнатото до неразривно единство. Това е възкресението – възвръщане в неразлагаемо единство на онова, което е било свързано преди и което след разделянето отново се съединява”. Съединява се, за да се върне първоначалната благодат към човечеството и ние отново да влезем във вечния живот, след Като порока, смесен с нашата природа, изчезне чрез разпадането на нашия състав... И тъй както началото на смъртта, възникнало в единия, е преминало върху целия човешки род, така и началото на възкресението чрез Единия се разпространява на цялото човечество ..., защото, когато във възприетия от Него човешки състав, при разрешението, душата отново се е върнала в тялото, тогава съединяването на разделеното, като от някое начало във възможността, се разпространява на цялото човешко естество. Това е и тайнството на Божието домостроителство за човека и възкръсването от мъртвите”.

На друго място св. Григорий пояснява своята мисъл със сравнение с преломената тръстика, разсечена на две. Ако някой започне да напасва счупените части от едната страна, по необходимост ще сложи и другата – „цялата разделена тръстика всецяло ще се съедини”. Така и възсъединяването на душата и тялото в Христа отново привежда в единство „цялото човешко естество, разделено на две части от смъртта”, чрез надеждата на възкресението, устройвайки връзка между разделените части... В Адам нашето естество сякаш е разсечено на две чрез греха. И ето, че в Христа този разрив се сраства съвършено. Това всъщност е опразването на смъртта – по-добре казано, смъртността... С други думи, потенциално и динамично възстановяване на пълнотата и целостта на човешкото битие.

В спасението е нужно да различаваме лекуването на естеството и лекуването на волята ... Естеството се лекува и изцелява именно чрез силата на вседействена Божия милост.  Може да се каже – чрез „силата на благодатта”. В Христа цялото човешко естество бива изцелявано всецяло и в целия си обем е изцеляването от непълнотата и смъртността. Това възстановяване на пълнотата ще се открие при всеобщото възкресение на всички и добрите и злите... По естество никой не е извън царствената власт на Христа, никой не е се отчуждава от силата на възкресението... но волята на човека не се изцелява насилствено, защото целият смисъл на изцелението на волята е в нейното свободно обръщане, в творческото устремяване към Бога.  Волята на човека се изцелява само в подвига и в свободата... Само чрез подвига човек влиза в онзи вечен живот, който се открива в Христа ... И влиза в него чрез волното си „умиране” с Христа. Отново пътят на живота се открива чрез смъртта, чрез отричането, чрез умирането ... всеки трябва да се съедини с Христа лично и свободно – в съгласие да вярва, в съгласие да обича ... Трябва да се отрече от себе си, един вид „да погуби душата си” заради Христа, да вземе кръста си и да го последва. (Лук. 9: 22-24, Мк. 8: 31-38, Мат. 16: 21-28, 10: 38-39)

Превод от руски: Йоанна Калешева

Източник:  „Амвон”, бр.1, 2010