Духовно просветен център

Богословието като наука и като дар -2

19.05.2021 г.
Митрополит Йеротей Влахос 
Източник: eleftherostypos.gr
Автор: Митрополит Йеротей Влахос

Продължение от първа част

ІІ Богословието като дар и опит

Църковното разбиране за богословието по преимущество се заключава в това, че става въпрос за дар и опит, който се дава от Бога на този, който има съответните предпоставки за достигането на откровение, по време на което той се приобщава към нетварната Светлина, славата на нетварната Божия енергия, а също има ум, способен да вмести, изрази и запечата тези духовни опити.

Професор Йоан Романидис учеше, че когато някой достигне до съзерцание на Бога, той знае опитно, че няма никакво сходство между тварно и нетварно, така че различава енергиите на Бога от демонските енергии и от енергиите на човешката логика, т.е. от помислите. Този, които прави това различаване на енергиите – дали те произхождат от Бога, от дявола, от чувствата и фантазиите – се явява действителен богослов и може с точност да води своите духовни чеда.

По този начин, служението на богослова се отъждествява с делото на духовния отец, а служението на духовния отец – с делото на богослова. Затова главният проблем на човека, касаещ неговото спасение, се състои в това, той да се научи да различава тварните от нетварните енергии, както се различават волята Божия и действията на страстите и изкушенията на дявола.

Той учеше също, че съществуват две групи богослови на Църквата от гледна точка на опита. В състава на първата група може да включим тези богословстващи, които са достигнали до просвещение на ума и имат умна непрестанна молитва, а към втората – тези, които се явяват действителни богослови, които са достигнали до съзерцанието на славата Божия в човешката природа на Логоса и могат да беседват безпогрешно за Бога и да водят хората безпогрешно към обожение.

Църквата, възкръсналото Христово Тяло, живее в историята, възприема човека в състояние на падение и го води към спасение, към обожение. Това превръщане на човека от паднал в обожен се явява най-важната цел на Църквата. Това означава, че Църквата, съгласно множество агиографски и светоотечески текстове, се явява духовна лечебница, духовна болница, която лекува човека и превръща самолюбието в боголюбие и човеколюбие.

Както във всяка болница съществуват лекари, които знаят метода и способа на лечение, също има и болни, които страдат и се мъчат и искат да се изцелят; същото се случва и в Църквата. По преимущество целител е Христос и лицата, с помощта на които Христос изцелява, са свещенослужителите. Но особено това се отнася за светиите, които знаят какво е здраве, какво е болести какъв е методът за излекуването на всеки духовен недъг. Съществуват също и членове на Църквата, които не знаят, че са болни, или не искат да се изцелят, създават различни проблеми в областта на църковния живот.

В тази перспектива Църквата е дала званието богослов на трима велики светии, както беше уточнено в началото, а именно: св. Йоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов. По-късно към тях бил прибавен и четвърти велик богослов, св. Григорий Палама, архиепископ на Солун в 14 в., за когото вселенският патриарх Филотей Кокин написал песенно последование, т.е. служба, и го нарекъл четвърти богослов.

По-нататък ще бъде указано, защо тези четири велики личности са били назовани богослови. Общият признак за тях е, че са живеели в Божията Светлина и са говорели за нея. Тоест, не са били хора със силна логика, можещи да говорят по философски за Бога, а са видели Бога като Светлина и в Светлина, и са ни оставили свидетелство за тази божествена Светлина, т.е. те са били боговидци – светци в Светлина.

1. Свети евангелист Йоан Богослов

Христовото Преображение на планината Тавор било значително събитие в живота на Господните ученици, а също и в живота на Църквата, защото там се открила славата на Божеството, чрез човешката природа на Христа, която по силата на ипостасното съединение на човешката природа в лицето на Логоса станала източник на нетварните енергии на Бога.

На планината на Преображението един от тримата ученици бил евангелист Йоан. Той видял славата на Бога, осенил го светлият облак –нетварната скиния на Бога, присъствието на Светия Дух и чул от дълбината на облака гласа на Отца.

Впоследствие той бил и на Голгота, по време на Разпятието, удостоил се да приеме Христовата Майка, Пресвета Богородица, бил ученикът на любовта. С богословско слово той записал тези опити от боговидението в Евангелието, което се явява четвърто по ред, а също и в Съборните Послания.

Евангелието, което написал той, е най-богословското, затова и било наречено от Климент Александрийски „духовно” и било определено то да се чете в Църква от Възкресение до Петдесетница. В течение на цялата църковна година за четене по време на Божествената литургия се избират откъси от така наречените синоптически Евангелия: на Матей, Марк и Лука. По време на светата Четиридесетница, която се явява период на подготовка за кръщаването на оглашените, ние слушаме, че Христос, съгласно Евангелието от Марк, учи, чудотвори и изгонва демоните. От деня на Възкресението обаче, когато новите членове на Църквата са получили кръщение, се чете богословското Евангелие на евангелист Йоан, защото след приемането на тайнството и в периода на Христовото Възкресение те могат по-добре да разберат богословския смисъл, съдържащ се в него.

Евангелието започва с изповядване, че Христос е Словото Божие: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в началото у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.”(Йоан 1:1-5)

Тук по най-ясен начин Христовото Божество се свързва с живота и светлината.

В цялото четвърто Евангелие ние четем за възраждането на човека, за откровението на Троичния Бог на самарянката, слушаме богословското учение за това, че Христос е хлябът на живота, живата вода, светлината на света, вратата, през която може да се влезе в дома на Отца, вечният живот, добрият пастир, че този, който вярва в Христос, разбира в Светия Дух, че от утробата на сърцето му излизат реките на живата вода и прочее. Удивителни са последните наставления на Христос към Своите ученици преди кръстните страдания, а също и първосвещеническата молитва към Отца, в която Той говори за единството на апостолите в съзерцанието, във виждането на славата Божия, нещо, което се е случило в деня на Петдесетница.

Изключително богословски са и Съборните послания на евангелист Йоан Богослов. Най-вече първото, плод на придобития божествен опит. Характерен е неговият пролог: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна” (1Йоан 1:1-4).

Тук по най-ясен начин се открива, че евангелист Йоан е придобил опитно познание за Бога с помощта на слуха, зрението и осезанието. От друга страна, от светоотеческото учение ние узнаваме, че всички телесни чувства на човека, съгласно опита, се преобразяват и удостояват да преживеят Бога и че опитно всички чувства стават едно чувство. Така ясно се открива, че благовестието на евангелиста Йоан към християните не е идеологическо, а по преимущество е плод на опита. Той видял Христа в Неговата слава. На него му се открил истинският Живот, Който бил от началото на света. Не става дума за идеологическо проповядване, рационално, социално, а най-вече за богословско разпространение на Словото Божие, емпирическо, това е вестта за вечния живот. Апостол Йоан проповядва това, което опитно е познал,чрез благодатта Божия.

Също виждаме, че целта на проповедта и пастирството се състои в това, хората да придобият общение с боговидци-светии, а чрез тях и с Троичния Бог. Това ни показва, какво всъщност е Църквата, че тя не е просто социален, филантропски или религиозен организъм, но е място, в което всеки придобива общение с Троичния Бог и със светците в съответствие с основополагащата цел на църковния живот.

Чрез изследване на Евангелието от Йоан и неговите Послания можем да се потопим в атмосфера на богословие, състоящо се от връзката и общението на човека с Бога, явяващ се в нетварна Светлина. В резултат от тази връзка човек придобива богословската добродетел любов. Затова евангелист Йоан бил наречен от Църквата богослов.

2. Свети Григорий Богослов

Св. Григорий, архиепископ Константинополски, е живял през IV век и е наречен „Богослов” заради известните си богословски слова, произнесени в Константинопол, когато го извикали останалите там малобройни православни, за оборване на арианската ерес, която по това време преобладавала в Църквата.

С тези слова той не само развива учението за Света Троица и богословски показва, че Логосът, второто Лице на Света Троица, се явява несътворено и Светият Дух е Бог и несътворен, но използва аргументи, които произхождат от личния духовен опит, който сам имал. По този начин св. Григорий показва връзката между благодатния опит и догмата за Света Троица.

В своето първо слово за богословието той определя кой е богослов на Църквата. Св. Григорий пише, че не трябва всички да богословстват: „не по всяко време, не пред всеки и не за всичко, а трябва да се знае кога, пред кого и колко”. Богословието не е предмет за всички, а за „хора, изпитали себе си и напреднали в умосъзерцанието, които са пречистили (или пречистват) душата и тялото си”[1].

Така, съгласно Григорий Богослов, богослови са тези, които са преминали през тежки изпитания, т.е. очистили са сърцето си от страстите и са достигнали съзерцание на Бога, или най-малкото тези, които се стремят към очистване. За богословстването са важни и две сериозни предпоставки, а именно съответстващ метод, какъвто е безмълвието, и подобаващо време, защото всичко е възможно в подобаващо време, а също и доколкото е възможно и доколкото слушателите имат способност да възприемат[2].

Говорейки за отношението между молитвата и богословието, той пише, че можем винаги да имаме памет за Бога– „да се помни за Бога, е по-важно дори от това да се диша”[3]– но не винаги е възможно да се богословства. От казаното следва, че той не препятства човека да има памет за Бога, а да богословства, и не препятства богословието изобщо, а това, което не е на място, той не е против учението, а против несъразмерността (и медът, приет в излишък, предизвиква повръщане).

В друга своя беседа, говорейки за това, кой трябва да богословства, той пише, че всички предмети, небесни и земни, умопостижими и чувствени, се подчиняват на определен порядък. Всички ние се явяваме членове на Църквата, но всеки има свое особено дарование. Светият Дух е един, но дарованията са различни, доколкото вместилищата, възприемащи Духа, не са еднакви. По-нататък той се позовава на разликата в духовното състояние между Моисей, Аарон, първосвещениците и левитите. Само Моисей се изкачил на планината Синай. Той влязъл в мрака и встъпил в общение с Бога[4].

Говорейки за опита от богопознанието, той казва, че Бог е Светлина. Нещо повече, „превисока светлина, така че всяка друга светлина, колкото и сияеща да изглежда, е само малка негова струя или разсейващ се отблясък”[5]. Светлината може да се види само чрез нейното сияние. Тази Светлина увлича високо човешкия ум чрез стремление, и очистеният ум се приближава към чистия Бог. Това означава, че умът на човека бива очистен от Светлината на Божеството, увлича се към висотата чрез любовта към Светлината и в края на краищата вижда Бога като Светлина.

Имайки пред погледа си Моисей, който се изкачил на планината Синай, св. Григорий Богослов по най-ясен начин описва неговия личен духовен опит на богопознание, който е придобил, и беседвайки за Бога, той представя своето собствено съзерцание на Бога, по време на което той Го видял „изотзад” (Изх. 33:22) , т.е. видял нетварната енергия и слава, която се нарича „великолепие”, а не „чистата природа” на Света Троица[6].

Заниманията на еретиците с богословстване без гореуказаните предпоставки са „честолюбие в словото и болест на езика”[7]. Позовавайки се на предводителя на евномианите,св. Григорий го осъжда за това, че той бързо изобретява светии и ръкополага богослови, образова ги и извършва многочислени заседания с неграмотни учени.

По този начин, съгласно Григорий Богослов, емпирическото богословие не е предмет на заседания и светска мъдрост, а на чистота на сърцето, озарение от самия Бог, което се преподава на тези хора, които имат необходимите предпоставки за богословстване. Богословието е харизматично състояние, духовен опит, а не гимнастика за ума. Богословът бива указан от Бога, а не от собственото заявление за самия себе си.

3. Преподобни Симеон Нови Богослов

През 11в., епохата, когато хората, даже и монасите, говорели за Бога по рационален, а не по емпиричен начин, учението на преп. Симеон Нови Богослов бележи нов етап в църковния живот и прави истинска революция в Църквата, тъй като съгласно даденото учение исихазмът се оказва основа на богословието и църковния живот.

Преп. Симеон Нови Богослов живеел в нетварната Светлина, виждал нетварната Светлина, виждал нетварната Божия енергия като Светлина, и когато се наложило той да говори и пише за Бога, той говорел за Божията Светлина и за приобщаването на човека към нея. Съществуват много места в творенията му, където се говори за това, какво е богословие и кой се явява богослов в Църквата. Ние ще се спрем на някои от тях.

В началото той прекарва граница между покаянието и богословието, на богослова не подобава покаяние и на каещия се – богословие. Между покаянието и богословието съществува огромна разлика, както между Изток и Запад. Този, който живее в покаяние, напомня немощен и ограбен бедняк, който проси милостиня, докато този, който богословства, прилича на човек, живеещ в дворец, носещ царски одежди, и е роднина на царя, говори с него и слуша неговите указания и пожелания[8].

Богословието е преживяване на Петдесетница. Когато апостолите получили Светия Дух, те се просветили по съвършен начин и се научили от Светлината, че Бог е Неизречен и Неизразим, Нетварен и Вечен и Непостижим. Чрез силата на Светия Дух те са получили слово на мъдрост и знания, сила на чудодейство и пророчество, говорене и тълкувание на езици, застъпничество и управление на градове и народи. Светиите са в положение на синовство, облекли са се в Христа и са познали всички тайнства на Божественото Домостроителство и на бъдещите блага[9].

Опитът на апостолите продължава във вековете. И сам преп. Симеон, както става явно от неговите текстове, е достигнал опита на Петдесетница и е видял славата Божия. В един от своите химни той с потресаваща точност описва как чрез Христа е видял Три Светила, които имат еднаква енергия и сияели по-силно от слънчевата светлина. Св. Симеон пише: „Дори и в самата нощ, и в самата тъма аз с трепет виждам Христа, Който ми отваря Небесата, Сам се накланя оттам и Го виждам заедно с Отца и Духа – Трисвята Светлина, която е едно в Трите и в едното Три. Те несъмнено са Светлина и Една Светлина са Трите, Която по начин, превъзхождащ слънцето, озарява душата ми и просвещава моя помрачен ум”[10].

По време на Божественото откровение боговидецът вижда величието, простотата и несложността на Бога, а също и Неговата безвидност, познава, че самият се приобщава към Бога, без обаче да вижда Неговата същност. Той пише: „Вижда и иска да каже и не намира слова, тъй като той вижда невидимото, безвидно и съвършено просто, съвършено несложно, непостижимо величие. Тъй като той не вижда начало, нито край, не вижда и среда и съвършено не знае как да каже, какво вижда? … предполагам, вижда не по същност, а по приобщаване”[11].

Повече от това, преп. Симеон достига такъв момент, когато казва, че оглашен не се наричат само некръстеният, „но и този, който съзерцава славата Господня с непокрито лице”[12], когато човек достига до виждане на Божествената слава, той става верен, иначе е оглашен в тайнствата на Царството Божие.

Следователно действителното богословие е опитното богословие, благодатното, и богослов е този, който е достигнал висотата на Петдесетница и е видял славата Божия.

4. Свети Григорий Палама

През 14 в. на Църквата ѝ се наложило да се сблъска с много трудноразрешим проблем, тъй като за първи път в Православния Изток се появило схоластическото западно богословие. Когато някой не богословства съгласно своя опит, той разсъждава за истината, за Бога, смесва философия и фантазия и в резултат изпада в агностицизъм (Бог е абсолютно неизвестен и непознаваем – бел. на прев.) и безбожие. Тази опасност се наблюдавала в този период в Константинопол и Солун.

Св. Григорий Палама станал велик богослов, тъй като той видял Бога и познал Неговата слава и с помощта на тези две духовни предпоставки отразил ереста на Варлаам.

Св.Филотей Кокин в съставената от него биография за св. Григорий ни съобщава за целия му исихастки живот, започвайки от детска възраст, когато той живеел в двореца, а също и за подвижническия му живот на Света Гора. Именно там в началото на своя монашески живот постоянно се молел с молитвата: „Господи, просвети моя мрак”[13]. Той живял подвижнически с „преизобилно”[14]умно безмълвие, извършвал тайно непрестанната умна молитва в духа и се удостоил с много дарования, служил на Този, Който вижда на тайно[15]. Св. Григорий получил много откровения, като явяването на ев. Йоан Богослов и Богородица, обаче най-вече виждал нетварната Светлина, Царството Небесно, тъй като това видение е непосредствено съединение, обожение, и тези, които го достигат, придобиват крайна любов и божествено уподобяване и най-вече „неотслабващо богословие чрез непрестанната молитва и умното безмълвие, смирение и плач”[16]. Тук съзерцанието се съединява с обожението и с „високото, неотслабващо богословие”. Св. Григорий често виждал Божествената Светлина[17], това е и причината, поради която той постоянно в своите текстове говори за нетварната Светлина на Божеството.

Характерно е едно видение, за което той разказал на своя приятел и ученик Доротей, описано от св. Филотей.

Пребивавайки в свещено безмълвие и молитва, в сянката на съня, той видял, че държи в ръка съсъд, пълен с мляко. То започнало да се излива от съда и да се превръща в благоуханно вино, което се стичало по одеждите и ръцете му, изпълвайки всичко с благоухание. Тогава се появил някакъв достославен Мъж, изпълнен със светлина, и му казал да покаже това питие и на други и да не го оставя да се излива напразно. Несъмнено тук нравственото слово се превръща в богословско, става очевидно, че св. Григорий получил дара на богословието. Когато светият изявил своето безсилие да извърши това дело, защото нямало хора, които да обичат такива богословски слова, божественият Мъж го подбудил да направи нужното и да остави на Бога да устрои нещата. След като явилият се Мъж изчезнал, повествува сам св. Григорий Палама: „аз, отхвърляйки тази сянка на съня, цялата нощ и част от деня престоях там, целият просвещаван богато от Божествената светлина”[18].

Това свидетелство се явява важно, тъй като показва, че боговидецът може в продължение на дълго време да е в Светлината и да е просвещаван от нея. Такъв духовен опит превръща нравственото слово в богословско. Действително след този богооткровен опит, св. Григорий написал своето първо слово, посветено на преп. Петър Атонски, в което той описал ценността на жителството на атонския монах, след това написал своята беседа за Въведение в храма на Божията Майка, където Богородица се представя като пример за исихаста и преимуществено за богослова.

В един свой текст св. Григорий, говорейки за богословието, го отъждествява със съзерцанието на Бога, той пише: „Съществува и за Бога и за Неговото учение знание, съзерцание, което ние наричаме богословие”[19]. Отъждествява се знанието на догматите със съзерцанието на Бога и богословието. Богомъдри богослови са тези, „които по-горе от ума са беседвали с Бога” и тези „които богорадостно са се научили и богоподражателно са научили нас”[20].

На друго място той описва разликата между богословите, които са боговидци, и тези, които богословстват отрицателно. Богословстващите отрицателно богословстват „от невиждане”, но светиите богословстват въз основата на това, „което е повече от виждането”, „изживявайки някакво грабване, но не разсъждавайки”[21]. Говорейки за Грегора, приятел и привърженик на Варлаам, когото представяли за богослов, без обаче да има личен опит от Бога, той пише, че последният е ръкоположен от своето собствено писане „и е самочинен учител, поради което се явява повече лъжеучител, отколкото учител”[22]. Богослови са тези, които са видели Бога в Светлина, а самозваните учители учат от своя ум и своята фантазия.

Важно е това, което св. Григорий учи, че нямащите действително знание за Бога от опит, в действителност са безбожници. Казаното е в смисъл, че те разсъждават и говорят за този Бог, който не съществува. По този начин те нямат познание за истинния Бог, а за Бога на разсъдъка и фантазията, който е и несъществуващ.

В посланието към монах Дионисий се описват три вида безбожие. 1-ият – е многовидната ерес на елинстващите, от които Варлаам е получил своите идеи и съответно ги е предал на Акиндин, утвърждавайки, че Божествената енергия не се отличава от Неговата същност. 2-ият вид – това е „многообразната измама на еретиците”, които не се отличават от безбожниците, тъй като имат лъжовна представа за Бога, към тях също се отнасят Варлаам и Акиндин, защото разделят единия Бог на тварно и нетварно. 3- ият вид безбожие е, когато някой не излага учение за Бога поради неблагочестиво благочестие, тъй като не иска да възпява Бога по този начин, понеже тези учения превъзхождат разбирането на мнозина. Тук няма стремеж към обяснение на богословието на светите Отци на тези, които не го познават, а отхвърлянето му под предлог, че това са велики и високи понятия за ума и не са лесни за приемане от болшинството и не всеки може без труд и с лекота да постигне всичко това[23].

Тези четирима светии – св. Йоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Палама, са боговидци и са наречени от Църквата богослови.

***

Изводът от всичко казано по-горе е този, че богословието функционира и като наука, и като дар-опит.

Образът на болницата много добре показва този двоен образ на богословието. Във всяка болница съществуват лекари и медицински персонал, които се занимават с лечението на болните, но също съществува и управление, т.е. директор, съвет, счетоводители, секретари и други, които работят за добрата административна организация на болницата. Административната структура на болницата не може да замени лечебния отдел, но и последният не може да работи резултатно без тази материална, икономическа и организационна структура.

Този образ показва връзката между богословието като дар, който служи на духовно болния човек в духовната болница Църквата, и богословието като наука, която по външен начин изследва отделни елементи от църковния живот.

Богословието е преди всичко познание на Бога чрез Светлината, съучастие в „наследството на светиите в светлината” (Кол. 1:12). Такова богословие предлага безпогрешно знание за Бога и помага на гладните и жадните за Бога хора да удовлетворят своето стремление. По този начин благодатното богословие служи повече за пастирско и, естествено, като такова има за своя цел движението на човека от това, което е по образ, към това, което е по подобие; от битие към благобитие, от антропоцентричен жизнен подход към теоцентричен; от очистване към просвещение и обожение. Такова богословие се е развивало в манастирите, и действителните професори са професорите на пустинята, онези монаси, клирици и епископи, които лично и опитно са познали Бога.

Също богословието функционира и като наука, която се занимава с историческото движение на Църквата във времето, а също и с културата, изграждана от членовете на Църквата, и с властовите и етнофилетически тенденции, влияещи на църковния организъм. Анализът и тълкуването на тези състояния се осъществява и преподава в църковните и богословските школи, а професорите там са тези, които се учат и знаят всички тези проблеми, които се появяват при историческото движение на Църквата. Това богословие трябва да помага на Църквата в нейната цел, която е ръководството на християните по пътя към обожение. Ако обаче това научно академично богословие не се вдъхновява от благодатното богословие, то няма особен вечна и сотериологчна ценност, защото, както казва ап. Павел, всичко ще изчезне и ще остане единствено любовта, като общение с Бога (вж. 1 Кор. 13, 8-12).

Аз по своя път получих помощ от моите духовни отци и от професорите на богословския факултет, които ме подтикнаха към изучаването на агиографските и светоотечески текстове на Църквата и ми откриха пътя към Света Гора, където срещнах опитни подвижници, които съзерцаваха Бога като Светлина и които ми показаха този път на опитно богословие. Така аз видях как в моя живот могат хармонично да си сътрудничат богословието като наука и като дар-опит, как могат да бъдат свързани богословските школи (факултети) с исихасткото и боговидческо предание на Църквата.

Благодаря на Бога, показал ми този път, а също благодаря на вас, че имахте търпение да ме изслушате.

източник: pravoslaven-sviat.org// www.bogoslov.ru
__________________________

1 - ΓρηγορίουΘεολόγου. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 14.

2 - Ibid. Σ. 14-16.

3 - Ibid. Σ. 16.

4 - Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 38 κ.ἑξ.

5 - Ibid. Σ. 52-54.

6 - Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 38.

7 - Ibid. Σ. 26.

8 - SC 51. P. 71, α.

9 - SC 122. P. 110-112.

10 - SC 156. P. 234.

11 - SC 156. P. 158.

12 - SC 129. P. 234.

13 - ΦιλοθέουΚοκκίνου. ΒίοςΓρηγορίου Παλαμᾶ. ΕΠΕ. Θεσσαλονίκη, 1984. Σ. 80-82.

14 - Ibid. Σ. 86.

15 - Ibid. Σ. 90.

16 - Ibid. Σ. 122.

17 - Ibid. Σ. 138.

18 - Ibid. Σ. 142-144.

19 - Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 182.

20 - Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Α΄. Σ. 258.

21 - Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 458-460

22 - Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Δ΄. Σ. 275.

23 - Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 404 κ.ἑξ.

Още по темата
Още от Нашата вяра

Възнесение Господне - 2 част

09.06.2021 г. | Митрополит Йеротей Влахос | Нашата вяра

Иконата на Възнесение изобразява Христос, сядащ на престола и благославящ хората. Христос е Цар и Господ на небето и на земята, изпращащ на хората благодат и благословение. Той е единственият благословен, Който прави благословени и достойните за благословение...

Възнесение Господне - 1част

09.06.2021 г. | Митрополит Йеротей (Влахос) | Нашата вяра

Заради тясната си връзка с обожението на човека празникът Възнесение има голямо значение за духовния живот на християните... Господските празници не могат нито да се разделят, нито да се сравняват. Всички те са спасителни събития на Божественото Домостроителство...

Причините за падането на Константинопол според Йосиф Вриений

29.05.2021 г. | Йеротей Влахос, Митрополит на Навпакт и Свети Власий | Нашата вяра

Падането на Константинопол на 29-ти май 1453 г. бил последният отблясък на гаснещата слава на Римската (Ромейската) империя, наречена Византия. Много е писано за причините за падането...

Какво се случва в центъра

Любов и брак

Женските избори