Познанието за Бога се случва чрез живот в Църквата

Интервю на Десислава Неделчева с д-р Атанасий Зоитакис, кандидат на историческите науки, преподавател в катедрата по История на Църквата (Исторически факултет на Московския държавен университет), председател на православното издателство „Света гора“, Москва, гостувал на 17-та Седмица на православната книга, Варна.

Като представител на академичното богословие, според Вас, каква е ролята му в православната действителност?

Ще си позволя да не се съглася с определението, което ми дадохте във въпроса. Опирайки се и на светоотеческото предание, смятам, че богослов може да се нарича човек, който притежава определен духовен опит. Има една фраза на един от отците на Църквата, който на въпроса, какво е да си богослов, отговаря: „Да четеш Евангелието и светите Отци и да им подражаваш в живота”. Виждаме, че основният фактор е опората на духовния опит. Също така имаме и думите на св. Григорий Богослов, според когото: „Върхът на чистота е началото на богословието”, тоест отново е важно да се достигне определено духовно ниво. И другата негова фраза: „Просвети себе си и другите ще се просветят” – човек трябва да притежава светлина, за да я даде на другите. Това важи за всички св. Отци, които са се борили с еретическите учения, на вселенските събори и в по-късни времена. Те са преминали аскетически път - аскетизмът и богословското са едно русло, не бива да ги разделяме. Например, да почитаме св. Атанасий Велики като богослов, а св. Антоний Велики – като монах. Св. Атанасий също е бил подвижник, а преподобният Антоний – богослов. Имайки предвид това, аз по-скоро бих казал за себе си и хората като мен, че сме църковни историци. Това са хора, които не предлагат своето богословие, а главната им задача е нищо да не изопачат, да се постараят да покажат красотата на богословието на светите Отци, подхождайки обективно, без да рисуват някаква измислена картина. От тази красота са били поразени дори учени историци, не православни, които изследвайки църковната история, са откривали за себе си Православието.

А при Вас как се случи това, как стигнахте до Православието?

Не зная доколко е интересно това, защото аз израснах в православно семейство и от дете съм в църковните среди, не съм имал някакъв интересен път. Разбира се, като млад, човек възприема по един начин нещата, а като възрастен – по друг. С всеки ден и с всяка година животът в Църквата ми се разкрива в нови нюанси, а същото важи и за Евангелието и за светите Отци. Не случайно е казано, че Евангелието се чете цял живот. И всеки път откриваш там нещо ново, което виждаш от гледна точка на новия етап в живото си. Затова аз продължавам да го чета всеки ден.

А защо, като пораснат, децата напускат Църквата?

Такъв проблем действително има, но ми е трудно да дам някаква рецепта или да правя обобщение, защото всичко винаги е строго индивидуално. Все пак, ако анализираме причините, ще видим, че до голяма степен това зависи от родителите. Старецът Порфирий често засягаше темата за възпитанието. Според него, родителите не бива да оказват натиск и със сила да заставят децата си да правят едно или друго. Най-ефективният метод във възпитанието, който дава добър резултат, е личният пример.

Във Вашата енория има ли неделно училище или други форми за работа с децата и младежите?

В Русия сега почти всеки храм организира неделно училище. Също така има и православни училища. Това са общообразователни училища от 1 до 11 клас със задълбочено изучаване на Православие. И държавни, и частни. Но е сложно да се прецени доколко е ефективно такова обучение. Защото необходимостта от личния пример не отпада. Тоест примера на педагозите в тези училища, на свещеника в неделното училище. И отново всичко е строго индивидуално. В някои случаи дори детето да ходи в неделно или в православно училище, след това то все пак се отдалечава от Църквата. Така че това не винаги е решение на проблема.

Освен темата, която представихте на Седмицата на православната книга, какво друго занимава Вашите научни интереси?

Интересите ми са в доста посоки. Аз завърших университета към катедрата по история на Европа и Америка. Изучавал съм нова и най-нова история на Гърция и Балканите. Всичко това все още е част от моите интереси, както и историята на Русия и Европа, съвременното състояние и процесите в обществото, но не толкова като учен, а като човек. Чисто научните ми интереси са насочени към православния традиционализъм – онези представители на Църквата, които в различни епохи са се борили за запазване на Преданието, за да може Църквата да оцелее и да запази своята идентичност, въпреки историческите обстоятелства. Периода на Вселенските събори, когато са се изграждали основите й, и по-късно през 18 век - св. Козма Етолийски, св. Никодим Светогорец, Евгений Булгарис, една много интересна личност с български произход. Също така и подвижниците от 19 и 20 век.

Направила ли Ви е впечатление подобна личност от българската история?

Да, разбира се, мога да изброя много личности от 14 век, ученици на св. Григорий Синаит, които са изиграли голяма роля и в историята на Руската Православна Църква. Например митрополит Киприян, който радее за консолидацията на Литва и Московското княжество – подобно на него атонските монаси по-късно помагали за помиряването на Гърция и Сърбия. Въобще през 18 в. се проявява най-силно тези консолидационни настроения, като се подчертава обединяващата сила на вярата.

Предполагаме, че сте посещавали Света гора във връзка с научните си трудове. Споделете Вашите впечатления.

Да, бил съм на Атон много пъти, срещал съм се с много интересни хора там и, всъщност, когато отивам, аз вече отивам при конкретни хора. И не толкова с определени въпроси, а просто да бъда известно време с тях. Има много монаси, които наистина водят подвижнически живот. Дори няма нужда да разговаряш с човека, достатъчно е да може да поседиш до него. Там монашеската традиция е жива и се предава от стареца на учениците му. Знам, че в България е много известен старецът Паисий. Аз имам лични впечатления, как тази традиция се е предала от него на учениците му, с които е живял. Вижда се приемствеността в братството, как традицията се предава от поколение на поколение. Много често учениците се отнасят към своя духовен отец като към баща, неговия духовен отец смятат за свой дядо, а другия преди него – за прадядо. Това въздейства много силно, защото разбираш, как традицията е преминавала от столетие в столетие. Има примери, където може да се проследи назад във времето, 400-500 години, кой от кого е приел Преданието. От един светец на друг светец, докато се стигне до апостолите и до Бога. Реално не са правени проследявания на тези вериги, но именно на тях се крепи Преданието в Църквата и слава Богу, че всичко това е живо и днес. Хубавото на Атон е, че има разнообразие – един манастир не е еднакъв с друг и човек с човек не си прилича. Всеки е уникален със своята душа и допълва по своему ярките краски. Хората извън Църквата си мислят, че Православието е нещо сиво, еднородно, угнетяващо, а всъщност е точно обратното – то е изпълнено с толкова ярки личности, които излъчват такава любов, доброта и красота на душата, че само може да се учудваме и да благодарим. И вярата по никакъв начин не притиска и не ограничава човека, а му помага да се проявят тези свои отличителни черти на характера. Докато грехът прави хората еднакви и ги обезличава.

Имате две дъщери – какво ще бъде Вашето предание към тях? На какво искате да ги научите, какво искате да им предадете от онова, до което сте се докоснали? Как ще продължите веригата?

Разбира се, това е голяма отговорност. Когато много си видял, много знаеш, тогава имаш още по-голяма отговорност. Мисля все пак, че най-важното е децата да видят красотата в Православието. Да видят, че Църквата е жива, че това не са просто стени, храмове, а там кипи живот. И познанието за Бога се случва именно чрез този живот в Църквата. Колкото повече човек живее този църковен живот и се стреми към добродетелите, толкова повече развива своите заложби и върви напред. Моето убеждение е, че всичко това може да се възпита с личен пример. Да, трудно е, но това не означава, че не трябва да се стараем – чрез участие в църковния живот, чрез участие в тайнствата. За да видят децата, че това не е нещо формално, някакво безсмислено действие, което правим по навик, а че това действително е тайнство за нас. Да разберат, че човек се среща с Бога всеки път, когато се изповядва и причастява, или при другите тайнства.

Гостувате ни за първи път - какви са впечатленията Ви от Седмицата на православната книга?

Аз съм за първи път в България и затова впечатленията ми от Варна и от този форум са първите ми впечатления въобще от вашата страна. И мога да кажа, че в България се чувствам като у дома си. Вие знаете, че аз имам наполовина руски, наполовина гръцки корени, пътувал съм много, преди година бях в Сърбия, но тук аз не усещам онази напрегнатост от чуждото, непознатото място. А Седмицата на православната книга ме зарадва много с пълната зала и големия интерес на хората. Програмата е много добре балансирана, съчетават се достойнството на конференцията с достъпността на вечерните срещи – интересно е и за обикновените хора, и за духовниците, и за хора от научните среди. Аудиторията съответства на мероприятието, има хармония и много топла атмосфера. Забележката ми е само относно липсата на синхронен превод – за повече комфорт на участниците и за спестяване на време.
Превод: Румяна Рашкова