Искаш ли да оздравееш? (Йоан 5:6)

Проповед на протойерей Михаил Манев в Четвъртата неделя след Пасха - на Разслабения, храм "Св. Николай Чудотворец", Варна, 22.05.2016 г.

Днес е Неделята на разслабения. Онзи, който не можел да ходи, не можел дори да се вдигне и лежал, и чакал да се случи чудото, и някак си да оздравее.

Христос, отивайки в Йерусалим да посрещне Пасха, минава през къпалнята Витезда (на милосърдието). Тя се била превърнала в лечебница, където всякакви бедни болни хора – които не можели да си позволят лечение при лекари, които нямали семейства или били изоставени от близките си, лежали там в очакване да слезе ангел Господен във водата. Те очаквали тя да стане светена, та като се допрат до нея, по чуден начин да оздравеят.

Влизайки там, Христос вижда и този човечец, който от 38 години лежи на това място. 38 години! Един човешки живот почти. Един човешки живот, изпълнен с надежда. Един живот, през който той вижда как другите влизат във водата и излизат здрави, а той не може. Колко ли пъти се е случвало да вижда изцеленията на другите? Ала той не може да стигне дотам. Или ако стигне сам, с цената на много усилия, другите, които са по-здрави от него, го изпреварват и влизат първи във водата.

И Христос го пита: „Искаш ли да се изцелиш?”. Странен въпрос! Как може да се пита един болен дали иска да бъде здрав? Все едно да питаш гладния: „Искаш ли да ти дам да ядеш?”. Въпросът сякаш е риторичен. Ала ние, хората, имаме свободна воля. И можем да изберем да бъдем такива или онакива. Всъщност въпросът, който задава Бог, не е риторичен, а е съвсем сериозен: „Искаш ли ти да бъдеш господар на своя живот?”

В Центъра за наркозависими при храма в Аспарухово, където служех, родителите на едно момче го бяха довели, за да се изцели и да спре със своята зависимост. Когато седнах да поговоря с него, аз му зададох този въпрос: „Ти искаш ли да се изцелиш? Искаш ли Бог да слезе върху теб и да ти даде свободата, да ти даде възможността да бъдеш господар на своя живот? Искаш ли от този момент нататък ти да определяш посоката на своя път, да поемеш отговорността за собствения си живот?”. И това момче ми каза: „Не”… Чак и то се учуди на себе си.

След това, когато отново говорих с него, стана ясно, че това състояние всъщност много му харесва: душата му да боледува, да не носи отговорност за живота си, за това, което му се случва, и все някой друг да е виновен – майка му, баща му, приятелката му, наркотиците, алкохолът, странниците на улицата, полицаят, който го арестувал. Все някой друг. Сякаш на него не му се случват тези неща.

Затова, когато чета в Евангелията как Христос пита другия: „Искаш ли да ти сторя това, от което се нуждаеш?” и чака другият да му отговори, аз Го разбирам. Защото другият може да не поиска да поеме отговорност за живота си. Другият може да каже: „Не, не искам! Искам да си остана така, много ми е добре.”

Ала този човечец Му казва: „Да, господине”. Той споделя надеждата си: „Но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята”. Сред цялата тази тълпа, от която после Христос се отдръпва, той казва: „Нямам човек”. Хора има много. Ала човек е онзи, който се жертва за другия. За онзи, които има нужда, за онзи, който страда, за онзи, когото обичаш. И сякаш Пилат Понтийски, като изведе Христос на терасата и каза: „ето Човекът!”, там, пред юдеите, призна, че човекът е Христос, че Той е мерилото за нашата човечност.

Хора има много, земята е пълна с хора. Ала да си човек, означава да осъзнаваш себе си като ценен за Бога. Защото ти си сътворен от Него с любов. Ти имаш мисия в този свят. Ти си онзи, чрез когото Животът влиза в света. Защото Христос казва, че е дошъл на земята да ни даде живот. Живот да имаме в изобилие, както казва Той. Не една искричка, не капчица, а цял океан. Да можем да черпим от него и да раздаваме на другите. За да се наречем човеци. Защото ние, които сме съработници на Бога, можем да станем човеци. Можем от хора да станем чеда на Бога. Можем от хора да се издигнем и да станем светии.

Но първата стъпка е да бъдем човеци. Да обикнем другия и да се раздадем с цялата си душа и цялото си сърце. Да се раздадем за него така, както се раздаваме за себе си. Трудно е. Трудно е индивидът да стане личност, да стане човек и да тръгне да шества по този свят, ала не е невъзможно. Единственото, което се иска от него, е да има любов в сърцето си. Онази жертвена любов, която е имал Христос. И да я претвори в живота си, да я покаже на хората, та така да светнат делата му, че хората да прославят неговия Отец Небесен.

И в тази къпалня, когато той става, взема одъра си и тръгва да ходи след 38 години, съвършено изцелен по чудодеен начин, хората наоколо започват да му обясняват, че не трябва да го прави, че в съботния ден, посветен на Бога, ние трябва да си лежим така, както сме лежали досега 38 години. Но човекът казва: „Който ме изцели, Той ми рече: вземи одъра си и ходи. Онзи, Който ми даде изцеление, чрез Когото аз мога да ходя в този свят, Него слушам”.

Всички, които се събираме в нашия храм, очакваме чудесата да ни се случат. Всеки един от нас е дошъл за някакво чудо тук. Дали за собствено изцеление, дали за изцелението на свой любим или близък, дали да види нечие изцеление? Ала всички ние сме дошли тук заради чудесата на Бога. Заради чудесата, които Той прави в нашия живот. Защото сме осъзнали, че Онзи, Който е на иконостаса, е Този, Който е в сърцата ни.

Ако Той ни запита: „Искаш ли да оздравееш?”, ние какво бихме отговорили? Наистина ли искаме да оздравеем? Осъзнаваме ли каква отговорност поемаме, когато се изправим пред Бога и отправим към Него вопли и молитви? Когато Той обърне взора Си към нас и каже: „Какво искаш от Мене, чедо?”, ще можем ли да му кажем какво точно искаме? За да може в нашия живот да бъде пълнота. За да може в нашия живот да има любов. Или просто искаме, ей така, колкото да не е без нищо – защото сме дошли да просим, може пък нещо да дойде.

Когато Христос след това вижда разслабения – цял, изправен, вървящ, дишащ, мъж в силата си, Той му казва едни малко странни думи: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо”. И тук ние като че ли започваме да разбираме, че нещата, които се случват в нашия живот, не са неща случайни. Те са следствие. Следствие на онези другите, които ние причиняваме някому. Следствие на нашия егоизъм, на отдалечаването ни от Бога. Следствие на това, че сме обърнали гръб на ближните и сме отхвърлили благодатта да бъдем синове и дъщери на Бога, а искаме просто да бъдем хора от тълпата. Не искаме да бъдем човеци, а искаме да бъдем индивиди, там, в масата. Тогава разбираме, че животът ни е такъв, защото сами сме го направили такъв. И страданията, които Бог ни изпраща, са страдания, както казва апостол Павел, които трябва да понесем, защото те са наши. Радостта и страданията в нашия живот – те са си наши. Ние сме ги заслужили. Защото когато Христос пита: „Искаш ли да ти сторя това чудо?”, ние сме Му обърнали гръб или сме Му казали: „Да, Господи! Ала си нямам човек. В този свят, обкръжен от хора, човек си нямам, който да ме хване за ръката и да ме пусне в къпалнята Витезда – в онова Твое милосърдие, за да черпя от него с пълни шепи и да бъда жив".

Нека в Неделята на разслабения, в Неделята на недъгавия, да видим и в себе си своите недъзи. Да осъзнаем за какво молим Бога и да бъдем готови. И когато Той дойде и ни попита: „Какво искаш от Мене, чедо? Защо толкова много Ме зовеш?”, ние да сме готови да Му кажем: „Помилуй ни, Господи!”
Амин!