Твърда опора и вдъхновение за нас

Из проповедта на иконом Василий Шаган на 6 май 2018 г., след св. Литургия в Петата неделя след Пасха, храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

Какво е да живееш, братя и сестри, в XXI век, в който тържествува тази общочовешка разслабеност и отпуснатост? В същото време виждаме как християните вярват във възкресението от мъртвите и живот в бъдещия век, поздравяват се с възкресението на Христос, Когото преди това са разпънали, и се радват на своите мъченици, най-яркия сред които е свети Георги Победоносец. Ако се замислим за всичко това, без да сме равнодушни, а осмислено да подходим – какво би означавало това за самия мен, за моето светоусещане и за моя живот, то сигурно всеки един от нас, дори да не намира отговори, би си поставил огромния въпрос: Кой съм аз пред величието на възкръсналия Бог и пред славата на мъчениците, които са отишли на доброволна смърт заради Него? Какво безумие, за човека на XXI век! Как е възможно толкова безразсъдно да вярваш във възкресението и да отиваш на смърт заради това?! Но дали това всъщност е безумие? И не е ли по-голямо безумие абсолютното неверие или пълната еклектичност в умовете ни, тоест неясност, кое точно е нашата вяра, кое точно е нашият живот и кое е истината на живота?

Христос ни казва: Блажени са тези, които жадуват за правдата… и вие, които не се страхувате да изоставите своя живот заради Мене. Така постъпиха мъчениците. Така направи и свети Георги. Представите си го само – успешен, млад, красив, с възможности за невероятна кариера в империята, каквито малцина младежи са имали. Този човек, повярвал в Господа, в Христос, в Спасителя, в живия Бог, решил да живее за Него, пренебрегвайки всичко земно, което имал. И както другите мъченици, така и той, като разбрал, че ще стане явна вярата му и ще настъпят неговите мъчения, раздал целия си имот, осъзнавайки, че отива на смърт. Това означава, че вярата му е била толкова голяма, че нищо не го е задържало тук, всичко, което е имал, освен Бога, е било преходно за него. Бог е бил неговото имане и неговият живот. Затова отива на доброволна смърт, без да се страхува, без всякакви съмнения пред увещанията на мъчителите си.

И ето, че тези хора, които тогава светът уби, подобно на това, както навремето уби Христос, всъщност до ден-днешен биват не само прославяни, но и много обичани от християните. Светли, истински, такива, които не могат да бъдат подкупени, които не могат да се продадат, отговорни. Тях Църквата поставя като основни стълбове на вярата. Те, мъчениците, стоят най високо пред Божия престол и виждат с очите си Неговата слава и величие. Нещо, което ние с ума си дори не можем да постигнем. Затова ги приемаме като твърда опора и вдъхновение, от които можем да се научим на истинска вяра и истински живот.

Но затова трябва да се стегнем, братя и сестри. Особено мъжете. Да постъпват отговорно спрямо всичко което възниква в живота им, най вече към основните екзистенциални въпроси за живота и за смъртта. За да можем да намерим отговор на въпроса: кое е животът и как трябва да живеем достойно за този живот, за да можем да го унаследим. Защото, ако мъжете застанат, както навремето св. Георги, св. Димитър, св. Мина и други мъже, мъченици на Църквата, то тогава и жените, и децата, ще застанат до тях. И тогава ще е възможна промяната и за града, в който живеем, и за държавата, и за целия свят. Ако ние променим себе си, ако ние приемем светлината, ако ние придобием мирен дух, тогава около нас ще се спасят хиляди. По друг начин не е възможно оправянето. Ако хленчим в каква държава живеем, и в същото време почитаме св. Георги за патрон на нашата войска, това не е ли раздвоение? Изглежда не го поставяме като основен пример и не се учим от него за своето израстване и за своето утвърждаване и крепост. И докато има такова раздвоение в нашия живот, докато свързваме св. Георги повече с гергьовското агне, на което повече се радваме, отколкото на мъченическия живот на светеца, ние ще сме нито горещи, нито студени. А тези, топло-хладните, Бог ще ги изплюе от устата Си, пише в Откровението на евангелист Йоан, защото за нищо не стават. Но аз не искам за нищо да не ставам. И ако е така, нека от най-малкото да започнем да се изправяме. Да, дори от дисциплината в храма. Да, дори от отговорността в семейството като мъж и баща. На своята работа. На мястото, където Бог ни е поставил да сме истински. Защото ако трябва да се покланяме на Бога в дух и истина, това означава да намерим в себе си това истинско нещо, за което да можем един ден, без да се срамуваме, да погледнем в очите децата си и хората около нас.

Водени от подобни мисли, нека да намираме кураж и сили да живеем така, че един ден да можем да погледнем в очите своите ближни – и на улицата, а и в Царството Божие, да можем да погледнем в очите св. Георги пред престола на Господа, и да можем да погледнем в очите самия Господ. Амин.

Цялата проповед на о. Василий вижте ТУК