За нормалния човек и нормалното семейство

Интервю с проф. протойерей Анрей Лоргус

Протойерей Андрей Лоргус е един от най-изявените антрополози и християнски психолози на нашето време. Роден е на 25 март 1956 година. През 1982 г. се дипломира във Факултета по психология на Московския държавен университет. Завършва Московската духовна семинария през 1992 г. През 1996 г. постъпва като преподавател по Православна антропология в руския Православен университет „Св. Йоан Богослов”. От 2003 г. е член на Съвета на Европейското движение по християнска психология и антропология, като на годишните симпозиуми редовно представя свои доклади. Автор е на над 30 научни публикации. Пред 2009 г. той основава първия руски Институт по християнска психология и е избран за негов ректор.

Отец Андрей, каква е причината все по-малко хора да са способни да създават семейства за цял живот?

Мисля, че причините за това са вечни, те винаги са били, са и ще бъдат, защото хората са склонни да допускат грешки, особено в млада възраст. Но за това има и съвременни, актуални причини. Мисля, една от тях е, че нашата съвременна, европейска, постхристиянска цивилизация създава все по-големи и по-големи изисквания към семейството. Това спира много млади мъже и жени, които си казват: това е толкова отговорно, толкова сложно, ние толкова се боим да не сбъркаме, че по-добре да отложим това важно решение.

Втората причина е открилата се възможност мъжете и жените да живеят заедно без брак, възможност, която в архаичното и в патриархалното общество не е съществувала. Дори незаконните връзки е трябвало да бъдат прикривани от законен брак. Сега това не е така. Сега това съжителство е възможно и много хора го предпочитат пред отговорността да създадат семейство с неговите юридически, икономически и т.н. отговорности.

Третият съвременен фактор се състои в това, че към съвременния човек се предявяват все по-големи очаквания в професията, кариерата, социалната реализация и за мнозина мъже и жени тези фактори за личностната реализация станаха по-важни от семейството.

А каква е ролята на личния егоизъм в нежеланието и неспособността да създадем семейство за цял живот?

Според мен – не голяма. По-голямата част от хората по самата си природа изпитват силно желание да създадат семейство и то да бъде устойчив и пълноценен съюз. Нуждаят се от семейна подкрепа, копнеят да намерят своя другар в живота. Повечето хора мечтаят за това, но или не вярват, че това е постижимо, или считат, че е прекалено сложно и дори опасно. Те остават сами, страдат, аз зная това, но се боят да стъпят в брак. Аз съм срещал в своето пастирско служение много мъже, които обичат една единствена жена, но се боят да стъпят в брак. Искат, но не се решават. Това не е егоизъм, а по-скоро страх. Страхът е много силен фактор, който спира мнозина да създадат семейство.

А защо нашите съвременници са по-страхливи по отношение на брака от нашите предци?

Архаичната структура на обществото се разпадна напълно. Племенната, родовата поддръжка за младото семейство изчезна. Днес всяко младо семейство трябва да се бори само с всички социални проблеми – материални, социални, юридически...- с цялото им многообразие, неочакваност и сложност, която се стоварва върху личността и семейството. Семейната система не дава онази поддръжка на младите семейства, както преди. От друга страна, и самите млади хора се стремят да разрушат родовите отношения и негативния опит, който им носят те, като например родител алкохолик, неудачник... В Москва, например, идват млади хора от всички краища на страната, за да се изучат, да направят кариера, да се издигнат... Те имат връзки, но нямат нито жилище, нито поддръжката на близките си в случай, че родят деца. Този разрив е много сериозна пречка пред желаещите да създадат семейство.

Вие като психолог и свещеник какво казвате на тези хора; какво те губят, като живеят в съжителство, а не в брак?

Губят много. Съжителството не е семейство, не е брак, то е някакво уродливо образование на съвременността, което не дава на хората усещането за пълнота в живота. Това е само съюз между двама самотници, които няма да станат „една плът”. И те разбират това. Те казват: ние ще заработим достатъчно пари, ще се устроим с жилище и тогава ще се оженим.

Не, те казват:”Ние се обичаме, заедно сме и това ни е напълно достатъчно. Бракът – който те схващат единствено като подпис в Общината- няма да ни даде нищо повече”.

Те просто не знаят какво губят. Техният родителски модел на брачен съюз вероятно е бил не твърде добър и те не знаят какво означава истински брак и истинско семейство. Те дори не предполагат от какво богатство се лишават и няма кой да им го каже. Вероятно около себе си те не виждат нито един добър пример за това.

А ние като християни какво можем да кажем на такива хора?

Ако ние самите със собствения си пример не можем да покажем такъв положителен пример, остава ни само да даваме примери от историята, от житията на светиите, от учението на светите отци, но тази проповед няма да е така убедителна, ако ние самите не сме добър пример в това отношение. Прекрасно би било, ако свещеникът с неговото семейство е именно такъв добър пример за своите енориаши, но за жалост, това не винаги е така. Има случаи и на млади хора от добри свещенически семейства, които живеят в съжителство без брак.

А как то се отразява на възпитанието на децата родени и израстнали в извънбрачно съжителство?

Има две форми на такова съжителство. Едната, когато мъжът и жената казват: ние сме мъж и жена, възприемайте ни като семейство, въпреки че сме избрали да не узаконяваме връзката си юридически и църковно. А другият случай е, когато двамата съжителстващи казват: не, ние не сме семейство, ние просто се срещаме. В първия случай децата имат по-голям шанс да се радват на сигурността, поддръжката на семейството и рода и да израстнат като пълноценни личности. Те имат връзка с бабите и дядовците, на голямото семейство, събират се на празници.... Докато при децата от втория тип съжителство светът се раздвоява: светът на майката и светът на бащата, които при това обикновено не изпълняват типичните за бащата и майката роли във възпитанието на децата, не се допълват взаимно, не са естественият образец за междуличностни и междуполови отношения. Съзнанието им се раздвоява, те много трудно възприемат и съчетават този раздвоен свят и имат изключително сложен, комплексиран вътрешен свят. Те по-трудно се справят с кризисните моменти, по-трудно се справят със стреса, по-склонни са към депресии и по-трудно изграждат добра кариера и стабилни връзки.

Бих искала да насоча вниманието Ви върху едно друго ново явление, което, както по всичко личи, съвсем скоро ще бъде узаконено – хомосексуалните бракове. И всички ние ще трябва да ги приемем като равностойни форми на брака. Нещо повече, ние като православни християни няма да можем открито да заявим своето отношение към това явление, защото това ще се счита за дискриминационно по отношение на т.нар. сексуални малцинства.

Църквата никога няма да се съгласи с това положение на нещата и да приеме юридически узаконените хомосексуални съюзи за норма, и винаги ще се бори свсички легални средства срещу това. За християнина това винаги еднозначно няма да бъде приемано за брак, а като партньорство, основано на изкривяването на човешката природа вследствие на Грехопадението, като изкривяване и аномалия в личността. Несъмнено това е аномалия, а не норма. Мен също ме плаши тази предстояща борба, която очевидно ще бъде продължителна и тежка, но Църквата не би могла да отстъпи от тази своя позиция. Тя е твърда и недвусмислена и не търпи никакви условности и компромиси.

Но аз като психолог бих искал да кажа още нещо, че психологията по цял свят тихомълком натрупва данни за това, че от научна гледна точка хомосексуализмът е отклонение от нормата, че това е повреда на личността и че в резултат от хомосексуализма личността се изкривява, претърпява проблеми, които не могът да бъдат решени, т.е. това са повреди, които са непоправими, необратими. Естествено, това става и в хомосексуалното съжителство, и в съжителството от такъв тип, в което се възпитават деца.

Имал съм много дискусии на тази тема и в Интернет, и очи в очи... Има различни мнения, различни изследвания в Америка, които показват, че децата възпитавани в хомосексуални двойки не са като другите, но тези изследвания се провеждат или от психолози-хомосексуалисти или са финансирани от хомосексуални организации, т.е. те са лобистки научни възгледи, които, за жалост, не са рядкост в научните среди. Същевременно немалко психолози, които откровенно говорят за своята работа по преодоляването на проблемите, настъпили в личността вследствие на хомосексуалната ориентация, заявяват, че хомосексуалните личности, хомосексуалните двойки и децата, възпитавани в такива двойки, имат трайни и необратими изкривявания.

А според тези психолози такива повреди в личността вследствие ли са от хомосексуалното самоопределение, или го предхождат?

И едното, и другото. Работата е там, че хомосексуализмът е избор, който се прави на последния етап от сексуалната идентификация на личността. В ранна подрастваща възраст. А понякога е въпрос на прелъстяване. Т.е. имаме психологическа травма и още в този момент личността изпитва страдание и този избор е определен от това страдание, от недостатъка, а не от пълнотата на природата й. Но правейки този избор, това изкривяване на личността продължава на всеки етап от развитието й. Човек е принуден да се прикрива или, напротив – да демонстрира своята сексуалност, да се бори за своите права, да се бори да бъде приет от другите като „нормален” и сам себе си да приема за нормален... Тоест, това са все изкривявания в личността, в посоката, в която трябва да се развива личността, в начина, по който трябва да се самоутвърждава, да се реализира като пълноценна личност и син Божий по благодат. Социализацията на хомосексуалиста изисква особено напрежение и душевни сили, употребени не по предназначение. Той постоянно е разкъсван между два свята – на естественото и противоестественото.
Това не може да не се отрази и на взаимоотношенията в хомосексуалното съжителство. Самите хомосексуалисти признават, че в тяхното съжителство винаги единия от тях играе мъжката, а другият – женската роля. Те може да сменят ролите си, но това ролево поведение само по себе си идва да рече, че истинската природа на брака е съюз между двама човека с различна природа – мъжка и женска, които естествено се допълват и в това взаимно допълване се ражда пълнота.

Тази ненормалност, за която говорите, ще се промени ли с узаконяването на тези „бракове” и юридическото им налагане като норма в обществото?

Аз мисля, че юридическото узаконяване на хомосексуалните бракове не цели налагането им като норма. Ако Законът застави гражданите да уважават различната сексуална ориентация и да не се изказват отрицателно срещу хората направили такъв избор, да не им се отказват някакви социални права или да бъдат унижавани на основание тяхната хомосексуална ориентация, това е едно. Съвсем друго е, ако на мен като свещеник или като учен ми забранят свободно да изразявам от амвона или на научни симпозиуми своето убеждение, че това е извращение, порок, грях, нещо ненормално, противоестествено. Тук аз се сблъсквам със сериозна опасност да бъда подведен под отговорност заради моите убеждения и изказвания, т.е. да бъдат нарушени моите права свободно да изказвам убежденията си. Но в живота, в бита, аз мисля, че това няма да проникне. И все пак смятам, че обществото и Църквата трябва отсега да се борят против това хомосексуалистите да ни натрапват своята сексуалност. Да не забрававяме, че ние сме болшинството и че ние също имаме права.

Отец Андрей, от няколко години насам ми прави впечатление, че почти във всеки филм, който идва от Запада, има една, по правило много симпатична хомосексуално двойка. Те задължително са много интелигентни, добре възпитани, добре образовани, успели, много симпатични и с добри отношения. И ако децата ни гледат тези, според мен целенасочено и систематично натрапвани ни, представи за хомосексуалните двойки, няма ли след няколко поколения да започнат да приемат тези двойки като нещо добро?

Ако децата растат в нормални, функционални, семейства, те ще възприемат отношението на своите родители към тези явления и ще имат нормален светоглед. Те ще гледат тези филми, но ще чуват и коментарите на своите родители, ще следят тяхната реакция и тя ще е определяща за тяхното отношение. И което е по-важно, ще имат и непосредствените си наблюдения за ролята на мъжкото и женското начало в семейството в лицето на своите родители. Моят син като малък много харесваше Фреди Меркюри, и сега го харесва, но за него беше пределно ясно какво е отношението на неговите родители и на Църквата към сексуалността на този музикант.

Но все по-малко „нормални” семейства има....

Това е проблемът. Това е същинският проблем и опасността за идните поколения. Това е проблем, който ще има все по-сериозни и все по-непреодолими последствия. И ако ние като християни няма какво да противопоставим на тази пагубна за обществото тенденция, не само като изобличение на греха, а и достоен за подражание пример, ако самите ние не сме в състояние да покажем на света какво е „нормално”, никакви аргументи няма да помогнат.

В крайна сметка, нали „нормален” е човекът такъв, какъвто Творецът го е замислил и  създал, нормално е семейството такова, каквото Бог го е замислил и създал?

Точно така, защото семейството е не просто социална форма на съществуване на човека, а природно установена, богоустановена. Божията воля за човека е да живее в брачна двойка – мъж и жена, и никаква сила не може да промени това, без да подрони основите на самия живот.

www.pravmladeji.org