Писмата на епископ Николай Велимирович

Изказване от премиерата на книгата в Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил”, Варна, януари, 2013 г.

Мисионерските писма са искрящият и ясен език на една християнска, опитна, категорична позиция, в която истината и моралът са тухлите на сградата. Най-важен обаче е Духът на сградата и Този Дух е Христос.

От гледна точка на литературата Писмата са изящни.

В тази книга са включени 267 писма. Те могат да бъдат сортирани по вид, като например, чисто богословски тълкувания на стихове от Библията или на действия /защо се пали кандило пред иконите?/ или, втори вид – конкретни проблемни случаи на хора; трети вид могат да бъдат, например, обсъждане на проблемна обществена ситуация или някаква спорна обществена мяра /за светците върху картите за игра/. Отец Николай Велимирович е спокойно и мъдро категоричен в отговорите си. Особено ясно това се вижда, когато писмата са от скръбни или болящи сърца, от хора със сериозна грижа. Да си спомним писмото, в което светецът категорично отклонява девойката от манастира и я насочва към брака; или писмото до госпожата, която сънувала кошмари заради трите си абортирани деца; или до младия човек, чийто крак е отрязан и епископ Николай му казва, че „евтино е платил”, ако трябва да даде и цялото си тяло и т.н. Тази яснота в отговорите идва от опитността във вярата, от истината, която не идва „от себе си”, а е измолена от Бога. Личи едно знание, което е не-земно, а небесно-опитно и божествено. Обикновено, за да бъде разбран конкретния казус, епископ Николай преразказва случая като „шапка на писмото”. Формата на писмата е абсолютно изпипана и точна – във всяко писмо има конкретно богословско знание, има поучение, често то е поднесено съвсем като сентенция и завършва с много хубав действен съвет.

Някои смятат поезията по-скоро за красива, но празна форма. Писмата на Николай Велимирович опровергават това мнение. Поезията в тези писма е същност и значение. Има толкова силна образност, че изведнъж закопняваш да изпълниш съвета, задвижваш се. Може да се каже, че мисионерските писма учат на вяра, защото те усилват вярата, вдъхновяват за вяра. Писмата завършват с конкретни стъпки, не само като мисъл и обяснение, но и като действие, което ще бъде приведено в изпълнение веднага след затварянето на листа с писмото. Спомнете си майката, която не може да намери гроба на загиналия си син. Колко подкрепящо и силно е писмото до тази жена. Вижте състава на писмото в самия край: 1. Поезията: „Достатъчно си смекчила със сълзи земята на своето сърце, време е сега да оставиш да изникне плод.” Следващото изречение е Знанието: „ А най-драгоценните плодове, които се раждат от сълзите, са молитвата, милостинята и предаността на волята Божия”. Следва 3. Конкретно приложение, макар то да е отново образно-поетично, но ярко си представяме значението на трите плода: „Нека молитвата ти бъде едната кръстна греда, а милостинята – другата. От тях направи кръст за своя син.” Писмото завършва със съвет-поезия: „Не отделяй молитвата от милостинята. И блага небесна утеха ще слезе в твоето сърце като роса върху жадна земя.” В писмото до разорения търговец, когото всички са изоставили, има изключителна образност, която заработва във формата на сентенция. Бастунът, който хората държат като украшение, а други държат за помощ в трудните пътища: „Вярата в Бога и краси, и помага. Докато си бил набожен, тя е била за теб украшение, а сега е станала за теб необходима опора”. И последното изречение в абзаца е: „Лицето на вярата е по-светло, когато служи и помага, отколкото когато само краси”. 

Като литература писмата са удивително стилни, метафорични и стройно форматирани. Например, писмото до машиниста Стамен / който се оплаква, че работата му е скучна/ е развиване на една огромна матефора – Стамен е машинист, чиято работа остава съвсем неизвестна за хората, но така важна и съдбоносна за живота им; те не си дават сметка. Както Христос, който е машинист на животите и не дири своето и т.н. Припомням тук Хорхе Луис Борхес, който беше писал, че историята на света е развиването на няколко метафори. Връщам се към писмото до г-н П. Й. с въпроса „Защо пред иконите се пали кандило?” Докато отговаря, епископ Николай е един истински семиотик, понеже дава осем значения на светлината.  На стр. 39 има едно писмо до „вдовицата, измъчвана от тъги и грижи”. Светецът й дава категоричен пример – да прочете и види как е станало някъде си, да види подобието и да се утеши. Но не само това. Той вдига тъгата и прояснява картината, той ОСВЕТЛЯВА. Това е силата на човек, който поема отговорност за нейната болка, защото вероятно се моли за вдовицата, която съветва. Думите идват от някакъв бого-език. Когато отговаря на земеделеца Здравко, който го пита „Какво означават Христовите думи „Огън дойдох да туря на земята”?, епископ Велимирович дава пример с двамата апостоли в Емаус: „Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше?” Това изречение бих отнесла и към говоренето на св. Николай Велимирович. Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше? Ще добавя едно изречение на Юстин Попович в предговора към първото издание на „Езерните молитви”, там казва: „Никога у нас така не е говорил човек”. Радован Бигович /От свръхчовека до богочовека, Белград, 1998/ отбелязва едно сравнение по красота и съдържание на проповедите на епископ Николай с тези на св. Братя Кирил и Методий и със св. Сава.

Накрая ще кажа, че можем да бъдем спокойни, че за всеки от нас в писмата на Николай Велимирович има отговор. Понякога намираш нещо за себе си на неочаквано място, друг път търсиш своя въпрос, своя проблем и веднага прочиташ нещо, което може да не ти хареса, но го отчиташ като вярно в сърцето си. Писмата, разбира се, могат да се четат последователно, кротко, дълго, с подчертаване. Могат да се четат с търсене по „проблемна зона”. В този случай те се използват като духовен справочник, като среща с изповедника, като „просветляване”. Това е лексикон за духовна работа, който най-добре се чете по необходимост, когато човек създава проблеми на своята вяра или когато вярата принуждава човека да научи повече.