С надежда за вечността

Проповед на иконом Василий Шаган на Обрезание Господне. 1 януари 2020, храм „Св. Николай Мирликийски”, гр. Варна

Честит празник, братя и сестри! За много години!

Кога празнувахме началото на този век… И ето, че настъпи неговата двадесета година и всички ние неумолимо остаряхме, колкото и печално да ви звучи това от амвона на храма. Но нашето остаряване е утвърждаване във вярата, укрепване и утвърждаване в любовта и надеждата ни към Бога. Защото неумолимото изтичане на времето е свидетелство за това, че гробът е неизбежен, но в същото време нашата дълбока надежда за живот ни кара да вярваме в обещанията на Христос. Той ни обеща победа над смъртта, защото победи смъртта. Та като се утвърждаваме в тази вяра, вярата във вечността, ние не се опечаляваме, че времето изтича, а се радваме за това, че идва тази чакана от нас вечност.

Опитвали ли сте се да си представите, че ще дойде денят, когато ще скъсаме с времето, в което живеем, и ще се преселим в безвремието, където няма преходност и грижите са съвсем други? Изобщо дали ще има грижи в безвремието, във вечността? Опитвали ли сте се да си представите живота възможен без болести, без тление, без лъжа, без омраза, без завист, без гордост – само тържество на любовта… И ако сте се опитвали, тогава дали сте се устремили към тази блажена вечност, която ни открива самият Бог? И ако имате стремеж към блажената вечност, как се приближавате към своя земен край?

Всеки от нас се приближава по различен начин. Един горко съжалява, че дните преминават, идват страдания, болести, няма я онази буйната, пълна с надежди младост, по своему красива и своеобразна, а друг казва: Ей, Господи, ето достойно преминах времето, което Ти ми беше отредил да живея тук, на земята, придобих много добродетели, научих се дори да вярвам в Тебе, дори осъзнах преходността на света, в която живеем и която не е истината, а истината си Ти – чакам, Господи моята среща с Тебе! Сигурно има такива хора сред нас, които по този начин празнуват настъпилата нова година, но би било много хубаво, ако всеки един от нас е благодарен за това, което Бог му у дал, напредвайки към тази мъдрост – да повярва в Христос като истина и като правда.

Времето все още е пред нас. Бог ни го е дал именно за проумяване на тази дълбока мъдрост – за нашата среща с вечния Бог. Среща, която ще бъде много радостна. И не бива постоянно – под тежкото чувство за вина – да живеем със страшното самочувствие на недостойни и да си казваме, че никога няма да бъдем прието в царството Божие. Това самочувствие много често ни смазва и, ще се осмеля да кажа, то пречи на нашата искрена надежда, която имаме, тачи чиста, детска, наивна надежда на Божието обещание.

Той, Който е нашият небесен Отец, на всички ни е обещал благостта на Своето царство. То е за всички нас, даже за тези, които временно блуждаят като блудния син, даже за тези, които успяват да разпилеят всичко, което са имали, даже за тези, които на пръв поглед изглеждат абсолютно безнадеждни. И за тях Бог по особен начин, в тайнството на Своята божествена любов, е приготвил това, което ние дори не можем да си представим. Защото, подобно на бащата от притчата за блудния син, Той  способен не само да прости на заблудилите се, които са решили по някакъв начин да се върнат в дома на своя Отец, но ги приема и в същото синовно достойнство, отново им дава пръстен на ръката и се радва: Този мъртъв беше и се намери и оживя.

И ние много често сме така – изглеждаме като мъртви и в това чувство сами се отчайваме. Дори без някой да ни осъжда, сами се осъждаме. Слагаме си какви ли не автоцензури, чувства, под които се смазваме и не можем дори глава да повдигнем и да помислим в това чувство на отчаяние, че е възможно това спасение, че е възможно да придобием сили и отново да се изправим… Недейте да живеете така! Защото това са пагубни мисли, навявани винаги от лукавия, който е враг на нашето спасение.

Нека новата година, която Бог е благословил отново и в която сега влизаме, да е изпълнена именно с тази надежда – в нашата гибелна падналост, която ние много често съзнаваме, да намерим сили да се изправим, да започнем отначало, да рестартираме тези неща, които искаме да променим. И нека това да са истинските неща, които можем да пренесем във вечността… Да, ние много често започваме от дребните неща… Казваме си какво трябва да направим, но много рядко намираме сили да го направим. Но фактът, че си го казваме, означава, че ние сме живи – забелязваме, че има нещо, което трябва да поправим. Това означава, че имаме чувство на покаяние дълбоко в себе си, едно дълбоко недоволство от себе си и желание да се променим…

Но знаете ли, промяната става не само с нашите усилия. Промяната става с помощта на Този, Който вече е протегнал ръка към нас и само чака ние да се хванем за ръката Му. И ако се хванем за Неговата ръка, само Той има силата да ни изведе към истинската светлина. Затова в опитите си да променим нещо в себе си, нека се уповаваме на Бога, на Него да е цялата ни надежда, Той да е нашият Спасител, Той да е Този, в Когото вярваме, понеже Той изправя повалените, само Той може да прощава грехове.

Ако с тази надежда влезем в новата година, какво по-хубаво от това, братя и сестри?! Влизаме в новата година с вярата в това, че нашият Спасител, Който ни е протегнал ръка, може да ни изправи, да ни вдъхнови, да ни дари от Своя живот, да ни приеме в Своето блажено царство, и това е нашият Бог, в Когото вярваме, пред Когото винаги стоим тук и за Когото са ни засвидетелствали нашите светии, сред които и св. Василий Велики, чиято памет днес честваме. Велик светец на нашата Църква, богослов и аскет, учител на Църквата, но бидейки такъв, е показал себе си като образ на смирение, на кротост, на милосърдие, правило на вярата. Затова в сонма на всички светии той е един от великите. Затова му подражаваме в живота си и се учим от него.
Нека Божието благословение бъде с всички вас и във вашите домове. Да имате здраве благоденствие, мир, любов, крепост във вярата. Винаги се уповавайте на Господа и благославяйте всичко, което имате, в Негово име, и никога не се отчайвайте, защото с нас е Бог. Амин!