Рождество Христово - бележките на един иконограф

„Който за нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата…” (3 член от Никео-Цариградския Символ на Вярата)

Празникът на Рождество Христово се появява още в началото на Християнството, вероятно в апостолския период. Апостолските правила отреждат ден за отбелязване на Раждането на Христа - 25 декември, показвайки смисъла на този празник за Църквата: „Внимавайте братя, пръв празник сред празниците е на Христовото Рождество”. Това специално наблягане на празнуването на Рождество Христово се характеризира от свети Йоан Златоуст така: „Няма да сгреши този, който нарече празника на Рождество Христово майка на всички други празници…”

Както от един извор извират множество потоци, така всички празници изхождат от празника на Рождество Христово, който е като ново сътворение на света. Въплъщаването на Словото Божие, което се празнува, става крайъгълен камък. Въплъщаването на Бога разделя тайнствено светлината от тъмнината, съгласно думите на св. Йоан Богослов: „Всеки дух, който изповядва, че Иисус Христос дойде като човек, е от Бога, и всеки дух, който не изповядва, че Иисус Христос дойде като човек, не е от Бога, а е духът на Антихриста…”

Времето, предхождащо Христовото Рождество, било изпълнено с дълбоко усещане за едно неограничимо зло. Във всеки момент се чувствала несигурността на това време. Народите, преди Въплъщаването на Христа, се намирали в едно продължително търсене. Духовните им основи не запазвали постоянен образ, а се обогатявали и оплитали с други елементи. Културите на различни народи навлизали и се повлиявали помежду си, променяйки се. Светът преди Рождество Христово приличал на добре разорана нива, готова да приеме семето на вечния живот – начало на бъдещия Век.

Навуходоносор в тайнствения си сън вижда образа на Рождество Христово, изяснен му от пророк Даниил (2 гл.). Скалата, която се откъснала от планината, без да я докосне човешка ръка, и разрушила големия идол, е образ на Раждането на Христа.

Обикновено в иконата на Христовото Рождество, Спасителят има образна връзка с камъка, победил и разрушил страшния човешки егоизъм – идола. Младенецът бива представян повит в средата на сцената. Често, по причина на размера на иконата, изображението на Спасителя е по-малко от другите лица, въпреки това си остава образ на Господа – образ на Христа. В иконата Спасителят заема царското място на Владиката. Богородица се изобразява по-голяма от всички останали фигури, така в иконата се влага тълкуванието на пророк Даниил на Навуходоносоровия сън. Планината и скалата, която се откъсва от само себе си, са предобраз на приснодевството на Богородица. Това „умаляване” на Спасителя, приел смирението на повивките и яслата на животните, е тайнството, благодарение на което човешкият род се спаси от отровата на егоизма, прокаран в човека от Сатаната чрез непослушанието на Ева. Цялото човешко тщеславие изгуби всяка сила и власт пред Рождество Христово. Изпълнението на пророчеството се възпява в следния Богородичен химн: „Свали от тронове първенци и въздигна смирени”. Иконата на Христа е образец на безконечната слава, на доброволното отдаване на Христа. Цялата композиция свидетелства за това. Основният смисъл на празника, изразен в иконата, става образец за всички останали празници – представя славата на Христа, Който стана по собствена воля човек, и прославя смирението Му.

Победата на Давид, който с едно камъче убива гиганта Голиат от племето на филистимците, също предобразява Рождество Христово, унищожаването на егоизма.

За Христа, Младенеца – Бог, положен в пещерата, сякаш в недрата на земята, свидетелства и картината, рисувана в притчата за синаповото зърно, където сам Спасителят говори за Царството Небесно. Семето на синапа, като най-малко сред всички семена, бива засадено в земята, за да порасне голямо дърво. По същия начин и Христос, Небесно Царство, което прие плът, жив Йерусалим, падна, като „синапово зърно” в тъмните недра на земята и поникна в пещера. Фактът, че Майката Божия положи Сина си не в някой дом, на повърхността на земята, а в дълбоко вкопана пещера, по своеобразен начин изобразява солта, която посоли земните недра, приели новия, непознат до онзи момент живот. В иконата на Рождество пещерата обикновено се представя просто, без старание да се набляга на подробности или да се дава някакво специално осветление, представя се като една черна дупка, сякаш отворена уста на земята. Тази чернота не се подслажда от нищо. Идва в силно противоречие със светлината на Спасителя с ореола около главата му и белотата на повивките, с които го е повила Богородица.

Земята в иконата на Рождество Христово не се представя гладка и равна, а е пълна с движение, разклащания, хълмове и пропасти. Това движение напомня вълните на морето. Планинският пейзаж и опасните форми на земната повърхност не отразяват само конкретната местност около Йерусалим, а имат друг, тайнствен и по-важен смисъл. Земята признава идването на Спасителя и му се отзовава, възродена и съживена, като бухващо тесто, защото усеща в себе си тайнството на вечния живот. Тези вълнообразни разклащания на земните пластове около пещерата не са напразни, а пълни с разбиране и радост за събитието.

Обикновено в иконата на Рождество се изобразяват също ангелите, влъхвите и пастирите. Ангелите, като първи вестоносци на Благата Вест за Раждането на Христа, влъхвите и пастирите – представители на човешкия род, подканен да се поклони на Христа. Важно е да се отбележи, че влъхвите и пастирите не са заедно, не образуват едно множество. Пастирите представят богоизбрания юдейски народ. Небето се отвори за тях и ангелските ликове пеят възхвални химни на Бога , Който стана видим. Приели направо от ангелите Благата Вест, пастирите са подбрани да се поклонят на Христа от името на Израил. Влъхвите, цветът на езическия свят, се извисяват до нивото да осъзнаят смисъла на Рождеството. Достигат по нелесен начин, идвайки да се поклонят на Христа не от някоя близка местност, а от далеко, според православната традиция от Персия. Пътуването на влъхвите е трудно и продължително. За водач имат не ангелите, а звездата. Без да знаем как точно е станало това. Свети Йоан Златоуст казва, че звездата не била обикновена, а ангел, който светел като звезда и водел мъдреците от Изток към поклонение на Христа.

Благата Вест има различни изражения, както и пътищата на пастирите и влъхвите, които в крайна сметка се събират от Емануил, Христа, на Когото дойдоха да се поклонят, като две стени на една сграда, свързващи се от основния камък при ъгъла, върху който се крепи целият строеж. Без този камък двете стени никога нямаше да станат част от един общ строеж. Тази идея е изразена и в иконата на Рождество. Влъхвите образуват една отделена от пастирите група. Пастирите също биват изобразявани отделно, докато слушат ангелите.

В горната част на иконата се представя звездата, водеща мъдреците, по един рядко срещан начин. Сякаш изпратена да стои точно върху пещерата, не е в някой ъгъл отделена от цялата композиция, а идваща от небесните висини. Витлеемската звезда се запазва като символ не само в иконата на Рождество, но и в Светата Литургия. В края на Проскомидията свещеникът поставя върху дискоса с принасяния Агнец и благославяния хляб звездицата – символ на звездата, стояща над яслите и сочеща Божествения Младенец. Свещникът, който се поставя в навечерието на Рождество в средата на храма, също символизира звездата. Видно е, че тя заема толкова важно място в празника на Рождество, тъй като е древен символ на Христа, както свидетелства и Откровението: „Корен и потомък съм Давидов – Светлата и Утринна Звезда”.

Обикновено бива изобразяван и Йосиф, пазителя на Девата, присвит от скръб, измъчван от съмнения, неможещ да разбере тайнството на Раждането на Сина от Девата. Срещу него стои дяволът в образа на стар пастир, изкушаващ и безпокоящ го. Характерно за множество икони на Рождество е, че Богородица гледа не към Спасителя, а към Йосиф с поглед изпълнен с разбиране и дълбоко съжаление. Видно е, че тя с всички сили желае да му помогне. Чрез тази си загриженост Богородица влиза в служението си на Небесна Царица, Молителка за скърбите на човешкия род .

Превод: Мартин Пенев

Източник: www.myriobiblos.gr 

Монах Григорий (Круг) (1907 – 1969) (в света Георгий Иванович Круг) иконописец, представител на руската  иконописна традиция зад граница. Роден в Санкт-Петербург в семейство на лутеран и православна, възпитан в лутеранството. През 1926 г. семейството му получава естонско гражданство и се преселва. Той започва да учи в Промишлено-художественото училище в Талин и под влияние на о. Лев Липеровски, известен сред Руското студентско християнско движение (РСХД), приема Православието.  През 1928 г.работи в класа на проф. Ринк в частното художествено училище Палас в  Тарту. През 1931 г. заминава на специализация в Париж, където продължава обучението си под ръководството на видни представители на руския символизъм и модернизъм като К.А. Сомов и Н.Д. Милиоти. По същото време започва да се занимава с иконопис при ръководителя на Руската иконописна работилница към обществото „Икона” П.А. Федоров и при монахиня Йоана (Рейтлингер). Негова работа са иконостасите в храма „Три Светители” в Париж, в старческия дом в Нуази-ле-Гран, основан от майка Мария (Скобцова), в детския дом в Манжерон, в църквата в дома на Н.А. Брдяевае в Кламар, в скита „Св. Дух” в Рамбуйе. Негови икони има в храм „Св. Троица” във Ванв и др. През 1948 г. е постриган за монах. Основен негов труд е книгата „Мисли за иконата” Paris: YMCA-Press, 1979 г.