Предпразници на Възкресението

Великият пост завършва с два лъчезарни празнични дни, или по-добре да се каже с двуединен, двудневен празник. Това е Лазарова събота – когато си припомняме възкресяването от Иисус Христос на Неговия приятел Лазар, и Връбница, когато празнуваме тържествения вход в Йерусалим, извършен от Христос шест дни до предаването Му на страдания и кръстна смърт. Сякаш преди да навлезем в мъката и тъмнината на Страстните дни, преди още веднъж да станем свидетели на Христовите страдания, Църквата ни разкрива истинския смисъл на доброволната Христова жертва, на спасителната Му смърт.

Христос бил далече от Йерусалим, когато Лазар умрял. Чак след четири дни Той дошъл във Витания и се срещнал със сестрите на Лазар, Марта и Мария, и с плачещите и скърбящи негови приятели. В Евангелието от Йоан подробно се разказва за тази среща. Двете сестри казват на Христос: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми...” А Христос отговаря: „Брат ти ще възкръсне!” И въпреки това, независимо от този отговор, когато видял плачещите сестри и дошлите с тях скърбящи юдеи, Той Самият, както пише евангелист Йоан, „разтъжи се духом, смути се”. Ето, Той се приближава до гроба и Той Самият плаче и околните си казали: „гледай, колко го е обичал”. Христос заповядва да махнат камъка, затварящ гробницата. И по думите на евангелиста „извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа”.

Какъв е смисълът на това събитие, което така светло, така радостно, така победно празнува Църквата на Лазарова събота? Как се съвместяват мъката, сълзите на Христос и силата да възкресиш умрелия?

Със своя начин на празнуване Църквата отговаря на този въпрос. Христос плаче, защото в смъртта на Своя приятел вижда тържествуването на смъртта в света, смъртта, която Бог не е сътворил, но която се е възцарила и господства в света, отравяйки живота, претворявайки го в безсмислено редуване на дни, неумолимо устремени към пропастта.

И тази заповед: „Лазаре, излез вън!” Това е чудото на любовта, тържествуваща над смъртта, това е предизвикателство към смъртта, призоваването й на война от Христос, това е потвърждение, че самата смърт трябва да бъде разрушена и умъртвена. И за да бъде разрушена смъртта и нейният мрак, Самият Христос – което значи Самият Бог, самата любов, самият живот – ще слезе в гроба, за да се срещне лице в лице със смъртта, да я разруши и да ни дарува вечен живот, за какъвто ни е създал Бог.

И на следващия ден Христос влиза в Йерусалим. Но влиза не така, както го е правил по-рано: непознат, неизвестен, непризнат. Не, сега Той, Който никога не е търсил власт и слава, сякаш Сам подготвя Своето тържество. Той заповядва на учениците Си да Му доведат младо осле. Той го възсяда и влиза в града, съпроводен от тълпа народ и деца с палмови клонки в ръце. И тази тълпа, и тези деца Го приветстват с древния възглас, с който са се обръщали само към царя: „Осанна! Благословен е идващият в име Господне! Осанна във висините!” Какво означават тези тълпи народ, палмовите вейки и отекващото царско приветствие, тази ликуваща радост? И защо всяка година ние си припомняме това събитие със същата радост, сякаш самите ние стоим на улицата в светия град и чакаме, и посрещаме, и ликуваме, и повтаряме все същите думи, това вечно „Осанна”? Това значи, че макар и в един далечен за всички нас град Христос е бил цар, царствал е, бил е признат от народа за цар. Да, Той учел за Божието царство, за Своето бъдещо възцаряване. Но в този ден, шест дни преди Пасха, Той разкрил Своето царство на земята, открил го е на хората, призовал ги е, а заедно с тях и всички нас, да станем граждани на това царство Христово, поданици на един смирен цар, цар без земна власт и без земно могъщество, но всесилен чрез любовта.

Ние живеем в свят, в държави, които са се отрекли от Бога, заети само със себе си, треперещи за своята власт, сила, могъщество и победа. И в този свят почти няма място за Божията любов, Божията светлина, Божията радост. И ето, в този единствен ден в годината, когато стоим в препълнените храмове и държим в ръце върбови клонки, когато ехти отново царственото „Осанна” – ние казваме на себе си и на света, и свидетелстваме: не е загинало, не е изчезнало от лицето на земята Христовото царство, така ярко просияло в онзи ден в Йерусалим. Ние казваме на Бога: Ти си единственият ни Господ, Ти си единственият ни Цар и ние знаем, и вярваме и твърдим, че Царството на Твоята любов ще победи с победата над греха, над злото и смъртта и радостта от тази вяра никой не може да ни отнеме.

На Връбница ние знаем, че след това Свое тържество Христос ще поеме възхода Си към страданията и смъртта. Но светлината, запалена в този ден, ще осветява и бездънния мрак. След кръста и смъртта ще изгрее светлината на неизказаната пасхална радост. Ето къде е смисълът и силата на тези необикновени дни, когато, завършвайки поста, ние се готвим да последваме Христос в Неговите доброволни страдания, в победното Му слизане към смъртта, в преславното Му възкресение в третия ден.

Прот. Александър Шмеман „Воскресные беседы”.
Публикувано в „Църковен вестник», брой 8, 2002 г.
Превод Полина Спирова

източник: www.pravoslavieto.com