Всяка епоха си има своята пустиня

 „Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му” (Мк.1:3)  

Братя и сестри в Господа,

От векове всяка държава, която търси просперитет и геополитическо влияние, залага в делата си с първостепенно значение изграждането на солидна инфраструктура. Построяването на пътища за свързване на населените ѝ места, спомага за нейния икономически разцвет. Преди хилядолетия, специално построените пътища били малко, тъй като само силните и могъщи държави можели да си позволят това. Най-добрите изградени образци от онези времена били на места, по които минавали владетели, които от своя страна наемали доверени хора, за да изпълняват успешно поставените им задачи.

Подобна задача имал някога и Предтечата Йоан в пустинята. На него се паднал жребият да подготвя пътя за Месията-Христос. „Пригответе пътя на Господа!” – викал той. „Покайте се, защото се приближи царството небесно!”. Но Предтечата Господен не бил избран от Бога, за да Му приготви земен царски път, по който да мине до реката Йордан. „Гласът на викащия в пустинята”, както го нарекъл пророк Исайа (Ис.40,3) призовавал хората да съградят съвършено нов, различен път в себе си, където да посрещнат Господа.

Ала как се прави за Бога път в сърцето? Греховните плевели, обхванали достъпа до него, лесно не се изкореняват.  Да, въобразяваме си, че рутинното покаяние е достатъчен фактор за елиминирането на греха в нас, но истината е, че това не стига.

Покаянието в своя дълбок смисъл изисква процес на изменение в душите ни, който да даде плодове на добри дела, към каквито призовава св. Йоан Кръстител. Иначе за какво покаяние можем да си говорим, докато тичаме по прищевките на плътта, без присъствието на Бога в ума и сърцата ни?

Вярно е, че ходим на църква и се молим, но това не е ли станало като нещо обичайно, например, като влизането в магазин или в градския транспорт.

Сред тревогите на този живот, за всички нас от първостепенно значение е да имаме общение с нашия Бог. Естествено, това е възможно, когато в паметта ни неизменно пазим специално място за Неговото присъствие. Не съм казал, че е лесно да постигнем това, но ако с упорство се грижим да навикнем към сърдечна молитва, ще се научим да отхвърляме неправдата от нашия живот, която ни държи далеч от близостта ни с Бога. Чрез всяка несправедливост светът ни се превръща в свят на духовно опустели хора с каменни сърца, сред които дори и домът на Предтечата Господен - Йорданската пустиня, изглежда приветлива. Но винаги има надежда.

Някога една жена, навръщане от работа, вървяла по един стръмен планински път към селото, в което живеела. Изведнъж се подхлъзнала, паднала и си наранила лошо глезена. Безпомощната жена осъзнала, че не може сама да продължи пътя си и заплакала.

Не минало много време и по пътя се задали трима младежи. Мигом жената се обърнала към тях. „Добри момчета, помогнете ми, моля ви, да стигна до селото! Кракът ми е в лошо състояние и сама не мога да се прибера.”

Момчетата спрели, почесали се по главите, разперили ръцете си и казали: „Ние сме в друга посока. Поседи до свечеряване, може би някой друг ще се появи и ще ти помогне!” И младежите отминали.

Минало около час, в който жената с надежда седяла и чакала помощ. И ето, задала се натоварена каруца, теглена от кон, воден от двама мъже. „Добри хора, помогнете ми да се прибера!”, помолила жената и разказала отново каква беда й се случила. „Не можем да си оставим стоката. Както сама виждаш, и ние не се возим в каруцата, за да е по-лесно за коня. Поседи малко, потърпи, може би ще мине някой друг и ще ти помогне!” И отминали.

Жената заплакала горчиво. Но не болката от удара вече я мъчила толкова силно, а обстоятелството, че децата ѝ били сами и уплашени у дома си, чакали я да си дойде, преди да се стъмни.  Занизали се отново минутите и ето, неусетно в мрака до нея се приближил човек. Той бил възрастен, подпирал се на дълга пръчка, а на гърба си носел малка чанта. „О, този човек дори и да иска, няма как да ми помогне, налага се да продължа да чакам!”, помислила си жената натъжено.

В същия миг старецът хвърлил чантата на земята, подал на жената пръчката и ѝ помогнал да се изправи. След това, опирайки се рамо в рамо, закуцукали двамата и стигнали до селото. „Не възрастта и богатството прави хората лоши, а безразличието”, въздъхнал старецът.

Всяка епоха, братя и сестри, си има своята пустиня - едно безкрайно място без признаци за живот и надежда. В нашия свят ние се блъскаме по улиците, бързаме, за да градим благоденствени мечти. И все пустиня от болести, войни и самота.

Някога проповедта на Йоан Кръстител привлякла много хора. Те се кръщавали във водата и чрез очищение се къпели в надежда. Днес, двадесет столетия по-късно, в духовността на човечеството вероятно нещата стоят по-различно. Независимо дали хората приемат Богочовека Иисус Христос, или Го отхвърлят, Той отново призовава сърцето на всеки от нас, за да го приемем.

Нека да се стараем пред Господа и да се обновим чрез благодатта на Светия Дух, та като дойдем в себе си и се покаем, от сърцевината на изсъхналата ни пустиня, да бликнат извори на вода за вечен живот. Амин!

4 януари 2015 г. , Варна