Музика, която пречиства (1)

Игор Зироевич е автор на уникалния труд „Антология на Божествената Литургия”. Роден е през 1977 година в Требине. Изучава църковна музика в Гърция, в консерваторията „Никос Скалкотис” при известните атински протопсалти и учители Ангелопулос, Ангелидис, Константину, Арванитис. През 1997 година завършва и Атинската консерватория, след което продължава обучението си като аспирант. Служи като протопсалт в редица атински храмове. Занимава се с химнография и теория на музиката, с дешифриране на стари църковнославянски и гръцки ръкописи, с музикална палеография, автор е на научни трудове и статии, създава църковна музика на църковнославянски, гръцки и сръбски, ръководи хорове, преподава византийско пеене. Основател е на Научно-изследователския център „Троеручица”, в рамките на който ръководи Сръбския византийски хор, хор от псалти „Троеручица” и интернет-школата по църковно пеене „Троеручица”. Изучава хилендарската ръкописна библиотека и подготвя за печат подробен каталог на музикалните ръкописи на този манастир. През 2011 година в сътрудничество с една от най-авторитетните църковно-певчески школи – института „Симон Карас”, сформира курс по византийска музика, предназначен най-вече за студенти от славяноговорящи страни.

– Игор, къде сте роден, какво беше Вашето детство, семейството Ви?

– Роден съм в деня на свети пророк Илия, 2 август 1977 година, в Требине – прекрасен град в източната част на мъченическа Херцеговина. Требине е населен предимно със сърби, аз също произхождам от сръбско семейство. Израснах там, там завърших училище и получих общо музикално образование. Покойният ми баща Любо беше доктор на техническите науки, университетски преподавател и ръководител на едно от най-крупните предприятия в града. Майка ми Нада работеше в същото предприятие като инженер, сега е в пенсия и живее в Требине. Често пребивава в Белград и Атина. По-големият ми брат Владан е програмист, живее със съпругата си и четирите си деца в Белград. Семейството ми произхожда от Херцеговския край Брайчевичи. Дядо ми Владимир е бил държавен служител, преселил се в Требине и останал там до края на живота си. Когато пораснах, научих, че родът ни е известен с това, че от древни времена от него са излезли много свещеници и монаси. Не намерих конкретни данни за тези мои предци в родословното ни дърво, но в районите, в които живеят Зироевичи, често са ми говорили за това.

В Требине живеехме добре. Не бяхме заможни, но и не бедствахме. Моите родители бяха много уважавани в града, благодарение на своя характер. И татко, и майка ни учеха, че в семейството трябва да има ред, и това много ми помогна в живота.

Разбира се, най-тежък за нас беше военният период. Баща ми и брат ми отидоха на война, а аз останах у дома с майка ми. Всеки ден загиваха хора – съседи, роднини, приятели... Беше много тежко време, но трудностите ни сплотиха още повече.

След войната завърших средно училище и отидох в Белград. Постъпих в университет, в специалността предучилищна педагогика, но учих там само една година. Лятото на 1997 година прекарах на Света Гора, в манастира Ватопед. А есента пристигнах в Атина и започнах да изучавам византийска музика. Впоследствие изучавах музика самостоятелно. Вниманието ми привлякоха особено музикалните ръкописи в Атинската народна библиотека и в манастирските библиотеки на Света Гора. Щом в Атина се откри катедра по византийска музика, веднага постъпих там като аспирант и завърших успешно през 2002 година. В тези години срещнах своята бъдеща съпруга Мария Дзамурани, православна гъркиня, която се занимаваше с иконопис, и през януари 2007 ние се венчахме. Господ ни подари четири деца – две дъщери и двама сина. Живеем в Атина, макар че моята работа е свързана не толкова с Гърция, а с много области, намиращи се под юрисдикцията на Сръбската православна църква, и изобщо със славянските страни. Така че физически аз съм в Гърция, а с ума и сърцето си – навсякъде, където живеят православни християни.

– Бихте ли ни разказали за Вашия път към Бога, към Църквата?

– Пътят на човека към Бога винаги е голяма, удивителна тайна. Такъв беше и моят път. Родителите ми бяха прекрасни, благородни, етични хора, но не познаваха църковната вяра, майка дори не беше кръстена. Те не бяха кръстили и нас с брат ми, макар семейството ни да празнуваше Бъдни вечер, Рождество, почиташе Разпети петък, Пасха, семейната Слава*. На Славата ни – св. Николай – в дома на баба се събираха всички роднини, отбелязвахме празника с обща трапеза, т.е. празнувахме църковните празници, но без Христа. Но в тези минути голямата Божия любов по известен само на Бога начин, докосваше моето сърце. Помня, че в тези дни винаги ме завладяваше някакво особено чувство, сякаш благодатта подготвяше пътя за моето връщане при Бога. Минаваха години на живот без Бога, извън Неговата Църква, а Той през цялото време беше близо и все повече се приближаваше. Често моята душа чувстваше силна жажда по Него (Който по това време, в комунистическа Югославия, официално не съществуваше). Много по-късно, когато влязох в Църквата, четейки св. Силуан Атонски, разбрах, че това е била благодатта на Светия Дух.

Помня, как в някаква енциклопедия „случайно” намерих репродукция на древна сръбска фреска с изображението на св. Симеон Мироточиви. Удивителната сила, излъчваща се от този образ, дълго не ме оставяше, аз често отварях книгата и  гледах образа, за да усладя и съгрея душата си. Нищо не разбирах, но знаех, че ми е добре.

В средното училище, заедно с приятелите ми, участвах в любителска театрална постановка, свирехме на китари. Режисьорът Педжа Джурич по това време вече беше църковен човек. Веднъж той ни заведе в манастира Твърдош, в който тогава пребиваваше епископ Атанасий Йевтич. При това посещение в манастира усетих, че там има нещо, което не можех да изразя и не умеех да потърся, но знаех, че именно за това съм жадувал в дълбините на душата си. От този момент, заедно с моя приятел от театъра, който скоро стана и мой кръстник, аз станах чест гост на манастира. В началото ходех там всяка неделя, а с течение на времето – все по-често, случваше за една седмица да ходя там осем пъти. Беше чудесно време. Война, мъка, болка, около нас – смърт, а няколко младежи вървят пеша по пет-шест километра, за да стигнат навреме за Литургията в манастира. Въпреки цялата окръжаваща ни тъма, благият Бог внесе в живота ни толкова светлина! В манастира разговарях с отците, четях, молех се – това беше огромен поврат в моя живот. Обрат, толкова голям и неочакван, че за мен повече нищо не беше важно. Но той предизвика бурна реакция в семейството ми, и дори сред учителите ми. Родителите ми отъждествиха моето обръщане към вярата с решение да приема монашество, и активно се съпротивляваха на моето въцърковяване. Те не бяха против това, да ходя на Църква, но самата мисъл за монашество предизвикваше буря от негодувание.

Трите години, до заминаването ми на учение в Белград, се оказаха много тежки. От една страна, преживявах сериозно вътрешно прераждане, а от друга – около мен бушуваше не само гражданската война, но и войната на неразбирателството с най-близките ми хора, която болезнено ме нараняваше. Но аз съм много благодарен на Бога за онези дни, защото именно тогава ми се изясни случващото се и в мен, и с моите близки, тогава разбрах как трябва да живея. И представете си, след две години, по Божие чудо, моят по-голям брат прие Кръщение и се въцъркови, а след още няколко години в Църквата влязоха и моите родители. Бурята беше силна, но, слава Богу, все пак всички ние заедно достигнахме до тихо пристанище. Родителите ми не просто влязоха в Църквата – когато си спомням каква беше кончината на моя баща, неволно си мисля за благословените кончини, за които четем в житията на светиите. Слава Богу!

– Кога започнахте да се занимавате с музика? Какво повлия на Вашия избор?

– Влечението ми към музиката и музикалната ми надареност, както са ми разказвали родителите ми, са се проявили още в ранното ми детство. Обичал съм да вземам мамините дървени лъжици и да ги удрям една в друга и това отговаряло на ритъма на музиката, която слушали. Има  един такъв интересен случай от моето ранно детство. Не съм имал още две години, били сме на плажа, аз съм седял на пясъка и съм държал в ръце две камъчета. Край нас се бил разположил немски турист с транзистор, от който звучала музика. Щом се сменяла песента, променял се също така и ритъмът, в който аз съм почуквал с камъчетата. Този господин бил толкова учуден, че станал и ме снимал с камъчетата. Пазя тази фотография като скъп спомен. Разказвайки този епизод, искам да покажа, че моят дар не е свързан с мои заслуги и трудове, но ми е даден от Бога по Неговата велика любов.

Но освен Божия дар, решаващо влияние, вярвам в това, оказаха близките ми. И татко, и мама пееха много добре, на млади години баща ми свирел на китара, на ударни инструменти, пеел в хор. Родителите ми често пееха с приятелите си, гостуващи в нашия дом, пееха и заедно, имаха прекрасни гласове. Всеки ден в дома ни звучеше музика, различна по характер, но интересното е, че това винаги бяха весели, ритмични и много мелодични песни. Такава беше атмосферата, в която израснах.

Когато станах на осем години, родителите ми, за моя голяма радост, ме записаха в музикално училище в класа по класическа китара. Това беше третият, много важен момент в моето развитие. Учителите ми, особено през последните четири години, бяха прекрасни музиканти и прекрасни хора. Те умееха да предадат на децата своята голяма любов към музиката, особено учителят ни по китара – Олег Балашев-Самарски. Господин Балашев беше изключително талантлив, той ме научи на много неща. В този период аз се запознах с класическата музика и много я обикнах. В класиката ме привличаха мелодичните композиции, оцветени от силни чувства. Тяхната красота ме опияняваше. От тези години напълно се посветих на музиката и вярвам, че тогава, когато все още не бях се обърнал към вярата, именно това ме запази от лошите и вредни неща, през които преминаваха моите връстници. Живеех в някакъв свой свят, бях потопен в някаква вътрешна музика на своето същество.

– Кога започнахте да изучавате църковна музика?

– На църковно пеене започнах да се уча в манастира Твърдош и в требинския съборен храм „Преображение Господне”. Това беше практическо обучение, защото аз се учех по книгите, слушах певците в храма и така по малко изучавах сръбското църковно пеене. Пак по това време, някак паралелно, открих за себе си византийската музика. Първата ми среща с нея се случи, когато слушах касетите, подарени ми от тогавашния Херцеговински епископ Атанасий. Тя ме очарова. Пред мен се откри още един безбрежен, необозрим, примамващ океан. Аз още не знаех какво представлява византийското пеене, но почувствах дълбоко влечение към него. Постепенно научих византийската нотация и когато попаднах в Белград, вече имах доста умения в източното пеене. Свързах се с хора, които се опитваха да правят нещо на нивата на византийското пеене, вярно, на много ниско ниво, но за мен беше важно това, че имаше с кого да пея. В Атина преминах основния курс и аспирантура при господин Ангелидис, господин Константину и други. Но никога не се ограничавах само с тези учители, при които се учех в този момент, затова бях в контакт и с господата Ликургос Ангелопулос, Йоан Арванитис, Григорий Статис. Всички те ми дадоха това, което исках да науча, и аз съм им много благодарен. Но то не ми беше достатъчно, аз жадувах за знания, които никой не предлагаше, които не преподават в нито една школа, в нито един факултет, като например палеография, мелотворчество и особено духовното измерение на пеенето, с което за съжаление никой не се занимаваше и за което рядко можеха да се намерят някои общи и повърхностни бележки. Затова реших да се занимавам с изследвания в различни направления. Бях уверен, че затова е необходимо постоянно общение със Света Гора и светогорските певци, и прекарвах там много време. Мисля, че като цяло прекарах на Атон повече от пет години, с малки прекъсвания, главно във Ватопед и Хилендар. Участвах в ежедневните богослужения, посещавах манастирските празници, на които пееха най-добрите светогорски певци, наблюдавах ги, слушах, записвах, разговарях с тях, учих се и, най-главното, попивах живото Предание. Преданието не може да се научи нито от книгите, нито от  разкази. Преданието е това, което се живее. Затова смятам за голямо благословение възможността да черпя живата вода на Преданието от самите извори.

– Кой съвет, пример, принцип беше най-важен за Вас?

– Най-драгоценното при моите учители беше предаността и любовта към пеенето. А най-ценното, което научих от светогорските певци беше, че пеенето е преди всичко молитва. Това е нещо същностно, нещо изключително важно, което сега, за съжаление, огромната част от нас, певците, пропускаме. Помня един разговор в манастира Ватопед със стареца Стефан, член на известното светогорско певческо братство на Данилеите, който стана за мен един от най-важните и същевременно прости уроци. Попитах го: „Старче, кое е най-важното за певеца?”. Той веднага отговори: „Да има страх Божий! Ако псалтът пее и не му потекат сълзи, той не е псалт, а певец!” – имаше пред вид светските певци. И добави: „И веднага след страха Божи – вдъхновение, певецът трябва да се наслаждава на пеенето, да пее с апетит”. Тез думи се врязаха дълбоко в сърцето и паметта ми и вярвам, че това е надеждният път за всеки певец.

– Игор, Вие сте се срещали с мнозина известни сръбски и гръцки духовници. Бихте ли споделили с нас впечатленията си от тези срещи?

– Разбира се. Сред първите трябва да спомена преосвещения Херцеговински епископ Атанасий, който заемаше епископската катедра в Херцеговина по времето, когато аз намерих своя път към Църквата. Епископ Атанасий е човек, който живее живота на живата Църква. Той умее да предаде на окръжаващите го своето много непосредствено, близко общение с Бога. Освен това той е много фин емоционално и внимателен човек. Епископ Атанасий ни научи, че главното в църковния живот е вярното църковно съзнание и участието в живота на Църквата и Живия Бог. С него можехме да  разговаряме за всичко: за молитвата, за поста, за богослужението, за историята, за богословието, но някак ненатрапчиво, незабележимо, както само той може. Той ни научи да живеем в Църквата, тъй като, когато човек по правилен начин участва в нейния живот, т.е. литургически, участва в светотайнствения Й живот, всичко останало самó си идва на своето място. Много съм благодарен на Бога, че моят църковен живот започна в такъв дух и се старая да продължавам по същия път.

След това именно по негово благословение и с неговата подкрепа аз заминах да уча византийско пеене в Гърция. Най-много от всичко обичам да служим заедно с него света Литургия. Край него ние се научихме, че Литургията е непрестанно движение, и това се чувства много живо, когато служи той. Той служи много интензивно, бодро и радостно, но едновременно и така смирено и събрано, така предано. Как прекрасно произнася литургическите молитви! Възниква чувството, че той довежда Бога от Небето на земята. От него научихме, че човек трябва да отдава целия себе си на Бога и на другите без остатък, без да се щади. Той сам е пример на такова служение на Бога и ближния – не само в храма, но винаги и навсякъде.

Разбира се, ще спомена и тогавашния твърдошки йеромонах, а сега Херцеговински владика Григорий. В началото на моя път в Църквата той беше голямо мое утешение и помощник, защото стана и мой пръв духовник. И сега си спомням неговите съвети, подкрепа, пример. Когато дойдох в Гърция, той от известно време вече беше в Атина, учеше гръцки и тогава беше до мен – посрещна ме, подкрепяше ме, учеше ме.

Сърбите от нашето време имат като пример и образец блажено почившия патриарх Павле – светия патриарх Павле, както всички ние го наричаме. В Белград често имах възможност да присъствам на Литургии, които той служеше и в Патриаршията, и в различни белградски храмове. По това време, когато върху нашия народ се изливаше толкова много ненавист на практика от всички страни на света, този човек имаше в себе си толкова благодат,  че обичаше всички, на всички внушаваше словата на евангелския мир, любов и правда. Неговото простодушие и мъдрост, съпроводени от безкрайна любов и смирение, просто възкресяваха Евангелието в душите на хората. Гледайки го и слушайки го, всеки човек, без значение дали е в Църквата, или извън нея, чувстваше как нещо в душата му се променя. Познавам много хора, не просто невъцърковени, а антихристиянски настроени, които казваха за патриарх Павле: „Аз съм против Църквата, не вярвам в Бога, но патриарх Павле е светец!”

Може би най-голямо доказателство за величината на неговата личност беше погребението му. Величествено! За съжаление тогава аз не можах да дойда в Белград, защото точно в този ден се роди моят син. Питам се, ще има ли в скоро време сред сърбите такъв човек, който е способен по такъв начин да обедини целия народ. Особено трогателен беше начинът, по който той служеше светата Литургия. Като ангел! Така смирено, целомъдрено, предано служеше той. Наистина небесна картина.

Още една личност, с която не съм имал много преки контакти, в смисъл на разговори или кореспонденция, но с която често се срещах и която неизменно ме вдъхновяваше, беше митрополит Амфилохий. Те с епископ Атанасий бяха много близки и, когато у нас в Херцеговина бушуваше войната (а неговата епархия е съседна с нашата), той често идваше в манастира Твърдош, за да ни навести, утеши, окуражи. Неговите слова, позицията му, служението и проповедите му и, може би, най-вече истинската молитвена топлота, която той излъчва, винаги съгряваха душата ми. Въпреки че той е изключително образован човек, професор и владика, той е съхранил детското си и монашеско простодушие. Неговите проповеди са истинско съкровище. Той говори много зряло, живо и дълбоко, но непосредствено и при това много поетично. Аз обичам да го гледам как служи – като йерарсите от древните фрески ... и ми се иска Литургията никога  да не свършва.

В този период в Черна гора, в манастира Острог, живееше един игумен от Херцеговина на име Лазар, духовно чедо на известния добродетелен старец Никанор от манастира Хилендар. Забележителен човек, забележителен духовник. Отец Лазар беше въплъщение на смирението, молитвеността, въздържанието и разсъдителността. В него имаше толкова много любов! Той утешаваше хиляди души, гладуващи и жадуващи по Бога. Много помогна и на мен с молитвите и съветите си. Той умееше да предаде на събеседника си духа на свобода пред Бога и в Бога, а това е много ценно и рядко се среща, особено днес. За съжаление, волята Божия беше такава, че отец Лазар ни остави рано, като се пресели в небесните обители, към които така са стремеше.

Мой най-добър приятел стана един херцеговинец – Драган Лозо. Той беше петнадесет години по възрастен от мен, но духовно ние се сближихме много. По-късно той прие монашество и умря млад в манастира Ватопед като монах Симон. Драган ми беше голяма подкрепа и утеха. Смирен, искрен, сърдечен и необикновено начетен човек, преди всичко човек с голяма любов към Бога и хората. Молеше се много, непрестанно. Беше ми голяма подкрепа и в пеенето, и в духовния живот. Ако в тези първи години на моя църковен живот той не беше до мен, може би моят жизнен път щеше да бъде съвсем друг.

Ще спомена и скъпия за мен игумен, блаженнопочившия отец Лука. Когато се запознахме, той беше настоятел на Цетинския манастир. Ние с жена ми пътьом се озовахме в Цетине и той ни прие много сърдечно и топло. Поговорихме за всичко по малко, но този разговор стопли душата ми и ние винаги се радвахме на неговите поздрави, изпратени по наши общи приятели. Случва се така, някой човек да влезе в живота ни без много думи, просто със съществуването си. Така беше и със скъпия отец Лука.

Когато живеех в Белград преди отпътуването ми за Атина, заедно с няколко свещеници посещавах тогава вече болния старец Тадей – въплъщение на смирение, мъдрост и молитвеност. Голямо благословение за нашия народ е, че имахме едновременно патриарх Павле и стареца Тадей.

Когато пристигнах в Гърция, известно време преди началото на учебната година прекарах в манастира Ватопед, където получих възможност да се запозная с много монаси, но сред тях бих откроил блаженопочившия старец Йосиф Ватопедски и ватопедския игумен архимандрит Ефрем. Старецът Йосиф беше просто вулкан от благодат. Всяка негова дума, съвет, молитва, проникваха дълбоко в човешката душа и я променяха. Имах радостта да прекарам край него няколко години и да бъда в тесни духовни отношения с него. Често го посещавах, съветвах се с него и се убеждавах в богатството на благодатните дарове, които той бе приел от Бога. Отец Йосиф отговаряше подробно на моите въпроси, дори преди да успея да ги задам. Той ясно знаеше какво се случва в моето сърце и ум, докато се намирах в Атина. В минути на страдание или тъга достатъчно беше да ме прекръсти от разстояние – от Света гора – и аз се оказвах в облак от радост. Когато умря, написах за него текст на сръбски, който, както научих по-късно, бил четен в много сръбски манастири на монашеските събрания.

Старецът Ефрем, въпреки че беше по-млад от своя духовен отец Йосиф, беше изключително благодатен духовник. От момента, в който пристигнах в Атина да уча, той беше мой духовен отец. Помня първите ни срещи във Ватопед. Веднъж, мимоходом, той на лош английски ми каза за един много личен духовен проблем, много интимен, за който не му бях казвал. Това беше толкова тънък проблем, че аз не бях казвал на никого за него, просто защото не можех да го изразя. Отначало си дадох вид, че не съм удивен, исках да го изпитам дали наистина има този дар или просто се шегува с мен. Но колкото повече давах вид, че казаното не е вярно, той ми откриваше все повече подробности, все по-дълбоки и тънки. Тогава го помолих да ме приеме за разговор. Отец Ефрем ме прие в същия ден, заедно с монах, който знаеше добре английски, за да можем по-лесно да се разберем, защото тогава аз още не знаех гръцки. Помня, че започнах да разказвам някакви неща от живота ми, а той се усмихна, хвана ме за ръка и в детайли ми разказа всичко, случващо се с мен в духовен план от детството ми до този ден. И не само за това какво се бе случвало, но и защо. Аз бях потресен и чувствах в сърцето си огромна радост и утешение. Скоро той стана мой духовен отец и през следващите тринадесет години аз се наслаждавах на  неговото ръководство. Удостоих се да видя много чудесни събития край него, но няма да разказвам за тях, защото той все още е сред нас и аз не зная дали би искал да говоря за тях. След тринадесет години духовно обгрижване при стареца Ефрем, по негово благословение аз преминах при духовника на моята съпруга, дивния старец Никодим от остров Евбея. Моите семейни и служебни задължения много се увеличиха, старецът Ефрем преминаваше през тежки изпитания поради клевета и той реши да ме изпрати при стареца Никодим, защото Евбея е много по-близко до Атина. Разбира се, ние не само останахме в контакт, но, което е по важно, и в духовно единство.

След стареца Ефрем силно впечатление ми направи моят настоящ старец Никодим, духовник на девическия манастир „Преображение Господне” на Евбея. На млади години той се запознал със светогорския старец Паисий, който станал негов духовник и белязал неговия по-нататъшен жизнен път. От него той приел дух на простодушие, молитвеност, въздържание и голяма свобода в Христа. На него му се е отдало, въпреки че изповядва и ръководи духовно хиляди хора, да остане скрит от очите на този свят. Кротък, простодушен, мек, разсъдителен, пълен с разбиране и любов, която обгръща и възражда всеки, който се приближи до него или за когото той се помоли. Въплъщение на смирението, с мекотата, която помага много по-ефективно от строгостта – отец Никодим може по един само на него присъщ начин да подбуди към покаяние и любов към Бога. Това е човек на безгранична свобода и любов. Всяка негова дума, поглед, движение свидетелстват за Божията любов. Струва ми се, че той е достигнал съвършенство в уважението към свободата на другия човек. Този дух той е предал и на своето сестринство. Наистина рядка личност. Той е голяма утеха и подкрепа за мен и за нашето семейство. Един от малкото хора, които ме разбират до край. Мисля, че без неговата подкрепа нямаше да мога така интензивно да правя всичко това, върху което работя.

Ще спомена още няколко души, примерът и животът на които оказаха голямо влияние върху мен. Това са прекрасният отец Стаматис Склирис от Атина (който е известен предимно като иконописец, но той е и изключителен духовник), отец Димитрий от Лесбос (бял свещеник, който по своите благодатни дарове напомня на свети Порфирий и свети Паисий), игуменът на атонския манастир „Симонопетра”, старецът Елисей и йеромонасите Ефрем, Атанасий и Мирон от същия манастир. Също така и старецът Ефрем Филотейски, който сега се подвизава в Аризона, неговото чедо старецът Ефрем – духовник на скита Свети Андрей в Карея, ватопедските монаси Нифонт, Генадий и Теон. Всеки от тях е влял в кандилцето на моето сърце по капка от Божията благодат.

следва

Из книгата на Светлана Луганска „Люди Сербской Церкви”
източник: religion.wikireading.ru
превод: Диляна Иванова

* Славата е традиционен сръбски празник, отбелязван в деня на някой православен светец, смятан за покровител на рода. Не се отбелязват имените дни на отделните членове на семейството, а този общ семеен празник. Денят на славата се запазва през поколенията, като се предава патрилинеално, а жените приемат деня на славата на своите съпрузи