Моята баба

Проповед на протойерей Михаил Манев в Третата неделя на Великия пост – Кръстопоклонна. 22 март 2020 г., храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, Варна

Възлюбени в Господа народ Божий, насилници и грабители на царството божие,
Ето че в това усилно време ние отново сме тук, в храма, за да можем да се изправим пред Бога, да се поклоним на Неговия Кръст, да се поклоним на това, чрез което той ни даде надежда за вечен живот.

В богослужението за Кръста се говори като „всеоръжие” – че Кръстът е всеоръжие на нас, християните. Ние, които се гордеем и се именуваме с името на Онзи, Който умря на този Кръст. Ала за разлика от всяко едно друго оръжие, Кръстът не отнема живота. Кръстът не отнема живота – той дава живота. Дава живот на тези, които го приемат с надежда, на тези, които го приемат с любов и с вяра.

Едно време лятото го прекарвах на село, като повечето деца. Там, при моята прабаба Мария. Тя беше идна женица, съсухрена, с бяла коса, която винаги носеше на плитки, скрити под забрадката, с едни фусти облечена, с едни черни ръце – не от мръсотия, а защото постоянно бяха заровени в пръстта. Тази женица правеше чудеса. Пускаше някакви семена в земята и след това ние можехме да ядем домати или да си откъснем краставици. Тези домати, които бяха обляни от слънцето и, като ги отхапеш, цялата сладост и цялата им топлина сякаш ти даваха живот. Или ягодите, които бяха невероятно сладки, без захар, просто си бяха такива, защото баба знаеше какво им е необходимо, за да станат хубави тези неща. Познаваше знаците на земята и знаците на растенията.

Веднъж една кокошка беше заболяла и всички повтаряха на баба, че трябва да я заколи, защото ще умре (и ще се занòса). А тя казваше: „Нека още два дена се погрижа за нея, пък тогава ще го мислим”. И след два дена кокошката си шеташе по двора… За мен тази баба беше като някаква вълшебница. Някакво чудност! Можеше да прави такива странни неща. Можеше да направи царевицата два метра висока, грамадна… И тази жена от сутринта шеташе из двора и правеше всичко, и когато ставахме обаче, имаше закуска; и по някое време, не знам как го правеше, имаше и маса за обяд. Сякаш масата по един чудодеен начин се пълнеше с храна… И аз я попитах как прави така, че кокошката да се съживи, а от земята да израстат разни неща? Тогава тя ми показа един кръст, там в лятната кухня, и каза: „Ето, с неговата сила всичко можеш да направиш”.

На другия ден ме заведе в храма – обикновен такъв, селски храм. Малко сумрачен, с един скърцащ под, постлан с шарени черги, през прозорчетата влизаше светлина, но не такава ярка светлина, а някак си на струи – като стрелки, да ти сочат на коя икона да отидеш да се поклониш, коя икона да отидеш да целунеш. Прекрачихме с баба този праг и аз попаднах в един друг свят. А баба ми вика: „Хайде сега целуни тази икона”. Викам: „Как ще я целуна, виж тя колко е мръсна, цялата е покрита с паяжина, тука не е чистено от месеци, гнусно е”. А тя вика: „Ами няма да целуваш дървото, ти целуни Богородица, целуни света Злата Мъгленска. Целуни ги тези хора, защото те имат нужда от тебе, за да бъдат те живи и за да бъдеш ти жив”. От прозорчетата на иконостаса ме гледаха едни чудати образи. Те не бяха хубави икони като тези тук, бяха някак си по-странни, ала всички тези образи ме гледаха с една строгост и една благост.

В средата на храма имаше един кафяв кръст. Огромен. Такъв, груб, сякаш от две талпи, събрани една с друга. Нямаше го изографисването, нямаше я дърворезбата, нямаше финеса на кръстовете, с които ние сме свикнали, а просто беше един кръст, ама празен. Кръст, на който нямаше нищо, нямаше никой, сякаш кръст, който е изпразнен… Тогава попитах: „Бабо, на този кръст… защо няма човек на него?” А баба каза: „Това е нашият кръст. Това е кръстът, на който ние трябва да предадем себе си за Бога. Нашият кръст, който ние трябва да понесем, той затова е и празен, защото ние трябва да го изпълним”. Викам: „Бабо, този огромен кръст как ще го нося аз, това е страшно нещо – то аз не мога да го повдигна, камо ли да го нося”. Тогава тя каза, че за всеки човек си има кръст и че това не е моят, че моят кръст е онзи, който аз понеса заедно с Христос, и че кръстът, който аз поема, ще го направя заради Него – това щяло да бъде моят подвиг, моят героизъм в живота ми… Попитах я какво означава да си героичен, какво трябва да направя, за да бъда герой, а баба се засмя и ми каза: „Трябва да бъдеш жив, за да бъдеш герой”.

И ето в днешния ден Христос ни призовава и казва да вземем кръста си и да Го последваме, ако искаме. И най-трудното в това нещо е не да искаш да следваш Христос, това е лесно – толкова хора познавам, които искат да следват Христос, и голяма част от тях не Го следват. А искат. Ама не могат. Не могат да вземат кръста. (…)
Текстът е със съкращения, цялата проповед вижте в прикачения видеофайл.