Какво мислят младите. Ораторски форум - 2018 (1)

Откъси от речите на финалистите в летния сезон на Младежкия ораторски форум „Св. Климент Охридски” – 2018, първа възрастова група (8 - 9 клас).  Тази година задължителната тема на форума провокира младите хора да разсъждават за отношенията си с най-близките за тях – родителите. Те представиха своята позиция относно петата Божия заповед: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята”. Според регламента на форума втората реч беше на свободна тема – въпросите, които вълнуват младежите днес, в света край тях. На финала те се представиха с една от двете речи по избор. Чуйте какво мислят младите.

Кристиян Иларионов, 9 клас, Първа ЕГ Варна (2 място)
Родителите са започнали нашата мисия – похода към върха, който всеки един от нас трябва да достигне…

Чувството за дълг е това, което всеки един от нас трябва да има към своите родители, първо, защото тези хора са дали нашето начало, началото на нашия живот. А всеки човек е дошъл на тази земя с някаква мисия. Те са дали началото на тази мисия. И второ, те са изградили нашия характер, нашата същност. Те са започнали похода към върха. Върха, който, аз лично смятам, всеки един от нас трябва да достигне. И когато достигне върха, трябва с гордост и уважение да погледне към човека, който е започнал този път, и по някакъв начин да му се отблагодари. Един от най-добрите начини да се отблагодарим, е като успеем да му осигурим спокойни и достойни старини… Дължината на живота не е биологична дължина. Това са моментите, в които ти се чувстваш щастлив, и моментите, в които ти се чувстваш удовлетворен от битието, което ти живееш. Това са най-добрите ти моменти. И за да живееш добре, трябва да си благодарен на хората, които са изградили теб като личност и са ти помогнали да бъдеш това, което си… Когато имам свое дете, бих желал да го науча да умее да прощава. Не всеки човек има това умение. Ако успея да му предам това качество, аз ще бъда сигурен, че ще израсне и ще се превърне в достойния гражданин, който бих искал да бъде.

Вероника Геритлиева, 9 клас, Първа ЕГ Варна
„Родител” е една емоционална титла, която трябва да се заслужи…

Първата връзка, която човек създава в света, е тази с родителите си… Детето е като празна книга, в която всеки човек край него пише своето изречение. Родителят казва какво може, показва какво е добро, какво е зло, показва му къде е, какво е. Той го насочва и задава тона на неговия живот. За всичко това по презумпция трябва да сме благодарни на родителя, но да го почитаме и уважаваме, той трябва да го докаже. Както и ние трябва да докажем, че сме достатъчно добри, за да сме тяхната биологична стъпка и остатък след тяхната смърт, така те трябва да докажат, че заслужават да са нашето начало… Родителят има отговорността да не прави грешки, въпреки че е човек. Родителят има силата да промени абсолютно всичко в една личност само с две думи – да обезкуражи, да мотивира… Ние трябва да приемем времето си тук, но и това на останалите – също.

Светослава Радославова, 9 клас,  ПГ по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров” Варна
Моите родители са най-добрите ми приятели

Родителите са с нас и в най-трудните моменти. Те са с нас, когато няма никой друг. Когато направим най-голямата грешка в живота си, те ще ни дадат точния съвет. Ще ни научат на най-важните уроци в живота, които може би след това ще предадем на децата си. С тяхна помощ ставаме силни и смислени хора, които знаят какво искат и за какво се борят. Моите родители са най-добрите ми приятели… Да обичаш и да уважаваш, не е едно и също. Аз изпитвам и двете чувства към тях, защото само едното не е достатъчно. Родителите са ни дали живот. Не бива да ги предаваме, а трябва и ние да сме с тях.

Емилия Липчева, 9 клас,  ПГ по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров” Варна
Можем само да им благодарим

Човек не избира сам семейството си. Родителите са най-ценният дар, който полумаваме от Бога. Те имат отговорността да ни научат да различаваме доброто от злото, да вземаме правилните решения и да бъдем отговорни за действията си. Те ни дават закрила и любов, разбират ни и ни подкрепят. Няма сила, която да разруши връзката между родител и дете. Дори когато се караме, знаем, че те го правят защото ни мислят доброто. Можем само да сме им благодарни, защото те в много случаи те пренебрегват себе си, за да може ние да сме добре.

Поля Костова, 9 клас,  ПГ по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров” Варна
Светът на съвременното поколение

Ние сме част от едно поколение, което се страхува да бъде наранено. Страхуваме се дори да се влюбим. Стоим зад стените, които сме изградили, и нито правим крачка напред, нито допускаме някого до себе си зад тези стени. Не сме готови за саможертва. Искаме всичко да е лесно. Ние не търсим любовта. Самотата е като утеха, но в нея не можем да открием себе си. Страхуваме се от нея, но тя ни помага да избягаме от тази реалност. Не сме искрени дори с приятелите си, защото се страхуваме да не ни отблъснат. Технологиите са заели всичко и, когато се срещнем очи в очи, не знаем как да общуваме.

Саша Ботева, 9 клас, МГ „Д-р Петър Берон” Варна
Най-ценното нещо

Кое е най-ценното нещо? Здравето? Любовта? Парите? Всички те са безсилни, когато свърши най-ценното нещо. Това е времето. Когато то изтече, нищо не е в състояние да ни даде още малко. Времето е дар, който не може да бъде върнат. Не можеш да го спестиш, но можеш да го изразходиш така, както искаш… То не зависи от нас, дава се на всеки един поотделно с нашето раждане и Този, Който ни го дава, е Бог. Най-добре да ценим времето и да го даваме, за да общуваме с хората, които обичаме, а не за материални неща.

 Даниел Луканов, 9 клас, Първа ЕГ Варна (1 място)
Човек е безпокойство

Безпокойството е да се страхуваш от самия страх. Страхът от загубата на нещо, което притежаваш, от загубата на нещо, което цениш, от това, дали ще постигнеш мечтите си… Страхът от това, да бъдеш себе си… Безпокойството понякога ни спира да следваме мечтите си, кара ни да бягаме от себе си… Но понякога безпокойството може да бъде и добро. То е сила, която ни води към прогреса, която ни кара да правим крачки напред, да бъдем по-добри, да надграждаме в посоката, в която искаме да се движим… Струва ли си да преборим всичките си страхове и да спрем да се безпокоим? Може би само тези, които са излишни. И един ден да се събудим и да кажем: Днес аз няма да се страхувам! Ще бъда себе си и ще постигна мечтите си… Тоест да ограничим безпокойството си, за да бъдем щастливи и с това, което имаме сега, не постоянно да се стремим напред… Моят най-голям страх е да изгубя себе си, да направя някаква грешка, която да ме спре да бъда себе си, да забравя кой съм, какви са моралните ми ценности, мечтите ми, нещо, което да ме спре да бъда част от всички със своята личност. Когато човек загуби себе си, това е първата крачка към загубата на всичко останало. Не се страхувам от хората, а да не се променя под тяхно влияние.

Джулиана Манолова, 9 клас, МГ „Д-р Петър Берон” Варна (1 място)
Ако хората в днешно време бяха свързани…

Днес благодарение на технологиите може да се свържем с приятелите си дори на края на света, но това ли е наистина връзката? Аз бих искала да знам какво би станало, ако хората в нашия свят усещаха емоциите си. Дали щяхме да бъдем по-човечни?... Гледах един филм, в който с помощта на чип хората можеха да усещат какво чувства другият. Героите откриха, че всички страдат, всеки може да се чувства изгубен или изплашен. Без значение на социалния статус всеки в крайна сметка е просто човек… Когато не само си представяш какво изпитва човекът отсреща, а и ти изпитваш същото, ти вярваш, че можеш да си част от неговата промяна, че има начин да приключи неговият проблем. Някои хора наистина страдат, но се опитват да го прикрият. А ако имахме такава свързаност, дори би отпаднала нуждата да си казваме някои неща, ще изпитаме свободата другият да ни разбира, а той ще знае как да ни помогне… И може би всички щяха да са по-щастливи… Според мен, хората в началото наистина са били свързани, живеели са в по-малки общества и е трябвало да се подкрепят много повече. Сега, когато сме толкова много на земята, различните среди и интереси ни отдалечават. Времето също изменя много неща – както културата и езикът се променят, така и свързаността. И все пак хората имат възможност да се свържат, но някои не намират това за нужно в днешно време.

Кристияна Колева, 8 клас, Първа ЕГ Варна
Моят любим роман „Вината в нашите звезди

В своя роман Джон Грийн показва как болестта и осъзнаването на смъртта променят човека. В книгата умело се комбинират меланхолия, хумор, философия, романтика, тривиалност и дълбочина. Героите в този роман са на крачка от смъртта. Те не си намират проблеми, както ние днес, а се стараят да изживеят оставащото им време в някаква дейност, която ги прави щастливи. Докато ние си мислим, че имаме много време, и си търсим проблеми, и все нещо или някой не ни харесва, то героите в романа гледат да изживеят всяка минута. И всички трябва да сме така, няма значение колко време ни остава.

Дария Къдрекова, 9 клас, МГ „Д-р Петър Берон” Варна (2 място)
Нашият свят

Вярвам, че най-страшното нещо е да загубиш себе си… Днес много хора се чувстват потиснати. Човек в депресия се чувства безполезен, ненужен и недостатъчно добър. Иска да е като другите, но не осъзнава, че никой не е перфектен… Броят на самоубийствата сред тийнейджърите расте с всяка година. И проблемът е в обществото. Социалните мрежи буквално съсипват животи. Качването на една снимка или една шегичка, за да изглеждате готини пред приятелите си, това може да е краят за някого. Защото не знаете през какво е преминал, стремейки се към нереалистичните стандарти и представи за красота, поставяни в социалните мрежи… За жалост много родители не виждат през какво преминават децата им и това, че са тормозени в училище. А и ние не споделяме с тях от страх нещата да не станат по-зле. Опитваме се да предотвратим болката в себе си. Но когато тя е прекалено голяма, не можем да я спрем и прибягваме до наркотиците и алкохола… Ако родителите обърнат внимание, че децата им са нещастни, може би ще успеят да им помогнат… Но и ние трябва повече да мислим за чуждите чувства, отколкото как да изглеждаме готино, като унижим някого.

Полина Бодурова, 9 клас, МГ „Д-р Петър Берон” Варна (3 място)
Стереотипите

Те се използват в ежедневието и не можем да избягаме от тях. Всеки ги е чувал. Стереотипът е опростен умствен образ, който има за цел да сведе човека до общите признаци на дадена група. „Блондинките са тъпи”, „Жените не могат да шофират”, „Тийнейджърите не излизат от социалните мрежи” – всеки ги е чувал, но реално дали са истина? В повечето случаи – не. Стереотипът се стреми да направи от човека една кукла, излизаща от завода, подобна на хиляда други като нея, да го сложи под общия знаменател на обществото, базирайки се само на отделни факти. Тоест той не е истинското мнение за нас на човека, който го използва, а общата представа за групата, към която принадлежим. Той е легенда, която всички повтарят, но ние можем да изберем дали да вярваме на тази легенда, или да опознаем хората, които са около нас… Стереотипите помагат на мозъка да категоризира информацията, която ни залива, или да запълни липсата на знание за неща, които не можем да си обясним. Но ако опознаваме света и хората около нас, тези стереотипи отпадат.

Никол Илиева, 9 клас, Първа ЕГ Варна (3 място)
Човекът и мястото му във Вселената

Когато мисля за Вселената, си задавам два основни въпроса: Как? и Защо? Понякога в ежедневието си имам моменти, в които сякаш нещо ме събужда от съня на рутината и като че ли провиждам за пръв път от месеци – започвам да обръщам внимание на думите си, на движенията си, на света около мен, местата, с които съм свикнала… Така ли искам да прекарам живота си, в рутина? И това ме отвежда до още по-големия въпрос: Какво искам да правя с живота си? Краят на една от рутините в живота, училището, е буквално зад ъгъла и съвсем скоро трябва да взема важното решение – на какво искам да се посветя… За мен екзистинциалната криза продължава дълго време. Провалих се в много неща, които харесвах, и съм добра в много неща, на които не съм готова да посветя живота си. Но провалът ми даде шанс да открия нови възможности. И въпреки това съм имала чувството, че се лутам, и знам, че не съм единствена… Ние сме точно толкова зависими, колкото сме и свободни в своите избори… И дори най-великите открития са една малка стъпка по пътя към безкрайността… Може би призванието ни е да бъдем добри, да живеем живота си и накрая да бъдем доволни със себе си, да можем да си простим за допуснатите грешки…

Ванеса Иванова, 9 клас, Първа ЕГ Варна
Натискът на обществото върху младите хора

Като млади хора, бъдещето на света, всеки очаква от нас нещо. Родителите ни искат да станем успели, достойни хора. От друга страна обаче натискът на обществото е опасно силен. То буквално обсебва живота ни – от начина, по който сме облечени, до начина, по който мислим… Не си нужен на обществото, ако не се вписваш в него. То е като храносмилателната ни система – поглъща ни, изсмуква всички ценни качества, които притежаваме, които са му нужни, и ако не се приобщим към него, не станем едни от масата, то ни изхвърля… Днес, ако не запишеш да учиш право, медицина или икономика, гледат на теб като на втора ръка… Да, тези благородни професии са нужни, но за поддържането на живота, а не нещата, за които живеем… За някои хора трагедията на живота е смъртта, но за мен истинската трагедия на живота е да оставим важните неща за нас да умрат, докато още сме живи.

Приятна ваканция на всички! А през есента очакваме ораторите от втора възрастова група.

Още от събитието – снимки в Галерията и видеозаписи в YouTube канала на сайта – Архангел.бг Варна