„Господи, отвори ми дверите на покаянието” – нова книга на Ловчанска света митрополия

В книжарница „Благослов” получихме новата книга, издадена с благословението на Ловчанския митрополит Гавриил – „Господи, отвори ми дверите на покаянието”. В сборника са включени беседи на трима известни православни проповедница – Лимасолския митрополит Атанасий, стареца Моисей Светогорец и стареца Никон Светогорец. Основната тема в тях е покаянието, актуална за всеки християнин не само през периода на Великия пост, както и различни съвременни проблеми, с които се сблъскваме в своята ежедневна духовна борба.

Откъси от книгата:

Православието е истина, свобода, любов
Старец Моисей Светоторец

За мнозина Църквата е тъждествена с храма, с енорията и те мислят, че става въпрос за сдружение, колектив, организация, благотворително дружество, хубава идеология, която има добро финансово състояние и неизчислимо имущество. Не са малко тези, които смятат Църквата за мощна икономическа организация, добро бизнес начинание, което подмамва невежи и немощни. Други мислят, че в Църквата ще осъществят запознанства, ще намерят компания, ще намерят работа, ще удовлетворят набързо своите метафизични търсения и ще уредят своите религиозни задължения, за да нямат никакъв проблем със съвестта си.

Църквата е майчина прегръдка, тя е тялото на живия Христос, събранието на Божия народ в горницата. Православната църква не е някакво трудно богословие за малцина, хубава философия, суха етика, жесток и безчовечен морализъм, пълен с ограничения и забрани. Православието е истина, свобода, любов, изкупление, услаждение, спасение и радост, Обикновено говорим за това какво прави Църквата, а не реално каква е нейната същност.

Църквата е богоустановена, основана върху кръвта на Христос и мъчениците. Нейната основа е мощна и тя не се страхува от никакъв силен трус, насрещен вятър, „враг”, „война” и „гонение”. „Иконом” на Църквата, както казваше светогорецът папа Тихон, е Светият Дух, Който конституира цялото здание на Църквата. Светият Дух непрестанно бди, преподава вярно истините, вдъхновява, обезопасява, пази, облагодатява и укрепява вярващите клир и народ. Смирената и пламенна молитва на вярващите съединява земята с небето и не оставя човека да се разочарова, да изпадне в униние, да се уплаши и да отпадне духом.

Молитвата не е частно дело или индивидуалистично действие. Никога. Молейки се, човек се съединява с Христос и с всички членове на Църквата. Това не му позволява да има досадна и изморителна самота. Това по-добре се вижда и е налице в св. Литургия и в съзнателното и с предпоставки участие в светотайнствения живот на Църквата. Проповедта на Църквата не е изложение на идеи, красиви думи, вербализъм, преследване на призраци и бой по нечестиви и неверни. Проповедта на Църквата извира от безмълвието, молитвата, подготовката, труда, четенето, болката и изобилната любов към пропадналите и страдащите.

В Църквата никой не върши произволия, импровизации, не се изолира, не се преструва, че може да поправи Църквата и да бъде неин адвокат. Единството, единогласието, благоразумието, доброто изповедание и отговор са от централно значение. Църквата се бори за спасението на всички. Нейната мисия е събирането не на фанатични последователи, а на възлюбените чеда, свързани чрез святата любов и святото смирение.

Поддържайки Православието, ние не можем да мразим никого. Християнската любов винаги е безкористна и жертвена, няма връзка с лицемерните усмивки, дипломатичните любезности, недопустимите отстъпки, повърхностните размени на прегръдки, фалшивите ласкателства и псевдоучтивостта. Християнската любов се съпровожда от истината.

Автентичен църковен дух има този човек, който безкрайно обича Бога и ближния. Всичко останало са благочестиви приказки. Време е да видим същността на Църквата, да познаем нейната освобождаваща благодат, да се потопим в нейната неизказана тайна, да срещнем Самия Христос...
 

„Утре” е в Божиите ръце
Лимасолски митрополит Атанасий

Св. Никодим Светогорец казва, че в духовната борба някои хора може да са добри и добродетелни, но биват борени по следния начин: желаят и си въобразяват велики и свръх техните сили неща и преди да настъпи подходящото време, се опитват да ги придобият и да стигнат до съвършенство.

Тоест има хора, които полагат усилие за добродетелта, но се опитват да правят неща, за които не е дошло време да ги правят. И вместо да погледнат своите рани и язви, правят неща, които не съответстват на тяхното духовно състояние. Всъщност това е последица от техния егоизъм, но и от една повърхностна преценка на състоянието, в което се намират.

И ние много пъти го правим – докато имаме големи страсти и немощи, ни занимава това, защо не сме в извисено духовно състояние, но това не е за нас. Сякаш едно дете от детската градина, което още не е научило буквите, да иска да учи уроците от университета. И това може да ни терзае, защото ни извежда от нашата реална цел и ни кара да чувстваме и мислим ненавременни неща. Защото и духовният живот има своето време и зрялост, и не всичко е за всички и за по всяко време. Дори и възрастта играе роля. Има неща, добродетели и дарове, които се дават на хора в голяма възраст, на възрастни, защото тогава е време да се дадат. Ако едно дете, един юноша, започне да мечтае и въобразява неща, за които не е време, тогава ще се терзае твърде много и ще прилича на малко дете, което тръгва да яде сухари, но накрая си разкървавява устата, както казва св. Паисий. (...)

В манастира имахме едно голямо помещение, половината от него беше склад за дърва, който опразнихме. Понеже тогава имаше много монаси в манастира, игуменът каза на един послушник да отиде да живее там. Ама как да живее човек на едно място, което е половин зала, напълно празно? Сложиха му едно легло, маса и стол, но той не чувстваше покой и казваше: , добре, всички имат килия, аз имам този хан тук, не мога да се моля, нищо не мога да правя!”

Отиваше и го казваше на игумена, но нямаше друга килия, която да му дадат. Така той отиде при стареца Паисий и му каза:
– Геронда, живея в една килия – цял склад, като стадион и не зная какво да правя!
– Добре, какво пречи, ако е стадион?
– Не, не мога!
– Добре, ще дойда в неделя да ми покажеш килията си.

Наистина старецът дойде в манастира на Литургия и след това отиде с брата послушник да види склада, в който живееше. Старецът Паисий влезе вътре и се засмя:
– Бре, тук е много хубаво, сякаш си на открито сред природата!
– Ама не мога в толкова голяма килия!

Старецът взе едно дърво, направи очертание върху земята и каза: „Виж, ти имаш право само дотук, това е килията ти! Другото е твоят двор! Така ще казваш в помисъла си!”

Наистина след това братът се утеши и когато го питаха, казваше: „Килията ми е това тук, останалото е моят двор! Моята градина!”

Понякога са нужни и такива игри с помисъла ни. Но за всички е важно да знаем къде сме сега – сега съм в Лимасол, годината е 2017 г. (Тогава е изнесена беседата – бел. прев.) На еди-колко години съм, женен съм, имам деца, имам семейство, имам задължения, тази работа, тези проблеми, с тях ще се занимая. Изкусителят не трябва да ни кара да се занимаваме с други неща или да си представяме други неща, да бленуваме и да си казваме: „Ако не съм в Лимасол, ако бях в някоя друга страна, ако не бях женен за това лице, а за друго, ако нямах деца, ако не работех тази работа, ако не бях в Кипър, щях да направя еди-какво си”. Това нещо е война, примка на изкусителя, който иска да ни улови. Докато Христос иска да сме приземени и да можем да преобразим всекидневната си действителност. Затова казваме: „Насъщния ни хляб дай ни днес” – всичко друго остави в Божиите ръце. Днес съм тук, утре не знам. (...)

Милостинята – Старец Никон Светогорец (чети ТУК)