Да нося кръста?

Проповед на иконом Василий Шаган в Неделя след Въздвижение – 15.09.2019 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Днешната неделя, братя и сестри, е Неделята след Въздвижение на честния Кръст – деня, който празнувахме вчера. И затова Апостолското четиво (Гал. 2:16-20), а и Евангелието (Марк 8:34-9:1), което току-що чухме, като че и дълбоко са свързани с изкупителното дело на Христос и с това как ние вярваме и дали всъщност вярваме в нашия Изкупител. Защото вярата не е просто въпрос на някаква преданост, не е просто възторжено чувство, не е просто някакво търсене на свръхестественото – вярата е нещо съкровено във връзка с истината, истина, която ни прави свободни. И затова и апостол Павел, и Христос в днешното Евангелие категорично обръщат нашето внимание на това, как и в какво вярваме (...)

Ако размишляваме дълбоко върху себе си, ще видим, че всичко, което правим, като че ли е насочено само към нас – как ние да се оправим, как ние да имаме мир, как ние да имаме здраве, как ние да сме добре. Психолозите ще кажат: да, това е много важно – да се грижим за своето добро състояние, да мислим за себе си. И ще са прави. Защото много е важно от коя гледна точка мислиш за себе си. Ако мислиш за себе си от гледна точка на това, тук да си добре, ще погубиш живота си. Ако мислиш за себе си от гледна точка на своята вяра в Христос и в Неговото Евангелие, следователно се стремиш да живееш с Христос и по евангелски – тогава, спасявайки себе си, ще можеш да си полезен и за останалите. Както казва св. Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и покрай тебе ще се спасят хиляди”.

И ние в желанието си да послужим на другите, много често изпадаме в някакви крайности – или абсолютно онищваме себе си, забравяме абсолютно за себе си и изпадаме в скръб и отчаяние, когато не ни се получава това служение, или обратно, грижейки се за себе си, за духовното, за душата си, живеейки по евангелски, ние придобиваме този мирен дух, че според усвоената вече благодат да служим на другите – по думите на апостола. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк 8:36,37)

Дали мислим ние за своята душа и как разсъждаваме за себе си и за своя живот? Днес в тези четива Бог иска да ни подскаже и да ни каже, че в живота, размишлявайки за себе си по принцип, е важно да си даваме сметка за това, как живеем пред Христос, пред Когото всички сега заедно сме застанали. Важен ли е Той за нас? Или повече служим на закона и изпълняваме сухо неговите заповеди, а за Христос понякога дори и не си спомняме? Нека да си дадем сметка колко често ние се обръщаме директно към Христос? Защото Той е верният и истинският ходатай пред нашия небесен Отец. Дали сме се настроили да Го приемем като свой приятел? Дали вярваме в Неговата изкупителна жертва, чрез която Той ни е изкупил от смъртта? Всъщност искаме ли да бъдем изкупени от смъртта? И ако искаме, приемаме ли Христос като изкупител и избавител от смъртта? И ако Христос вече се е явил и ни е избавил, как живеем пред Него? Дали Той е на първо място в нашия живот? Дали Той е истината, която искаме да усвоим и чрез която ще станем свободни? Дали вярваме в Него като в живот? Всъщност кое е животът? И кое е моят живот, какъв живот живея и как го живея, вярвайки в Христа?

Това може да звучи необичайно за нас, които сме свикнали със земните представи за живота и за битието, но тъкмо това иска да ни каже Христос днес – че трябва да се откъснем от земните си представи, които сме унаследили още от Адама след грехопадението и сме всмукали с майчиното си мляко. Христос ни казва: Аз съм животът!... Как да живеем този живот?!... Разбира се – да живеем така, както казва самият Той: да се отречем от себе си, разбирайте от всички свои земни представи за живота. Защото дълбоко в сърцето – вярвам, че всеки един от нас го е почувствал – постоянно излиза на повърхността в нашето съзнание и нашите чувства жаждата за живот и несъгласието с тази земна представа за живота.

Да се отречем от себе си, не означава да зачеркнем себе си, а означава да повярваме, че всъщност ние сме призвани от Христос да станем наследници на царството на нашия небесен Отец и да седнем заедно с Него, Божествения Син, от дясната страна на Бога... Да, ние поради своите грехове може да сме подобни на пепел и пръст, но като сме взети от пръстта, ние всъщност сме одухотворени, защото Бог е вдъхнал в нас дихание на Своя живот. Следователно ние не сме просто пепел, ние сме тези, на които Бог е сложил Своя божествен печат, и не бива да се връщаме назад в пръстта. Призвани сме да сме съвършени, както е съвършен и нашият небесен Отец. Не е ли радостно това?! Не е ли радостно това, че битието е възможно с Бога, а не в пръстта? Кое искаме да бъдем – пръст или в славата на самия Бог?... Но да си в славата на Бога, трябва да се отречеш от всичките си представи за своята себичност и егоизъм, да се отърсиш от своите грехове, които ти пречат да се устремиш към Него, да вземеш кръста си – казва Той, – и да Ме последваш. Защото пътят към този живот отново е Христос. Пътят, който Той извървя, носейки кръста, и победи този свят, и показа чрез Своята кротост, смирение и смърт вечността.

Нека смирено се устремим към нея, братя и сестри, да се устремим към това царство, да повярваме в него, да не щадим усилия за това и стъпка по стъпка да следваме Христос, Който е казал: Аз съм пътят, истината и животът. Амин.
(Цялата проповед – във видео файла)