Не е ли по-достойно да изкараме празника на будителите като си задаваме въпроси, а не като повтаряме готови отговори?

Бойчо Бойчев е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски” през 1983 г. Доктор по философия от 2000 г. Доцент по философия от 2004 г. Преподавател във ВСУ „Черноризец Храбър”.

За този ден, за будителите и за тяхното дело, е казано и написано толкова много, че сякаш всяко ново казване и писане са обречени да останат в руслото на омръзналия ни приповдигнат тон. Баналните високопарни изрази, заучена празничност на „официалните лица” като че ли се възприемат от останалите с някаква задължителност и отегчение. Убедих се в това, когато в Народното събрание една парламентарна група представи своя декларация в прослава на празника и за собствен PR.

Дадох си сметка, че говоренето и писането са не толкова за смисъла, а заради впечатлението, което се прави на публиката. Публиката пък, нито научава нещо ново, нито разбира, нито се впечатлява. За сметка на това забелязва и се впечатлява от „ораторите” – как пламенно се изразяват, как добре изглеждат, какви дрехи носят...

На светските празници винаги е така. Животът ни влиза в един отдавна форматиран кадър, който от погледа на ежедневието изглежда нелепо: знаем – без да сме научили; говорим – без да сме разбрали; празнуваме – без истински да се радваме. Все едно спим.
А точно този ден е посветен на тия, които ни будят...
Да видим тогава, как да не спим, когато честваме будителите?
Аз поне не виждам друг начин, освен да си задавам въпроси. Не да говоря високопарни слова, да чета декларации и едва да сдържам треперенето в гласа, когато произнасям патетични речи.

Първият въпрос е: кои са будителите? Не става дума за списък с имена и за досиета, а за това, какъв е критерият, чрез който те са провъзгласени за „народни будители”. Те били ли са наясно със своя „чин”? Така ли са осъзнавали своята мисия – да будят? Само те ли могат да бъдат будители или будители са и тези, които поддържат будността? Будител ли е онзи, който сам е живял в заблуда? Може ли да буди този, който пребивава в неверие, гордост, самолюбие, жажда за власт, омраза, мъст..?

Вторият въпрос е: кого будят будителите. Тъй като са наречени народни, би трябвало да будят именно народа. Но народа – като цяло или като съвкупност от личности? Ако народът „спи”, как го будят те – всички наведнъж или всеки поотделно? Дали именно народът е трябвало да бъде буден? Или неговата съвест? Народът посрещна Христос с „Осанна!” и го изпрати с „Разпни го!”. Ако будителите са „народни”, защото произхождат от народа, то тогава нито един православен светия, който няма „български произход” не може да буди. Ако обаче народът ни е Божий, то всеки, който се подвизава в Христос, може да буди заспалите в Гетсиманската градина. Будителят по произход ли е такъв или по принадлежност?

Третият въпрос е: как будят будителите. Има разлика дали будят шумно или тихо, с меч или със Слово, с гордост или със смирение, с мисъл за облага или жертвено. Начините и средствата имат значение не заради „ползите” и щетите, а заради целите. За какво ни е будността? Да съзерцаваме реалността или да се спасим? Да живеем добре или да придобием „живот вечен”? Истинският смисъл на будността ни е даден в Евангелието, нека да го потърсим там.

Четвъртият въпрос е: от какво ни будят будителите. Дали просто от спането и сънуването? Или от заблудата, безразличието, малодушието, от завистта и порока, изобщо – от злото, което е именно като сън, в който сме въвлечени и в който участваме без надежда, вяра и любов?

Петият въпрос е: за какво ни будят будителите. За да станем навреме, да си изпием кафето, да се приготвим за работа, там да се изморим и като се приберем, да побързаме да заспим? Или за да сме будни, а това значи – живи?

Да, тези въпроси не са трудни. Всички смятаме, че знаем отговорите им. Но не е ли по-достойно да изкараме празника на будителите с въпросите, отколкото с готовите им отговори?