Грешно ли е да си щастлив: каква опасност крие щастието - 2 част

Когато ти се струва, че си забутан в ъгъла на света и всичко и всички са срещу тебе – ключовата дума тук е „струва ти се”.

(Продължение)

Руският философ и писател Григорий Померанц разглежда етимологията на думата „щастие” като производна от думите „съ-часть”, тоест „сбор на всички части”, цялостност на битието. Възможно ли е да се изучи тази наука за цялостното възприятие на света, или се случват само отделни моменти на прозрение, а после тази способност отново ни се изплъзва?

Тази интерпретация е лично мнение на Г. Померанц, което биха оспорили много филолози. В частност, Владимир Дал в своя речник свързва понятието „щастие” по-скоро с „удача” /успех, благополучие/: тоест човек е причастен на нещо добро. Тази дума дори още повече съответства на гръцката εὐτυχία /щастие/. 

Смисълът „сбор на всички части” в по-голяма степен съответства на понятието „целомъдрие”, чието значение в нашата традиция е доста редуцирано. Точният му превод е по-скоро „здравомислие”. От гръцкото σωφροσύνη, образувано от σῶς – здрав, цял, и φρονέω (от φρήν – ум) – мисля,  притежавам ум, откъдето произлиза φρόνησις – мислене, разум, разсъдителност. Тоест целомъдрието означава цялостния разум и съзнание в противовес на раздвоеното съзнание – шизофренията (σχίζω – разцепвам, разкъсвам), не само от гл.т. на психиатрията, а на по-дълбоко, същностно ниво (между другото, етиологията на шизофренията все още не е установена).

Казват, че бивши художници няма. Така че и аз не съм „бивш”, а само не практикуващ художник. А всеки художник с качествена академическа подготовка е чувал за П.П. Чистяков, знаменит педагог от Санкт-Петербургската художествена академия, учител на Репин, Серов и много други известни руски художници. Той обръщал огромно внимание на „целостта” на възприятието. На тази тема са и много негови афоризми, например: „Като рисуваш окото, гледай петата”. За всеки художник е важно цялостното изграждане на рисунката, а не детайлното изрисуване първо на окото и т.н. Детайлите се подчертават накрая, при това някои фрагменти от образа могат да останат само загатнати с няколко щриха, без това да влияе на усещането за завършеност на цялата картина.

И целомъдрието е такъв цялостен поглед, само че в духовен план, като светоглед. Когато човек вижда всички ценности в тяхната взаимосвързаност, когато има ясни приоритети, той не разпилява вниманието си за незначителни неща, а има поглед над всичко. Съответно, проява на нецеломъдрено отношение имаме, когато човек е „заврял нос” само в една ценност, и тя заема целия му „екран”. Не е чудно, че представата за целомъдрието днес е сведена единствено до въздържанието.  Това е най-опасното при плътската страст – завладян от нея, човек не вижда нищо друго, освен обекта на своето желание. Пък и какво може да види, като му е зает целият „екран”? Обаче целомъдрието не е в отказа от близост, а в отношението – трябва да се отнасяме към това цялостно, като изнасяме напред главното и оставяме на заден план второстепенното, като виждаме в човека преди всичко личност, образ Божий, а в сексуалните отношения – дар Божий за пълно единение между мъжа и жената. Ето това вече изяснява защо е целесъобразно въздържанието преди брака, тоест целомъдрието в интимните отношения. И същият принцип, за цялостен поглед на нещата, е приложим във всичко. Нужно е целомъдрено отношение към всяка житейска ситуация, в която се изисква разумен и нравствен избор спрямо живота като такъв. Такова отношение ражда мъжествени, самоотвержени постъпки.

Много известни богослови (прот. Александър Шмеман, митр. Антоний Сурожский и др.) смятат, че радостта и истинското щастие са следствие от благодарността. Но как да възпитаваме в себе си благодарността, особено в такива ситуации, когато ти се струва, че си забутан в ъгъла на света и всичко и всички са срещу тебе?

Ключовата дума тук е „струва ти се”. Ако някой смята, че е нещастен, много добре би му се отразило да отиде в травматологията, или в някой хоспис, да се грижи известно време за болните и немощните. Какво да кажат тези хора тогава – парализирани, приковани към леглото?! За тях би било истинско щастие онова, което здравите хора дори не забелязват: да можеш да ходиш, да мърдаш пръстите си и т.н. Един мой приятел от института имаше полиартрит. В периодите, когато болестта се обостряше, беше нещо страшно: сутрин изобщо не можеше да мръдне, постепенно се раздвижваше и едва надвечер можеше да стане и да запали печката в ателието си. Веднъж минах да го видя, а той, сияещ от радост, ми казва: „Виж, вече мога да правя така-а-а! А освен това и ето така-а-а…” И в същото време завъртя китката на ръката си. Нещо елементарно, но за него това беше истинска радост.

Шопенхауер използва понятието „негативно щастие” – тоест не преживяване на щастие, а формална липса на нещастие. Навярно мнозина от нас живеят именно в такъв обезцветен, но не мрачен, свят. Има ли някакви признаци на щастието, според Вас,  на онова истинското,  което  ни открива битието в цялата му пълнота и колорит?

Казват: „Щастие е да не те болят зъбите”. Който знае какво е болка, ще потвърди, че нейната липса е вече щастие. Но някак си това не е достатъчно. Аз съветвам униващия да отиде в някой хоспис, не за да се почувства щастлив, а за да го хване срам, че се чувства нещастен. Но да не се чувстваш нещастен, това още не значи, че се чувстваш щастлив. Ако обаче изпиташ благодарност към Бога, че си опазен от някои беди, това вече прилича на щастие. Понякога е нужно да стимулираме благодарността в себе си. Но не и да лицемерим. „Слава Богу за всичко” – това е най-утешителната и благодатна молитва. С тази молитва на уста напуснал живота св. Йоан Златоуст, когото може да сметнем за най-нещастния човек, наблюдавайки живота му отстрани. Като патриарх на Константинопол в един момент той се оказва преследван и бил предаден от събратята си. Но ето, този човек умира в заточение, благодарейки на Бога за всичко. Подобна молитвена благодарност не се постига лесно: на това трябва да се учим, и то не малко време.

Симон Вейл беше казала, че най-страшното при нещастието е това, че то постепенно създава у човека една пасивна нагласа към живота, парализира волята му. А какви съблазни крие в себе си щастието?

Тя преди всичко говори за отчаянието. А при щастието опасността е в това, че човек привиква към него като към нещо естествено и заслужено, безкрайно. Човек престава да работи над себе си, да благодари на Бога. Затова щастливият човек има много вътрешни сили, защото щастието трябва да се споделя. „Мое е само онова, което съм дал”, казва преп. Максим Изповедник. Умението да подкрепиш някого в мъка или в радост,когато сам ти си щастлив, е много ценно умение. Да подкрепиш някого в радостта му, е дори по-трудно: струва ти се, че той няма нужда от солидарност, и по-скоро може да му завидиш. Съ-радостта понякога се оказва по-голям подвиг от състраданието.

За щастливия човек голяма съблазън е да започне да се гордее със себе си. Най-лесният начин да избегнем това, е да благодарим на Бога. Но не да се принизяваме („Ох, колко съм недостоен”), а да се научим да живеем разумно в щастието, без крайности: превъзнасяйки своя успех или срамувайки се да бъдем щастливи.

Веднъж присъствах на проповедта на един монах, в която той искрено и убедено твърдеше, че „за християнина няма нищо по-полезно от нещастието”, че дори „трябва да търсим страданието за спасение на душата си” и т.н. Тази гледна точка е много разпространена сред вярващите. Но няма ли вероятност тогава да превърнем болката в самоцел и да забравим, че Евангелието е преди всичко Блага, Радостна вест? Друг е въпросът, че тази радост е изстрадана и калена в горнилото на изпитанията…

Риск има. Нещастието може да кали човека, но може и да го пречупи. Не бива сами да търсим нещастието – това е самонадеяност, възгордяване. Когато пренебрегваш щастието, това е неблагодарност към Бога. А сигурен ли си, че ще можеш да понесеш другото?! Няма ли да се ожесточиш в този свой подвиг?! Аз, например, не съм уверен в себе си. Затова и не „тичам” сам срещу нещастието, макар в живота ми да е имало много проблеми, в които се замесвал съвсем съзнателно. Аз съм слаб човек, но се е случвало да стоя пред тежкия избор: или да взема смело решение, или да се окажа подлец. И трети вариант няма. Чували сме мъдрите думи: „Кръстът не се, избира”, но и „Не може да избягаш от кръста си”. Не бива сами да търсим изкушението. Затова онези пастири, съветващи „да търсим страданието”, носят отговорност и на тяхната съвест ще лежат всички „сривове” по пътя на неподготвеното за такъв подвиг паство.

В една от книгите на Виктор Франкъл е разказана поразителна история от живота му в концлагера: как една вечер затворниците от бараката, въпреки умората и изтощението, излезли да се полюбуват на красивия залез. Способността да виждаш красотата на света дори през бодливата тел на Освиенцим, може да се опира не само на религиозния опит, а се дава и на невъцърковени, дори съвсем далеч от християнството хора. Какво стои тогава в основата й?

Да не забравяме, че човек е сътворен по образ Божи. Той може да е лишен от религиозен опит, но все пак чувства Божието творение, преживява опита от съзерцанието му. Естетическото чувство е присъщо единствено на човека. Той може да изпадне в панестетизъм, но може чрез естествената красота да започне да опознама и свръхестествената красота, Божествената. Макар че и самото преживяване на красивото може да утеши човека. Аз сега чета спомените на един друг човек, минал през концлагерите. Но той е имал друго преживяване на красотата: тя още повече засилва страданието му, тъй като е лишен от възможността да я преживее пълноценно, свободно. Докато Франкъл има различен подход: да изпълни с живот всеки миг, дори той да е последният (още повече, ако е такъв), да го осмисли, да изживее пълноценно дадения момент. Това е много правилна позиция: да не зацикляш на нещо изгубено, а да виждаш другото, което все още имаш, и да го цениш. Епикурейството, между другото, се състои точно в това. Но заради стоиците (идейните противници и съперници на епикурейците) ние имаме изкривена представа за него. И напразно го отъждествяваме чревоугодието и разврата. Епикурейците са се стремели към щастие, но техният призив е бил за максимум удоволствие с минимум средства. Епикур пише: „Изпрати ми гърненце с кашкавал, за да имам от този разкош, когато ми се прииска”. Кой в наши дни може да види „разкош” в парче кашкавал?... А той можел. В романа „В първия кръг” на Александър Солженицин героят Глеб Нержин споделя, че всяка лъжица от предлаганата блудкава супа той вкусвал със свещен трепет, като че приемал Причастие. Ние и към най-вкусната храна сме равнодушни, а той голия бульон приемал с такова благоговение.

Какви опасни подмени на щастието се правят, кои са неговите лъжливи образи, според Вас?

Това е всяко щастие, свързано с греха. Не само споменатото щастие на сливане с другия, постигано чрез грях (било то блудство, прелюбодеяние или хомосексуализъм), но и, например, мнимото щастие, опасно за здравето като цяло или свързано с риск за живота, с цел самодоказване или за удоволствие (екстремните видове спорт и др.). Пълноценно щастие е онова, което, като минимум, не противоречи на блаженството.

Протойерей Игор Прекуп е роден на 02.04.1962 г. в столицата на Молдова – Кишинев; през 1986 г. завършва Талиннския художествен институт (специалност – графика). В последния курс на следването си открива за себе си вярата и през 1988 постъпва в Ленинградската (тогава) духовна семинария. През 2000 г. завършва Санкт-Петербургската духовна академия. Като настоятел на храм „Св. Николай” в Талин през 2010 г. за няколко месеца е отстранен от служение за неподчинение към митрополита на Талин и цяла Естония Корнилий по повод огласяването на случай с педофилия в семейството на свои енориаши. Оправдан е от Общоцърковния съд на РПЦ и забраната за служение е снета. Към настоящия момент е свещеник без щат, води блог и публикува в Интернет, преподава в училище. Баща на две деца.

Източник: pravlife.org
Превод от руски език: Румяна Рашкова