За светиите и за нашата святост

Проповед във Втората неделя след Петдесетница – на Всички български светии. 18.06.2017, храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

В Неделята на всички български светии, братя и сестри, чухме Евангелския разказ за това, как Христос е призвал Своите ученици.

Да, те бяха обикновени рибари, но като чуха призива на Христос, веднага тръгнаха след Него. Какво може да накара един обикновен човек да остави всичко и да тръгне след един непознат? Някои може и да са чували за Него, други може да са вярвали, че е идещият месия, важното е, че те не изпускат момента – момента, в който са призвани. Такъв момент получава всеки един от нас в своя живот – понякога косвено, а понякога директно, по призива на родителите, или на свещеника. А дали отговаряме на този призив, всеки от нас може да си отговори сам.

И ето, тези обикновени хора, които тръгнаха след Христос, станаха ловци на човеци. Станаха апостоли и проповедници на най-благата вест, която някога е получавал светът – Евангелието на Царството Божие. Царството, в което може да намерим мира, радостта и щастието, за които толкова се стараем тук, в своя живот, и не винаги ги намираме. Царството, което Христос ни откри като причастност към Бога на славата и на истината. Затова в търсенето на истината ние нищо друго не можем да направим, освен да отговорим на призива на Христос, Който казва: вървете след Мене.

Какво означава да вървиш след Христос? Какво означава да си последовател на Този, Който проповядваше Царството Божие и изцеряваше всяка болест у народа? От примера на апостолите виждаме, че това означава да оставиш всичко, дори майка си и баща си, и да тръгнеш след Този, Който ти обещава нещо, в което всичко може да се случи... Но иначе каква полза, ако тук придобием целия свят и сме в постоянни грижи за земното и за близките си, ако нямаме възможност да споделим радостта от общуване с тях във вечността?! Защото любовта към Бога наистина предполага общуване във вечността с тези, които тук обичаме. И вслушвайки се в призива на Христос, ние можем да отговорим по един или друг начин. Или изцяло да се отдадем на Него, като Го следваме и се учим от Неговото Евангелие, или да продължим да се терзаем в съмнения къде е истината, и да се чудим доколко да се отдадем на Бога.

Нашият народ, братя и сестри, е просветен много отдавна от светлината на Христовата истина и ние наистина сме част от този голям сонм от народи, които служат на Бога. Българските светии, чиято памет днес честваме, са украсили Царството Божие и са добавили и българската традиция във вярата. Те са пример за нас, на който да подражаваме. Ето, да вземем само нашия велик преподобен св. Йоан Рилски. Преуподобил се на Бога и станал пресветло светило – така се пее в песнопението за него. И имайки такава светлина, която е излязла от нашия народ, можем ли да продължаваме да живеем в маловерие или в униние, че светостта, към която ни призовава Христос, е непостижима? Или въпреки всичко да се опитаме да се облечем в Христос и да станем подобни на Него? На Този, Който показа Себе Си като любов. Любов, каквато ние нямаме – жертвената любов, която заведе Христос на кръста, да победи смъртта и да ни даде възможност да живеем вечно.

Така днес, в Неделята на всички български светии, ние можем да се радваме, че и нашият народ е дал светии, които да се молят пред Божия престол за нас, и на които ние да се уповаваме. Но може да размишляваме и за своята святост, към която сме призвани като светии на Господа, осветени от Него. Събрани тук, на светата Литургия, братя и сестри, трябва да си отговорим на въпроса, как стоим пред Бога? Защото Литургията не е просто част от нашата българска култура. Това е изворът, от който черпим отговори на основните въпроси за живота. В Литургията ние сме призвани да бъдем заедно и всеки да остави своя егоизъм и своите себични нагласи там, отвън. В събранието на светиите ние сме призвани да бъдем заедно с Христос и да се научим да Го обичаме с цялото си сърце, а ближния около нас – като себе си. И точно в това призвание виждаме колко е трудно да сме искрени. Но ако това не се случи, всичко останало не ни ползва. Колкото и усилия да полагаме в живота си, нямаме ли любов – нямаме нищо, братя и сестри. Защото в любовта се случват всички желани от нас неща – радостта, мирът и щастието. Само че любовта не се учи чрез практики и терапии. Светиите отдавна са казали, че любовта може да се почерпи единствено от Бога, Който е любов. Затова именно се причастяваме. Любовта е дар, който можем да получим, като се съединяваме и приемаме самия Христос.

Днес мнозина от нас не дръзнаха да пристъпят към светата Чаша, и сигурно си имат за това причина. Светата Чаша е онази граница, братя и сестри, която по един или друг начин определя нашия стремеж към святост. Защото Чашата е Христос с Неговото Тяло и Кръв, към Когото ние можем да се причастим, като приемаме тези свети дарове, които Той ни е оставил за наше спасение. Но за да се случи това приемане, трябва да направим много крачки и да се покаем за всичко онова, което ни пречи да сме искрени пред Бога. Това означава да направим всичко възможно, за да станем Христови. Понеже спасението е възможно само в нашето единство с Христос. Чашата, като граница, към която тържествено пристъпваме по време на Литургията, се явява моментът, в който ние свидетелстваме за себе си пред Господа. И това трябва да е най-отговорният момент в нашия живот. И трябва да живеем така, че да можем да пием от тази Чаша като от извор на живота. Иначе нашето християнство ще се превърне в нещо, което рано или късно ще ни разочарова.

В своята самозабравеност ние често дори не осъзнаваме накъде сме тръгнали и какъв живот живеем. И не е лъжа, че мнозина са разочаровани от себе си и своя живот. Толкова сме малодушни в отношението си към Бога и толкова непостоянни, че оставаме далеч от разбирането на Неговата същност и на своето истинско призвание. Но ако Бог даде по някакъв начин да осъзнаем своето състояние, разбираме колко ужасно е да сме в тази позиция – далеч от истината. И тогава какво да правим? Изходът не е в отчаянието, а като помним греха, да не се връщаме към него, и малко по малко, подражавайки на Христос, да се опитваме да се уподобим на това, което е Той.

Нека Му въздадем слава сега и во веки веков. Амин!