Църква, Литургия, общност

Запис на беседата, състояла се в рамките на поклонническото пътуване до гр. Каварна (30.06 – 1.07.2016 г.) в навечерието на празника на светите безсребърници Козма и Дамян и пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски.

Напоследък си мисля колко много ни липсва общността. Колко разобщено живее днес човечеството. И докато пътувах към Каварна и гледах жътвата в нивите наоколо, отново си спомних думите на Спасителя, че сатаната винаги ще се стреми да ни пръсне като житни зърна. Затова ни е завещана Църквата – в нея Христос събира пръснатите отделни зърна и ни замесва в един хляб, в една общност.

Много точен е този образ на Църквата, описан от дванадесетте апостоли в Дидахия. Всички вече усещаме как светът все повече ни разделя. Все по-малко са нещата, които обединяват хората в чисто човешки план – не по политически, културни или дори национални фактори, а по човешки. Единствено Църквата е тази, която се опитва да събере хората – разбира се, в името на Христос. Това не е събиране, за да демонстрираме, видите ли, ние сме православни. Не, тя ни събира да ни направи едно цяло. Църквата иска да направи от хората Църква. Защото Църквата не е нищо друго освен единството, в което хората могат да обичат един другиго. Затова и призивът, който свещеникът винаги отправя на Литургията към християните, е : „Да възлюбим един другиго, (в мир) и в единомислие да изповядваме”. Древните християни в този момент наистина са се обръщали един към друг и са разменяли целования в знак на своето единство, но не в целованието е смисълът. Това е най-съкровеният призив на Църквата към хората – да се опитат да се съберат в Църква, в това единство, в което любовта да ги обединява. Но обърнете внимание на продължението – как трябва да стане това – „в мир и единомислие”.

Светът днес също говори за обединение, всички осъждат Англия, че се отделя, изтъкват се общите икономически интереси, но всичко това, струва ми се, не е в името на любовта, и съвсем не е в името на мира. Там няма и единомислие, защото не може да има единомислие, където я няма истината. А Църквата дръзва да каже „в мир и единомислие”, защото го казва от името на Христос, Който е истината. Той всъщност е Този, който обединява хората. И не напразно е казал: „Дето са двама или трима, събрани в мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18: 20). Някой ще каже, че тези думи на Спасителя са вече изтъркани от цитиране в проповеди, но според мен те най-добре обясняват на съвременния човек защо трябва да се обединяваме. Защото много хора казват, че вярват в Бога, но не намират за нужно да ходят на църква, тъй като Той е в сърцето им. Тоест може и вкъщи, и на двора, и на поляната, посрещайки слънцето... Но Христос казва: Аз съм там, където вие сте събрани в Мое име. Следователно, ако вие не сте събрани, или събранието не е в Мое име, Аз не мога да бъда там.

Оказва се, че истината на Църквата е в събранието. Христос е там, където е събранието. Но забелязвате ли колко е трудно да се съберем заедно, да бъдем едно цяло? Даже ако ходим в един и същи храм, или седим на една и съща маса – дали може да кажем, че сме единни? За да се почувстваме единни, трябва да имаме такъв мир, такава любов помежду си, че каквото и да се случва в света, и дори помежду ни, нищо да не ни разделя. А помежду ни могат да се случат много неща. Най-голямото изкушение, което ни се случва, е това, че много бързо забелязваме разликите, които имаме помежду си. Всеки един от нас е различен и трудно възприемаме другия. И кое е това изкуство, което може да ни даде сила да превъзмогнем различията си? Аз мисля, че ако се задълбочим в този въпрос, ще намерим отговора.

Това, което може да ни накара да се чувстваме единни, въпреки нашите различия, е жертвата, която Христос извършва за всички, без да прави разлика кой кой е. Защото Той вижда в нас не нашите индивидуални качества, които са различни, а потенциалната възможност всеки един да застане в своето истинско достойнство, което Той, като Бог, е вложил в нас.

Как мислите, кое е истинското достойнство, което Бог е вложил в нас? Според мен, това е нашата човечност, нашата човешка природа. Бог ни е сътворил като човеци, разумни същества, и ни е вдъхнал диханието на Своя живот, като ни е направил подобни на Себе Си. Но за разлика от нас, Той вижда във всеки човека. И тъкмо затова можа да дойде в света и всекиго да спаси, да умре за всеки. Защото вижда, че всеки може, независимо кой колко е паднал, колко е отвратителен заради греховете си, всеки може да бъде изправен, истински. За разлика от нас, които действаме първосигнално, и когато видим греха, осъждаме и отхвърляме човека. Представете си, ако Бог гледаше на нас по този начин – щеше да обърне гръб на всички, защото никой от нас не е достоен.

Спомняте ли си вчерашния текст от Евангелието? Много силно впечатление ми направиха думите: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Мат. 10: 37-38). Тоест, ако не оставите всичко това заради Мене, ако не различите в Мене най-главното, ако не видите в Мене себе си, своя живот, то вие не сте достойни за това, което съм Аз, и за Моята жертва, която ще понеса за вас. Да бъдеш достоен за Христос, означава да поискаш Той да ти бъде Бог, да бъде твоя живот и твоята истина.

Когато дойде в света, Христос видя за всеки един от нас възможност да стане член на Неговата Църква, на Неговото Тяло, на което Той Самият е главата. Затова ни предупреди, че сатаната ще иска да ни пръсне като житни зърна, а Той е дошъл да ни събере. И не само ни събра, но като ни събра, ни замеси в едно тесто и каза, че в това единство ние се явяваме квас за целия свят. Да подквасим целия свят с единството помежду ни. Това е Църквата. Но така описана, къде се проявява тя – като хляб, като единство на верните? Литургията е проявление на Църквата в този свят. Там е Христос, Който е казал: Елате днес, да седнем на трапезата. Обявил ни е среща не къде да е, а в Божия храм, пред Неговия престол, където Той седи и Му служат ангелите, където е жертвеникът, от който ще се възнасят даровете. И ние отиваме там в неделя на срещата, която ни е обявил Христос. И Литургията е общото благодарение на всички, които стоят пред Христос, и възхитени от Неговото величие и Неговата слава, Му се покланят и казват: Господи, помилуй! Благодарим Ти за всичко и Ти пренасяме тези дарове от всичко, което си ни дал – „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся”. За целия свят и заради всичко, което Ти си ни дал, ние по този начин Ти благодарим. И Му показваме нашето единство.

В древността девизът на ранните християни бил: „Винаги заедно на едно и също”. Така те определяли своето събрание на Литургията – винаги събрани заедно да извършват едно и също благодарение на Господа. И приношението започвало едва след като всички вече са се събрали в храма. Тогава влизал епископът с Евангелието в ръце, изобразявайки по този начин Христос, покланял се в средата на храма на иконите и възгласял: „Мир вам!” – по същия начин, както Спасителят се явил в събранието на апостолите при затворени врати и изрекъл тези думи. Чак тогава започвала Проскомидията и самата Литургия.

Така Литургията най-силно изразява единството на верните, събрани в името на Христос. И ясно показва коя е истинската общност, от която се нуждае светът. Общност, в която имаме любов помежду си в мир и единомислие. Но това е възможно само там, където е Христос.

Темата на беседата днес – „Църква, Литургия, общност” – не случайно е в тази последователност. Защото събранието на хората, което Христос направи от всички, пръснати в света, Църквата, се актуализира и проявява в Литургията. И цялото това общение на любовта в името на Христос, е всичко, за което жадува всеки един човек. И колкото повече се стремим към това общение, и се стараем да сме истински членове на Христовата Църква, разбираме, че сме събрани не в името на някакви лични прищевки и просби, а в името на нашето единство и на Царството, което Христос ни е открил. На Божието царство! Ние отиваме на църква не в името на сегашните наши желания за земно благополучие, за колата, за детето и така нататък. Не! На Литургията всички отиват с надежда за Царството, защото в това Царство няма нищо временно, а всичко е вечно. Затова стоим пред Бога и се молим: открий ни го, Господи, ела и се възцари, както на небето, така и на земята. Глупаво е да стоиш в предверието на Царството, където всичко е вечно, и да се молиш за някакви дребни неща, за нещо лично. Разбира се, и за тези неща може да се молим, но това трябва да става в частната ни молитва. Не в събранието на верните, а извън Литургията, когато сме насаме с Господа, когато сме най-откровени, когато Той вижда всичко в нас.

Още за Поклонническото пътуване до Каварна - тук и в галерията.