Благодарението като израз на покаяние (2)

Продължение от първа част

Част втора

Смирението е живот в реалността

Защо Бог е дошъл в света? Най-просто казано – когато е дошъл в света, състоянието на света е било дивно. Светът е бил рай – обаче само за демоните. Демоните са имали велика власт. Не е имало друг начин, освен чрез Божията благодат, да се промени това състояние. И Христос идва не просто да победи греха. Христос идва да ни дари живот. Той казва: „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие” (Йоан 10:10) – на гръцки „ке перисон ехос”. „Перисон” означава „с излишък”, т.е. да имате повече, отколкото ви трябва, повече, отколкото можете да приемете и да го имате вечно. Да приемате, да се наслаждавате в това преизобилие на Божествения живот. Христос идва, за да ни даде пълнотата на живота. Какво означава това? Това означава да се изпълни всеки най-дълбок човешки копнеж, да се реализира всеки човешки потенциал, който съществува.

И сега идва следващият въпрос. Какво е покаяние? Покаяние (на гръцки „метаноя”) означава промяна на ума. Гледал съм на нещо по един начин и сега започвам да го гледам с други очи. Разбирам, че това, за което съм вярвал, че е така, всъщност е друго. Вярвал съм, че това нещо ще ми изпълни душата – сега виждам, че нищо освен Бог не може да изпълни душата ми. И не искам да се привързвам към това нещо. Желая да променя отношението си към него.

А какво е грях – „амартия” на гръцки? Етимологично „амартия” означава пропуск, несполучлив удар или изстрел – например, стрелям с лък и пропускам целта. Не съм улучил това, което е трябвало да правя в своя живот, с всяко нещо, с всяка ситуация, която е стояла пред мен. (…)

Какво представляват заповедите? Тук не става дума за някой строг бог, който се е намръщил и казва: Няма да правиш това и това. Забранява ни някакви неща, които ние обичаме, които ни харесват, които искаме. Не – това е Господ, за Когото преди малко казахме как е дошъл и колко ни обича. Той е нашият Творец, Който ни познава и ни обича повече не само от когото и да било друг, но и от самите нас, защото ние не сме способни сами себе си да обичаме. Значи Той, като благ Отец, познавайки нас и нашата природа, ни казва: „Не прави това, не използвай това по този начин, защото то ще те отчужди от теб самия, ще те отдели и от Мене, ще те отдели от живота. Това, което ти давам като дар за изграждане на твоята личност, ще те разгради (ако правиш това). Онова, което съм ти дал, за да станеш подобен на Мене, ще те отдалечи от Мене”. Значи нарушаването на заповедите е отдалечаване от нашата природа, от естествения порядък на човешкия живот, който Бог е устроил. Всяко нещо, което Бог ни е дал, може да се използва по начин, който да ни освети, или по начин, който да ни отдели от Бога. С други думи, имаме една злоупотреба с Божиите дарове. Всичко ни е дадено за добро, а ние го използваме против себе си или, не дай Боже, против други.

Значи грехът не е престъпване на някакво правило. Например, извън поста ядем сирене, а през поста не го ядем. Но как така е грях, ако го ядем през поста? Проблемът не е в сиренето. Проблемът е в това, на какво възлагаме надеждата си, към какво се привързва нашето сърце, върху какво сме поставили основите на своя живот. Не сиренето ни отделя от Бога, а вярата, че каквото и да било или който и да било може да изпълни моя живот. Когато повярвам, че без нещо, каквото и да било, в този свят не мога, аз губя свободата, която ми е дал Бог. Бог иска човек да бъде свободен от всичко, да бъде подобен Нему. Грехът е, когато деградирам до такава степен, че започвам да служа на средствата, които Бог ми е дал, за да ми служат. Аз дотолкова не познавам себе си, че служа на инструментите, които Бог е дал да служат на мен. Това, в крайна сметка, е неспособност да приемем Божиите дарове. Кои дарове? Онези, за които преди малко говорихме – пълнотата на живота. Грехът е неспособност да приемем Царството Божие.

Велико нещо е да разбера, че нищо освен Бог не ми е нужно. С това не отричаме света, но си създаваме друго отношение към него. Употребяваме света, обичаме го, обичаме живота – той е дар Божи, но не се привързваме към него по такъв начин, че да станем роби и той да ни попречи да живеем в свободата на Божии чеда. Това иска Бог – да бъдем свободни. Както децата са свободни по отношение на своите родители.

А какво е смирение? Смирението е предварителното условие за покаяние. Човек, който не се е смирил, не чувства потребност да се покае, да промени отношението си към света. Смирението не е чувство за мизерност. То не е някаква външна позиция, някакви външни манифестации, думи, движения, възгледи, дела. Смирение не е, когато, както се казва, някой се прави на преподобен. Това няма връзка със смирението. Дори вероятно показва духовно състояние, коренно противоположно на смирението. Знаете кое е то. Смирението е живот в реалността. То означава да виждаш себе си, да виждаш Бога, да виждаш целия живот точно така, както си е. Следователно смирението не е това, да кажа: „Аз съм едно псе, аз съм един грешник, аз съм такъв, аз съм онакъв…” И щом някой ми каже дума напреки, да съм готов да му обявя джихад. Смирението не означава да потискаме себе си психически, да се наричаме с обидни думи. Като казвам, че смирението е живот в реалността, какво значи това? Това значи, че в действителност смирението е съзнание за Божиите дарове и за нашите падения. Когато говорим за смирение ние размисляме за греховете си, за пропуските си, за своята слабост. Но смирението трябва да се основава преди всичко на съзирането на Божиите дарове. Смиреният човек съзнава Божиите дарове. Гордият човек само мрънка. Не вижда нищо от това, което Бог му е дал. От нищо не е доволен. Реалният живот е да видим, от една страна, Божиите дарове във всеки един смисъл, а от друга страна – падението, което е общо название за нашия грях. И това, което е важно, е способността да приемем себе си такива, каквито сме.

Това не е лесно. Вероятно, ако бихме видели какви сме наистина, в същия миг бихме умрели духовно. Затова Бог, знаейки нашата слабост, нашата суета и гордост, ни открива истинското ни състояние малко по малко, дотолкова, доколкото сме в състояние да приемем това откровение. Как можем да се смирим и да приемем себе си такива, каквито сме? Нужно е малко по малко да възрастваме в изкуството на стоенето пред Бога. Когато човек застане пред Бога, в началото среща стена, чувства страх. Кой съм аз? С Кого разговарям? Когато трябва да застана пред Бога очи в очи, но точно такъв, какъвто съм, в началото се чувствам доста чужд на този Бог. След това Той малко по малко започва да ми се открива. И колкото повече ми се открива – а Бог е светлина – толкова повече в тази светлина аз виждам тъмнината си. Колкото повече се приближавам до Бог, толкова повече виждам колко съм различен от Него, колко съвършен е Той и колко несъвършен съм аз. И като видя моята нищета, се чувствам някак унизен. Но за отношенията с Бог, при Които Бог ни открива Себе Си, е характерно това, че Той го прави така, че да не ни уязви, да не накърни нашето достойнство. Ние не се чувстваме презрени, отхвърлени от Него. В цялото това падение ние се чувстваме обичани.

Тежко е човек да се помири с това, че в себе си има светлина, но в същото време в себе си има и мрак. Но този опит – духовен, не философски – че съм немощен, че не съм способен да направя нищо добро, че не съм способен нищо да принеса на Бога, че всяка минута съм готов на  грях, от една страна, а от друга – че Бог е така благоразположен към мен, че така нежно ме обича, че не гледа на мен през призмата на моите падения, но когато съм в най-мрачната си минута, Той вижда в мене светлина, вярва в мене дори когато аз съм изгубил надежда, че нещо може да излезе от мене… Този опит става основа на истинския живот. Това е реалността, това е смирението. Истинското Христово смирение, което ражда надежда, което ражда утеха, което ражда съчувствие и милост към другите. Истинското смирение казва: „Аз съм такъв, но Бог ме обича. Аз искам да бъда с този Бог. Той не ме отхвърля”. То буди надежда и поставя началото на истинския духовен живот, на истинското общение с Бога и с цялото творение.

Много често хората, които мислят, че угризенията на съвестта са израз на покаяние, стигат до психотични състояния. Когато пророк Давид казва: „Грехът ми е винаги пред мен” (вж. Пс. 50:5), това не означава постоянно да се окайваш – „как сгреших, ама как сгреших , как можах така да съгреша” – това крие в себе си суетност. Угризенията на съвестта откриват суетата, а не покаянието ни. Покаянието е примирение с Бога. „Аз виждам, че сгреших – Господи, прости ми”. Изповядвам се и вървя по-нататък радостен, разтоварен от това нещо. Бог ме освобождава от него. Защо да стоя и да гриза душата си. Бог иска да сме свободни. Съгрешил съм. Ами нормално. „Не очаквам от теб нещо друго. Хайде, върви. След като се покая – върви нататък. Живей с радост. Няма постоянно да дъвчеш това”. Смирението винаги носи радост и отваря човека, не го затваря, не го убива. Но съзнанието, че съм способен да греша, а Бог пак ме обича, е и велика отговорност за човека. Затова не бива съзнателно да грешим.

Само смиреният човек може да познае самия себе си, да застане очи в очи със себе си. И само той може истински да познае Бога. Човек, който живее нереално, т.е. несмирено, не може да стигне до покаяние. В този смисъл смирението ражда покаяние. Като позная своята отделеност от Бога и като видя у себе си Божия образ и предиспозицията, която имам като човек, си казвам: ами аз съм създаден да бъда такъв! Това Бог иска от мен – а виж аз какъв съм. Това ражда в човека желание за покаяние. Следователно смирението е необходимо условие за покаянието.

Следва трета част

Превод: Диляна Иванова
Източник: manastirpodmaine.org