Социална работа в контекста на психо-социалната рехабилитация на зависими. Ресоциализация на криминално проявени зависими

Наркоманията практически (според медицината) е нелечима по цял свят (излечимостта е не повече от 2-3 %). И това е така, защото тази болест е не телесна, а преди всичко духовна. А процесът на лечение (терапия) е свързан не толкова с приемането на медикаменти, колкото с превъзпитание, самоопределяне, продължително и търпеливо възстановяване (лат. рехабилитация). Според определението на СЗО - ООН  „наркоманията е състояние на периодична или хронична интоксикация, вредна за човека и обществото, предизвикана от употребата на наркотик (естествен или от синтетичен произход).” Наркоманията предизвиква нарушение на социалните и психичните функции на човешката личност. Затова при обгрижването на зависимите е нужна социална работа и ресоциализация, съвместно с духовното обгрижване.

В настоящата лекция ще се постарая да дам отговор на няколко въпроса:

Какво представлява социалната или милосърдната работа и дейност от светска, църковна и библейска гледна точка?
Каква е функцията и мисията на социалния работник при психо-социалната работа със зависими в съвременни условия?
Какво представлява ресоциализацията на криминално проявени лица, които са били зависими от ПАВ?

Какво представлява социалната или милосърдната работа и дейност от светска, църковна и библейска гледна точка?

Според секуларните доктрини „социалната работа е дейност на обществото, тя е държавна дейност, неотделима част на социалния, институционен и политически живот на всяка демократична държава. А държавата пък създава, обезпечава и ръководи система за социална помощ на хората чрез закони, финансиране, институционализиране, подготовка на кадри.“

Други опити за дефиниция на социалната работа казват следното:  

а) социалната работа е комплексна интегративна дейност. Тази ѝ характеристика произтича от сложността и многовариантността на необходимата помощ (психо-социална, педагогическа, медицинска, психологична, духовна и др.). В зависимост от особеностите на нуждаещия се, от спецификата на социалните и медицинските проблеми, от социалните, клиничните условия и ресурси тя може да се реализира като винаги специфичен ансамбъл от подпомагане, услуги, възпитание, образование, терапия, грижи, подкрепа, посредничество и др.

б) клиничната социална работа по същество е психо-социална помощ за живот в клинична среда и др. подобна ситуация. Тази помощ винаги представлява едновременно създаване, организиране, активизиране, усъвършенстване и др. на индивидуалните личностови капацитети, на социалните и медицинските ресурси в църковни, клинични или в извънклинични условия. Тази характеристика на специална социална работа е една от силно диференциращите я по отношение на други помагащи дейности – психотерапия, лечение, образование, възпитание и превъзпитание (корекция на девиантно поведение), и пр.
Социалната работа, независимо дали е църковна или клинична, или двете заедно, винаги е разбиране и „включване във взаимодействието между хората и институциите, така че хората да могат да се справят със задачите в живота си, да реализират аспирациите и целите си, както и да облекчат своята мъка, нещастие, страдание, беда, опасност“ и др. подобни обстоятелства. В тази връзка ще споменем, че психиатрията, психологията и изобщо медицината имат претенцията да диагностицират и лекуват човешката психосоматика, докато християнството в лицето на Светото Православие има за цел душеспасението на хората. Затова и в учебниците по „пастирско богословие“ с думата „душепастирство“ се обозначава оная особена дейност, чрез която „християнският православен свещеник в името на Господа Иисуса Христа и на Неговата църква съдейства на отделния човек и на човечеството да получат освещение и спасение на душата.“
Но тук ще отбележим, че спасението на човешката душа е съборно дело, т.е. съвместно на всички членове на църквата, тъй като тя чрез църковните тайнства и даровете на Светия Дух (които получаваме в тях) освещава и спасява душите на хората.
Това  е така, защото Сам Господ Иисус Христос дал на човечеството три необходими за живота блага: истина, благодат и закон (срв. Иоан 1: 14; срв. Мат. 5: 17, 22 сл.). Поради това и „Неговата църква развива своята дейност главно в три форми или насоки: учителство, богослужение и духовно ръководство. Тези три форми на църковната дейност имат обаче една велика цел или един главен обект: спасение на човешката душа.“ Затова изобщо е немислима душепастирската дейност там, където човек вижда в себе си само някакви жизнени процеси и функции и тяхното съсредоточие той (светският човек) нарича душа, а не познава душата като реално и самостоятелно битие, като основно начало, субект и носител на личен индивидуален живот. А там, където не познават  човешката душа, естествено не познават и душепастирството, изразяващо се в милосърдна и душеполезна дейност (чрез служение и послужване), продиктувана от любов в Христос по отношение на ближните.

Според нас, социалната дейност в църквата трябва да се съвмести с пастирската работа чрез интегрален подход в едно с медицинската, педагогическата, юридическата и клиничната социална работа. Подчертавам с цел въцърковяване и цялостно обгрижване на всяка една отделна личност, попаднала в конкретна зависимост или в състояние на грехопадение.
Тоест, основната цел при психо-социалната рехабилитация е страдащите и нуждаещите се от грижи да постигнат метаноя (гр. покаяние и отказ от греха) и спасение на душата, което реално се намира в тайнствата на църквата. А в светската социална работа или медицинска дейност може да има само грижа за соматичното здраве и битовите нужди, под които грижи повечето съвременни хора разбират аналогично на някогашните стари езичници само грижа за тялото. Този род социална или клинична дейност, която не е продиктувана от любов в Христос с цел спасение на душата, не е милосърдна дейност, а е обикновена „социална или медицинска услуга“. При тези услуги се говори за клиенти и потребители, което по същество не е милосърдна дейност в служение на ближния. Затова и днес здравеопазването в РБ се е превърнало в търговска услуга, съгласно Търговския закон (ТЗ).

Какво представлява социалната или милосърдната работа от църковна гледна точка?

Милосърдието и милостинята като нравствена предпоставка за спасението на човека. В Новият Завет, идеята за милостинята към бедните има различна форма от социалната дейност днес през 21 век.
В Своята Проповед на планината Спасителят издига по-високо разбирането за милостинята от това, което проявяват книжниците и фарисеите, „защото, казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведноста на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 5: 20). В следващите стихове в 6 гл. на Ев. на Матей, Господ Иисус Христос поставя и основния принцип на християнската милостиня – да не бъде показна като милостинята на фарисеите: „Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец.“ (Мат. 6: 1). Този стих стои във връзка със следващите: „И тъй кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка, не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6: 2-4).

Даването на милостиня осъществява през Новозаветната епоха по нов начин прилагането на закона за проява на християнска любов и грижа към ближния. Господ Иисус Христос проповядвал любов към бедните. И Сам Господ е милостив към всички хора: „Защото вие знаете милостта на Господа нашего Иисуса Христа, че Той бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия“ (срв. 1 Кор. 8: 9).

Спасителят насърчава богатите да не забравят бедните – „Но, кога даваш гощавка, кани бедни, маломощни, хроми, слепи, и ще бъдеш блажен, задето не могат да ти се отплатят, понеже ще ти бъде отплатено, кога възкръснат праведните.“ (срв. Лук. 14: 13-14). Закхей казва като свое оправдание, че дава половината си имот на сиромасите (срв. Лук. 19: 8) в знак на покаяние. Тоест, милостта към ближния, Господ подчинява на спасението на човека.
Какво е християнското църковно-милосърдно служение през апостолския период?
Още с организирането на първата в църковната история община – Йерусалимската, се определят двете основни дейности, служението със слово и молитва, от една страна, и социално-милосърдна дейност на Църквата, от друга.

Освен общите евхаристийни събрания за молитва и ,,преломяване на хляба и виното“ и с проповядване на Евангелието, се следи и за материалните възможности на членовете й. Следователно, социалната дейност като елемент на мисията на Църквата се появява от най - ранно време. Устройваните в древната църква „вечери на любовта” (срв. Иуд. 1: 12) могат да се разглеждат и в социално-благотворителен аспект. „В живота на първо-християнските общини (срв. Деян. 2: 42-47) е съществувала образцова душевна сплотеност и пълно материално равенство чрез евхаристийния живот.”

Чрез Евхаристията  Христовото присъствие става реалност навсякъде, където се събират вярващите за извършване на Св. Литургия. Това от своя страна във висша степен способства за взаимното сближение на християните и за формирането на социална и евхаристийна общност. Първата Йерусалимска община всъщност става образец за повсеместно подражание и по отношение на проявяваното в нея дейно милосърдие и взаимопомощ. По такъв начин следва примера на своя Основател, който правел добрини и изцелявал всички (срв. Деян. 10: 38).

Отделно от това ще допълним, че: благотворителната дейност също е тясно свързана с апостолската и в началото не е обособена отделно от нея. Самият почин за благотворителност придобива организирана форма, свързана с църковната йерархия, към която от самото начало са принадлежали и дяконите. В социално-благотворителната дейност участва координирано цялата община: епископат, клир (презвитери и дякони) и миряни, които в единодушие и единомислие осъществяват социалния аспект на църковната мисия.

От Книга „Деяния на светите апостоли” става ясно, че в началото презвитерите на Йерусалимската църква отговаряли за материалната страна на нейния живот, за нейните стопански дела. Проблемите, свързани с последните се увеличавали постоянно.
Отличителна черта на първите християни е любвеобилното и дейно-състрадателно отношение към всички бедни и онеправдани в тогавашното общество. По време на агапи-вечерите заможните членове на общината се считат за нравствено задължени да извършват подаяния на братята с нисък имуществен ценз, давайки им всичко, което е необходимо за устройване на общите трапези.

От казаното дотук става ясно, че: проблемът за същността на социалната работа е изключително сложен и многоаспектен. Трудностите при «нейното дефиниране произтичат от съдържателната промяна на тази дейност в процеса на нейното историческо развитие, и от съдържателната й променливост в зависимост от специфични характеристики на нуждаещите се (нар. днес потребители) и на социалната проблематика, от проявата й като дейност, интегрираща друга дейност». Затова парадигмата на църковното социално дело или служение се различава от светската социална дейност, заимствана по същество от християнството, при което се послужва на ближните.  

Това е така, защото, ако приемем, че центърът на православния духовен живот е тайнството Евхаристия, в което вярващите се съединяват с Първооснователя на Църквата, целият живот извън Литургията се превръща в продължение на това единство в любов в Христа. Тази християнска любов е причината Църквата от гонена да възтържествува над Римската империя по Божий промисъл.

Затова социалната дейност може да бъде единствено съпътстваща, но никога основна, тъй като, ако сведем християнството до социален проект, то ще изгуби най-важното си съдържание –  Самия Христос. Именно с тази трансформация  се свързва упадъкът на западните „християнски църкви” – в енергичния отговор на обществените очаквания, някъде по пътя  към „социалното християнство” в римокатолицизма е бил загубен тайнственият път, несводим до никакви социални каузи благодатен живот в Христа.

Църквата като Евхаристия не изключва социалната дейност, но тя е съпътстващ елемент. Ако Църквата престане да бъде евхаристийна общност, тя ще престане да бъде Църква. Социалната задача на Църквата е да се грижи за човешката душа, да я пази и направлява. Може много да се каже също за управлението, методите и подходите на социалната дейност в контекста на рехабилитацията на зависимите от ПАВ, но това е отделна тема.

Каква е функцията и мисията на социалния работник при психо-социалната работа със зависими в съвременни условия?

Разглеждайки темата за социалния и медицинския модел при църковната социална работа със зависими, най-общо ще споменем, че професията на социалните работници в църковен и светски аспект, вкл. и на клиничните социални работници, е в групата на помагащите професии.

Мисията и функцията на социалните работници в църквата е да помагат и служат (заедно със свещениците, лекарите и катехизаторите) на нуждаещите се, семействата, определени организации, групи и общности с проблеми и нужди, за да постигнат по-добър живот, намесвайки се както „по посока на личностова промяна, така и оказвайки социална подкрепа“ с цел обаче - въвеждане към веровите истини и църковния живот.

Ролите, които изпълняват социалните работници (заедно с педагози, свещеници, юристи, доброволци и др.) в психо-социалната работа със зависими, следва да са полуавтономни – и на адвокат, и на посредник, и на консултант, и на възпитател, и на терапевт, и пр. Т.е. те (социалните работници) нямат никога изцяло само една роля. Тук уточнявам, социалните работници, според националното законодателство, трябва да са лица, завършили висше училище по специалност „социална дейност” със степен бакалавър или магистър.
Професионалното поле, в което работят социалните работници, е дифузно, недостатъчно диференцирано от полето на други помагащи професии – психолог, лекар, педагог и др. Професията на социалния работник (и на хората, работещи в клинична среда) позволява оказване на помощ чрез едновременна интервенция в индивидуално-психичното и социалното обкръжение на нуждаещите се.

Интервенцията в социалната дейност трябва винаги да е по посока на повишаване на автономията на нуждаещите се, на способността им да се справят с проблемите в своя живот, едновременно с организиране, мобилизиране, задвижване и пр. на наличните социални ресурси за оказване на социална помощ и подкрепа. Тук е също моментът да се каже, че лицата, обгрижващи зависими хора с девиантно поведение в църковна среда, следва и е желателно да имат:
–  богословски знания за Православната вяра, евхаристийния църковен живот и историята на религиите;
– знания за обществото, неговата структура и организация;
– базови знания за специалните професионални познания за същността,  целите и процеса на социалната работа, за методите и управлението на социалната работа;
– знания за това, че оказването на социалната подкрепа и търсенето на най-добри решения за нуждаещия се изискват добро познаване на институциите и организациите – права, задължения, перспективи, компетентности, услуги, дейност;
– познания в областта на законодателството и подзаконовата уредба.

Ще допълним, че лицата работещи в клинично-социална насоченост трябва да могат също:
– да проучват ситуацията и нуждите на нуждаещите се;
–  да оценяват нуждите и желанието за помощ;
– да споделят преценката си с нуждаещите се и да се  договарят с тях;
– да реализират план за оказване на помощ и т.н.

Въз основа на това ще споменем, че при църковната социална работа и психо-социалната рехабилитация на наркозависими е препоръчително да се използва педагогическа дейност, съвместно с пастирската работа с превъзпитателна цел относно корекция на поведението. Ще отбележа, че често жертвите на наркотици, вкл. и родителите им, проявяват „раздразнено-критическа и агресивна позиция към: Св. Православие и Православната църква, държавата, законодателството, правовия ред, морала, държавните  институции, патриотизма, традициите на нацията и светините. Тези симптоми са крайно развити при адептите на ню-йедж култове.
Въз основа на казаното – акцентираме по отношение на дейността на социалните работници и доброволците, че при социалния, медицинския или холистичния модел (съдържащ последните два плюс духовното обгрижване) в пастирската работа и психо-социалната рехабилитация на наркозависими са нужни, освен сериозна академична подготовка, духовен опит и арсенал от многоаспектни знания (по психология, медицина, социология, теология и др).
Също така за този род дейност са нужни благочестие, духовна подготовка и духовно виждане на проблематиката, защото наркоманията е преди всичко духовен проблем на отделната личност и на цялото общество.

Нужни са също, както казахме, познание на веровите истини, светоотеческите традиции в православната аскетика, психологията и историята на църквата. Не на последно място, най-важното е църковното служение (изразяващо се в милосърдие и благотворителност), съчетано с участие в тайнства.
Този род служение на социалните работници в църковна среда може да спомогне в голяма степен за работата и със семействата на зависимите. Работата и приобщаването на близките на жертвите на дрога към църковния живот е изключетелно важна и значима част от психо-социалната рехабилитация и ресоциализация на зависими.

Дори няма да е пресилено да кажем, че ако не се обгрижват духовно, при близките и семействата на зависими от ПАВ, психо-социалната рехабилитация е трудно осъществима и обречена на неуспех или рецидиви.
Това е така, защото в много от случаите става въпрос за съзависимост, която също се нуждае от психо-социална терапия, ресоциализация, въцърковяване и участие в църковните тайнства, където зависимите получават даровете на Св. Дух, чрез които се възстановява единството на Божия образ и подобие в човешката душа на всяка една отделна личност. Тук ще спомена, че ролята и индивидуалния подход на катехизатора е от голямо значение при психо-социалната рехабилитация на зависими.

Т.е. истинската и плодоносна рехабилитация на зависими се осъществява в приобщаването и на членовете на всяка една “малка домашна църква” в покайния, богослужебен и евхаристийния начин на живот в Църквата, който реално се явява психо-социалната рехабилитация на зависими. Това е главната причина православните терапевтични общности в Православната църква да имат толкова голям процент на успеваемост и достигане на устойчива ремисия при терапията на зависими от ПАВ и др.

Какво представлява ресоциализация на криминално проявени лица, които са били зависими от ПАВ?

Като цяло ще отбележа, че психо-социалната рехабилитация и ресоциализация на зависими от ПАВ е ефективна в голям процент в църковна среда и в резидентна терапевтична (с 24-часов режим) общност. Затова повечето от това, което казах и ще кажа - касае ресоциализацията на криминално проявени хора при резидентната форма на терапия от зависимост от всякакъв род ПАВ.
Хората зависими от ПАВ, дори и рехабилитирани в някаква степен, са със социални и юридически проблеми, т.е. такива личности трудно се адаптират в микро и макро среда. Когато човек е бил вече зависим от ПАВ, по различни причини не е в състояние да се впише нормално в социума (обществото), не може да общува с околните, много често не намира адекватен начин да изразява себе си поради регрес в социалното функциониране.

Криминално проявените лица са хора с девиантно (отклоняващо се от нормите) поведение.
Девиантно е това поведение, което противоречи на обществените норми и подлежи на морални и правни санкции. Преди да очертаем най-общо ресоциализацията на криминално проявени, зависими от ПАВ лица, ще опишем накратко препоръчително семантиката на психо-социалната рехабилитация на зависими хора, която се състои от постигане на възстановяване на:

1. Физическото здраве - подобряване здравословното състояние на резидентите, лечение на здравословни заболявания и проблеми, възникнали вследствие или не на употребата на психоактивни вещества, като стоматологични, имунологични, кардиологични, онкологични, психични, неврологични проблеми, Хепатит С, HIV и др., повишаване на физическия тонус и работоспособността;
2. Емоционалното развитие - овладяване на емоциите и отлагане на импулса; научаване и изграждане на умения за разпознаване на емоциите и емоционалните състояния, разпознаване на високо рискове състояние, свързано с емоциите и научаване на стратегии за справяне с тези ситуации.
3. Духовното развитие - изграждане на доверие между резидента и обгрижващия; придобиване познание за личността; осъзнаване, че е болна личност и пробуждане на самокритичност, самопознание, желание за свободна промяна; промяна на характера и навиците, чрез самооценка и оценка на православната общност.
4. Семейното състояние -  възстановяване и изграждане на взаимно доверие и уважение в семейството; работа с родителите и резидента за изясняване на „ролята” на всеки един член в семейството и поставяне на лични граници; лична отговорност в семейството;
5.  Социални и междуличностни отношения -  изграждане на вербални и невербални умения за общуване с околните; умения за преценка и анализ на „ситуацията”; умения за поемане на лична отговорност в социалната, обществената, православната и академичната среда, в която са поставени. Тоест, целта е завършване (или довършване) на средно или висше образование, което е свързано пряко и косвено с уменията за общуване, намиране на работа и т.н.
6.  Други – намиране на работа и поставяне на други икономически цели, за които ще се работи в стадия на ресоциализация.

С оглед на това, че стадият на ресоциализация е неразделна част от цялостната програма за психо-социална рехабилитация (и духовно обгрижване) целите и задачите на ресоциализацията, особено на криминално проявните зависими лица са :

а) трениране и използване на наученото поведение и стратегии за справяне и поддържане на живот без ПАВ в социума;
б)  превенция на рецидив с цел утвърждаване на стратегии и поведения, успешно справяне с високо рискови ситуации (ВРС);
в) взимане на решения в социума, семейството, акaдемичната или работната среда при екстремни и рискови ситуации;

Задачи, които следва да съдържа ресоциализацията на зависими с криминални прояви:

1.  Важно е на първо място още по време на рехабилитация на зависимостта да се приложи индивидуален подход към всеки човек с криминални прояви, като такъв човек, освен духовно, медицински, социално е нужно паралено да бъде обгрижен и юридически с произтичащите от това законови последици относно наказателни, възпитателни или др. производства. На второ място с криминално проявените зависими личности е нужно да се работи по отношение на корекция на поведението чрез педaгогическо превъзпитание и промяна на мирогледа. Това естествено може да стане ефективно чрез катехизиране във веровите истини на Православието и въцърковяването в евхаристийния начин на живот.

2. Осигуряване на включваща, приемаща и стимулираща работа върху себе си  среда при отчитане на рисковите за човека фактори. Има се предвид избягване на рецидив чрез употреба на ПАВ и др. с цел затвърждаване на устойчивата ремисия;

3.  Предлагане на специализирано обслужване, оборудване и обзавеждане в зависимост от конкретните потребности на целевата група. Защото в трудотерапията и арт-терапията има различни целеви групи, ситуирани според дарбите и способностите на участниците (резидентите) в програмата;

4.  Създаване на оптимални условия на психо-социална рехабилитационна работа с участниците в програмата;

5.  Оказване на психологична, социална, практическа, финансова и духовна подкрепа на резидентите и консултиране на техните семейства (и близки – братя, сестри, родители, съпрузи, роднини и др.) във всеки един аспект на обществения и духовния живот;

6. Индивидуална оценка на нуждите на резидента, възможностите и уменията му, както и практическите начини за тяхното разкриване, доразвиване и прилагането им по начин, който да му помогне да се справи с проблема;

7.  Изготвяне, реализиране и оценка на резултата на индивидуална програма от грижи за всеки участник в програмата. Това може да става на базата на индивидуалната оценка на нуждите на резидента, възможностите и уменията му;

8.  Диагностициране, планиране, реализиране и мониториране на конкретните психо-социални интервенции, според установените проблеми;

Определяне на очакваните резултати и времето за постигането им, в зависимост от наличните ресурси. Има се предвид финансовите, психо-социалните и човешките ресурси на терапевтичната резидентна и рехабилитационна общност за зависими лица. Определяне на очакваните резултати и времето за постигането им е лесно, когато резидентите, преминали програмата, участват в енорийския живот.

Лекция от семинара „Психо-социална рехабилитация и духовно обгрижване на зависими и техните близки”, ден III-ти: „Социална работа в контекста на психо-социалната рехабилитация за зависими. Ресоциализация на криминално проявени зависими”, 23 февруари 2015 г.