
Тъжен диптих за моя роден град

Троянци и поздравът
Има една изначална злонамереност в отношението на троянския еснаф към света и тая злонамереност се проявява по какъв ли не начин, включително и, чрез ежедневния мотив и ситуация на поздрава. Троянецът не може да се радва на това, че живее, той сякаш е обременен, отровен и обречен от това, което е и, някак си, не може издълбоко, с пълна гръд и от сърце да вдъхне въздуха на радостния и любвеобвилен факт, че битието съществува и че самият аз съм посред него – личност, стопанин и суверен – в резултат на което този човек се държи така, все едно цял живот е живял в някаква скотобойна, в някакъв концлагер или във казарма. И наистина, в атмосферата на родния ми град отдавна се е разпръснал и стои неподвижно някакъв тежък, застоял и деспотичен, именно казармен дух.
„Ти що са направил това?!”, е една от най-честите фрази, която троянците си разменят вместо поздрав, при което май вече никой не иска да върши нещо – едно, че така „не би могъл да го сбърка”, както гласи популярната поговорка, и второ, че така надали ще има нужда да се оправдава пред своя фелдфебел, който е по съвместителство и съсед. При тази тежка, бездуховна и бездушна атмосфера нито поздравът вече е поздрав, нито отношенията могат да бъдат изначално същите – както всред свят, който е сътворен от Бога, както на човек – към човек. При този тип патриархални общества поздравът – уви! – не е поздрав, а се изражда до проява на емоционално уродство и на един особен тип осакатеност – от психологическо и, пак, емоционално естество.
„Здравей, бачо Иване!”, викаш му ти толкова ведро, радостно и жизнерадостно, колкото си викал на всички твои познати и приятели, откакто съществуваш на света.
„Здрррвей!”, изтърколява сякаш че през вълчите си зъби той – тъй, сякаш някой само преди миг е вбил в душата му една огромна, конска доза със отрова или пък – майка му наскоро е починала, или в лицето му допреди малко са трещяли с пистолети триста убийци, триста викащи го в преизподнята си мъртъвци
Какво нещастие се получили в душата на високо доблестния мой съгражданин, та той не може в етоса на ведрата нормалност да отвръща с взора си на взор, със блага дума – на добрата дума и да поздравява? Да не би случайно той самият да е зъл – и да се чувства крайно неуютно в свят, който е сътворен от Бога, имащ за прерогатив безкрайното Добро?
Нещо безкрайно свитичко и мижово-невзрачно има в погледа на този тип съгражданин. Нещо наплашено и гузно – във излъчването на човека, който определяме като за средностатистическия еснаф. Ако, разбира се, въобще благоволи той да отвърне на желанието ти и опита за поздрав. Защото и това го има – ти го поздравяваш по нормалния, тъй изразително описан вече начин, а той се в миг изсулва и изшмулва, той се прави пак на шушумига и ударен и дава „пас” и „контра” – като да не те е забелязъл и видял. Това е един от най-сигурните и достоверни начини да стъпчеш човека. И да се надпоставиш спрямо него, и ситуативно да го унижиш, да впръскаш в духа му тъничката си отрова или злоба – със стипчивия си поглед, с отказа от поздрав със заблеян вид. Но пък и онзи знае вече начин и крои мотивите как по-болезнено и пълноценно да ти отмъсти. Ето, така се влошават отношенията между хората. И в тези отношения, интелигента винаги е отбраняващия се субект.
Определено, това не са хора на честа и на човешкото достойнството. Думата доблест сякаш че е непозната за духовния им свят. Човекът от провинцията е престъпник. Точно това ми нашепват погледът и излъчването на тази мижава душа. И то, дребен, невзрачен, мърляв, бездарен престъпник – понеже ако не беше такъв, защо тогава би те гледал се този гузен и наплашен, дебнещ и побягнал от духа ти поглед? Защо, изобщо, би се крил чрез погледа от теб? О, има защо!…Този аркашка, във достлук с битовата състоятелност на вещите, определено не ти мисли доброто. Вещите са всичко за него – спрямо човека той, за жалост, никак не е вещ. Защото тогава мрете и треперите над Вазов – да не би някое негово патриотическо стихотворение да е отпаднало от тъй необходимата програма? Не Западът е против патриотизма, ами самият Вазов – романтика, просветителя, адепта на учението за абсолютната ценност на човека, се е извърнал с рязък дисонанс в погледа – категорично и сърдито – спрямо вас:
Друг път мряхме с възторг, днес не важим.
На приятел, на враг ний не щем
„Аз обичам те!“ – честно да кажем,
„Аз те мразя“ – без страх да речем.
Чувства светли мъртвешки заспали,
на доброто не чуй се гласът,
нов кумир замени идеали
и разчетът владей, не духът!
Трудний път на честта в тръне срасте,
доблестта няма вес, нито ход,
ври борбата на низките страсти,
има шум, ала няма живот.
Прежни рани зарастват безследно,
нови, страшни отварят се веч,
злото дъха на нас с лице бледно,
а ний мислим го още далеч.
Троянци и Злото
Нещо потресаващо нормално и реалистично, нещо хитър-петровско и трезво – до самата кост и корен на живота – има в погледа, пък и в душата на планинеца от моя роден град. И това, заедно с тоталната дезаинтересованост към болките и личността на другия, винаги ме е огорчавало най-много. Троянецът, буквално казано, не може да мисля за другия , той не може истински и емоционално пълноценно да се заинтересува от него – и това е голяма болка за всеки, който смята, че към личността му и неговото творчество биха могли да се проявяват по-голяма загриженост и интерес. Що се касае пък до клюките, до злобата, интригите и постоянните одумвания личността на другия – и до бруталното вмешателство във личния живот – о, това още не е никакъв интерес, извинявам се много – то е толкова интерес, колкото изстрела с куршум към чуждото слепоочие представлява едно огромно и добронамерено „Интересувам се от теб!”. Знам теоретически, пък и от опит, че това е точно така. Мен по-скоро ме интересува другото, тази тотална дезаинтересованост, за която споменах по-горе, това безмозъчно и безчовечно равнодушие, това поведение, тип „теле”, при което, и да се гърчи, и да страда, и да плаче, и да се радва твоя мил съгражданин, на теб ти е тотално, безметежно, равнодушно, безсърдечно „все едно”, те не превръщат ли и твоята собствена душа на парцал и абсолютна отпрепка? Те не заслужава ли въздаяние и дори наказание, ако щеш? О, както убива равнодушието и тази телешка атараксия на троянеца, нищо така не озлобява и не омерзява душата. Това те насъсква направо, то те нахъсва и насъсква срещу своите носители – и теб ти иде да се караш с тях, да спориш, да злобееш, да им отмъщаваш, и ти се виждаш, във фантазиите си, как си хванал своя пръв мъчител за косата и върху гърлото му с другата ръка си зататъркал някой грапав нож. О, както умее да озлобява и оклеветява троянецът, нищо така не насъсква и не онищетява душата. „И си ударен пак, и горд си даже, ако е мъжки гибелният знак. Но ти защо реши да ме накажеш, о, Господи, с такъв безславен враг?”… Всъщност, от безславните и преднамерено безчестни врагове, понякога боли най-много. Името на това „понякога” е Троян.
И защо е всичко това? Защо хората тук са по-долни, по-подли, по-мижитурчести и по-отепани с мокър парцал по очите, отколкото човеците в Добруджа, да речем? Ето, това е главният въпрос!… И на него би трябвало да бъдат посветени цели изследвания – защото той е прекалено тежък и дълбок за параметрите на настоящото, относително кратко есе. Така че да се върнем към Поезията, тя също дава някои индикации из позабравената област на народопсихологията, както и от „философията на регионите”,.да речем В стихотворението „Зло” – какво показателно заглавие! – големият поет Валери Петров е дал един от възможните отговори на този тъжен, перманентен и все тъй смущаващ хорското чистосърдечие въпрос.
– Е, как е, страдаш ли? – той каза,
когато срещнахме се ние,
но в тази фраза не омраза
тогаз почувствах да се крие.
Не, просто любопитство, сякаш
се информираше човека:
– Е, как е примката да чакаш,
която стяга те полека?…
И страшно бе това, защото
той съм ме беше тикнал в нея,
и гледах в чиста форма злото,
безсилен да го проумея.
Ето, това е тъмният, пределният и сякаш казващият вече всичко отговор и аз, поради горната причина, бях го оставал в хипотезата си за накрая, но все таки, да се опитам с две гротескови черти да го щрихирам още тук. Вижте какво, могат да имат същности, само нещата които ги… има. Тоест, които са сътворени от Бога, в една ретроспективна християнска перспектива. Бог не е – и не може да бъде – сътворител на злото, ето защо то не съществува като „природа”, а само като изява, тоест като феномен. Пак да повторим, злото няма природа и, в този смисъл, то не може да бъде „проумявано”, нито „разбрано”. Както добре се вижда и от горното стихотворение, за него няма никаква причина, и тъкмо в тази тотална липса на причини се корени единствената причина за негово съществувание. Тоест, това е нищото, повдигнато на втора степен, това е мракът, сякаш че избликнал сам от себе си, подобно някакво чудовищно и тъмно анти-стъбълце. А влечението на троянци към Злото? Та нали тъкмо за това и говоря. Това е тяхното влечение към Нищото. Това е тяхното отчаяние от тоталната безсмисленост на живота, при което, с обратната страна на душата, те отдавна са възжелали Смъртта.
Първата литургия на български език във Варна
На 14 февруари 1865 г. в храм "Св. Архангел Михаил" във Варна е отслужена първата света Литургия на български език от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище...
Увенчани с небесна слава
На 1 февруари почитаме жертвите на комунизма, избити от Народния съд преди 75 години. Текстът на Теодора Димова ни припомня за неимоверния труд на монахиня Валентина Друмева по издирването и съхраняването на паметта а новомъчениците...
Образът на св. Климент Охридски в паметта на Църквата и в контекста на нашето съвремие
Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец?
Какво се случва в центъра

Изложба "Българско Възраждане във Варна"
На 14 февруари от 13:30 ч. в Духовно-просветния център „Св. Архангел Михаил” във Варна (ул. „27 юли” № 9) ще бъде открита изложба „Българско Възраждане във Варна” . Темата е избрана в чест на три важни годишнини през 2025 г. – 165 години Първа...

Алтернатива, февруари 2025
В новия брой на „Алтернатива”. Как да обичаме, без да изискваме, без да се опитваме да подчиняваме ближния на своето его? Христос ни е дал много примери за истинска любов в Евангелието... Остава нашето участие - да Му се доверим...

Инициатива за изграждане на десетметров светещ кръст
Нека подкрепим инициативата на храм „Св. вмчк Димитър Солунски“ в кв. „Владислав Варненчик“ и Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“ за изграждане на десетметров светещ кръст!
Ценности
Първата литургия на български език във Варна
„Кирила Философа и учителя словенскаго, сиреч блъгарскаго…”
Семейство и възпитание
За неправославните приказки и едно вълшебно житие
Семейството като рай за детето (+Видео)
Милосърдие
Св. Максим Изповедник за милосърдието и любовта
Радост за възрастните хора в дом "Гергана"за Въведение Богородично
Събития
Десет години от упокоението в Господа на отец Георги от Жегларци
Седмица на православната книга - 2024
Програма на Седмицата на православната книга (4-10.11.2024 г.)
Какво се случва в центъра
Нови книги
Книги на Мартин Ралчевски в книжарница „Благослов”
„Хлябът на живота” – изяснение на Божествената литургия, т. 1
Православни светии
Похвално слово за Кирил Философ
Името на св. Трифон означава мекота, нежност и деликатност