Тайнството на човешката личност

06.04.2019 г.
Архангел.бг
Автор: Диоклийски епископ Калистос Уеър

“Една единствена душа сътворена
по образ Божий е по-ценна за Бога
от хиляда светове, заедно с всичко в тях.”

изречения на Отците Пустинници

 

ИСТИНСКОТО ЧУДО

„Разкажи ми за виденията, които са те споходили - казал веднъж един монах на св. Пахомий (286-346). - Грешник като мен не може да очаква да види видения от Бога - отвърнал Пахомий, - [...]. Но нека да ти разкажа едно велико видение. Ако видиш свят и смирен човек - това е велико видение. Защото какво по велико видение може да има от това - да видиш невидимия Бог откровен в своя храм - видимия човек?”/1/
Това е най-върховното от всички видения - истинското чудо: човешко същество, сътворено по Божи образ и подобие. „Славя Те, защото съм дивно устроен” (Пс. 138:14). В духовния живот на всеки от нас може би няма по непосредствено важна задача от тази да възобновим чувството си за преклонение и изумление пред чудото и тайнството на нашето свещенство. Особено внимание изисква думата тайнство. Кой съм аз? Какво съм аз? Отговорът по никакъв начин не е очевиден. Аз познавам нищожна част от себе си. Границите на човешката личност са изключително обширни. Те се простират надлъж и шир из пространството и отвъд пространството, в безкрайността. Те се разстилат назад и напред във времето и извън времето, във вечността. Вътре в мен има скрити, непостижими дълбини, изплъзващи се от моето възприятие.
Вътре в тази тайнствена човешка личност, сътворена по образа на живия Бог, има четири елемента от особено значение: свобода, благодарение, причастие или причастност и растеж.

СВОБОДА

Богът-Творец е свободен - и на човешкото същество, което е сътворено по Негов образ, също е дадена свобода. Какво е това, което главно различава човешкото животно от другите животни? Това е преди всичко самосъзнанието, гласът на съвестта, властта на свободния избор, способността да се взимат морални решения. Докато животните действат по инстинкт, човешкото животно стои пред Бога в своята съвест - стои, съвършено съзнавайки точката на kairos-а, момента на криза или добра възможност - и избира. Бог ежедневно казва на човека: „Живот и смърт ти аз предложих, благословия и проклятие. Избери...” (Втор. 30:19). Единствено като упражнява това право на свободен избор, човек става наистина човек.
Следователно човешкото същество преди всичко трябва да се определи като свободно животно. Достоевски в своя „Разказ за Великия инквизитор" от „Братя Карамазови” подчертава изключително силно това. По признанието на Великия Инквизитор, Христос е донесъл на човечеството именно дара на свободата: Божият Син е дошъл да ни направи свободни (Йоан. 8:36). Но тази свобода е в очите на стария кардинал твърде тежко бреме за хората, твърде остър меч, за да го държат в ръка. Човечеството би било по-щастливо, ако този дар бъде отнет. „Ние поправихме твоето дело”, казва Инквизиторът на Иисус. В едно той е съвършено прав - твърде често свободата се оказва ужасяващ дар. И все пак, ако човек е по-малко свободен, той става по-малко човек.
Жизнената важност на свободата може да се види преди всичко при Пресвета Дева Мария, която, първа след въплътения Христос, нейния Син, е върховен образец и икона на това, което означава да бъдеш съвършено човек. При Благовещението архангелът не просто съобщава на Светата Дева за Божия план, но чака нейния свободен и произлизащ от лич¬ната воля отговор: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лук. 1:38). Тя с могла да откаже. Бог начева всичко това, но нейното съдействие по свободната й воля също е неотменимо. Тя не е просто пасивен инструмент, а активен участник в делото на спасението. Отговорът й по никакъв начин не е предрешено следствие и именно от този свободно даден отговор зависи цялото бъдеще на човешката история.
В един свят, който става все по-безчовечен - свят, който като че ли се контролира от психоанализата, статистиката и машините - е изключително важно християните да утвърждават върховната ценност на човешката свобода. В цялата вселена нищо не е по-решаващо от свободния акт на избора, направен от личности, дарени с разум и съвест. Като човешки същества ние сме обусловени от заобикалящата ни среда и от безсъзнателните ни мотиви, но никога не сме безпомощно заробени от тези неща. Ние оставаме свободни. Бог е поставил всеки един от нас в този свят като цар, комуто е дадено да „господарува" над всичко живо (Бит. 1:28). Нека не абдикираме от тази наша царска власт поради малодушие и липса на въображение.
Ето един важен резултат. Свободата означава разнообразие и различеност. Доколкото всеки един от нас е свободен, всеки от нас отразява божествения образ по свой уникален, неповторим начин. И всеки, бидейки уникален, със самото това е безкрайно ценен - всеки един сам представлява цел, а не просто средство за друга, следваща цел. Съвременната ни култура ни окуражава да мислим посредством стереотипи, посредством това, което може да се измери и класифицира статистически или да се „програмира" компютърно. Като християнски хуманисти ние трябва да постигаме всичко, отстоявайки срещу тази тенденция. Наше задължение е винаги да гледаме отвъд това, което е на повърхността, където човешките същества могат да бъдат строени по групи, към дълбочината на истинското свещенство, където никой не е отегчителен или предсказуем. Светият Дух, Който единствен ни разкрива истинските характеристики на човешкото животно, винаги е показвал изключително многообразие. Не светостта, а злото е винаги монотонно.

БЛАГОДАРЕНИЕ

Сътворено по образ Божий, надарено със самосъзнание и морален избор, човешкото животно, за разлика от другите животни, не просто пребивава в света и го използва. Човешкото животно може още да хвали Бога за света, като принася отново творението на Твореца с благодарение; и в този акт на приношение всеки става наистина човек, наистина личност. Това е вторият съществен аспект на нашето човечество. Човешкото същество е не само свободно животно, но и евхаристийно животно. Всеки е свещеник и цар.
Това място отново можем да илюстрираме с Достоевски. Героят или по-точно анти-героят от „Записки от Подземието”, трябва да каже това:
Господа, нека допуснем, че човекът не е глупав... Но ако той не е глупав, тогава пък той е чудовищно неблагодарен. Той е феноменално неблагодарен. Дори си мисля, че най-доброто определение за човека е: същество, което има два крака и няма чувство за благодарност...”
Единствено човекът може да ругателства: това е негова привилегия и нещото, което най-вече го отличава от другите животни. Всичко това е несъмнено вярно по отношение на падналите хора, на човека, извърнал се от Бога. Но при човека, такъв, какъвто Бог първоначално го с замислил да бъде и при спасения в Христа, тези твърдения трябва съвършено да се обърнат. Най-доброто определение за човек, неговата основна характеристика - тази, която го кара да бъде себе си - е благодарността или благодарението. Това, което отличава човека от останалите животни, неговата привилегия като свещеник на творението, е - да благославя Бога и да призовава Божието благословение върху другите личности и неща.
И отново, Богородица при Благовещението може да служи за наша икона и пример. Като получава вестта от архангела, тя отвръща с благодарение: „Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой” (Лук. 1:46-7). Тя се отнася с ликуванe, евхаристия и славословие.
И така, ако ние сме наистина човеци във вътрешния си живот, молитвата ни ще бъде проникната от дух на благодарност. „Молитвата е състояние на постоянна благодарност", твърди св. Йоан Кронщадский (1829-1908), а св. Йоан Лествичник (VII в.) пише:
Сърдечното благодарение трябва да бъде на първо място в нашия молитвеник. После трябва да е изповедта и истинното душевно разкаяние. След това идва нашето прошение към Царя на Вселената”.
Благодарение, покаяние, прошение - това е основната последователност, която трябва да следваме при молитва. Не бива да започваме с изповядването на греховете. Преди да надникнем надолу към собствената си грозота, трябва да се вгледаме с благодарност навън и нагоре към славата Божия. Затова денонощният цикъл на богослужение в Православната Църква започва всеки ден на вечерня с четене и пеене на 104-ти Псалом, който е хвалебствен химн за творението:
Благославяй, душо моя, Господа! Господи, Боже мой, Ти си дивно велик: със слава и величие си облечен... Колко са много¬бройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро”.
Божествената Литургия започва също не с акта на покаянието, но с прогласяването на Божията слава: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светаго Духа...” Като Божий свещен народ, ние започваме най-напред, благославяйки Го за радостта на Неговото Царство.

ПРИЧАСТИЕ

Освен това, че е свободно и евхаристично животно, човекът е също и социално животно. Това е неговата трета отличителна черта. Той е, по думите на Аристотел, „политическо животно", защото става наистина себе си, наистина човек, единствено ако живее polis-а, в подредена социална общност. Дори и отшелникът трябва да се подготви за самотата като отначало живее общежитийния живот на монашеското братство. Човекът е диалог: по думите на Джон Макмъри: „Не може да има човек, докато няма поне двама, които да общу¬ват помежду си."
„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие” (Бит. 1:26). „Да сътворим /ние/ човек”: както гръцките Отци отбелязват, от това следва, че и трите Лица на Троицата са участвали в съвета. Човешкото същество е направено по Троичен образ - по образа, така да се каже, на Бог, Който не е просто Един, а Един в Три. Човекът следователно е призван да открови себе си, като Бога, в общност или причастие. Също както Бог не е изолирана монада, а единение на три Лица, които пребивават едно в друго чрез движението на несекващата взаимна любов, така и човекът става напълно себе си - напълно човек съобразно на божествения образ - само когато живее сред и за другите. Ние ставаме човеци чрез споделянето.
Отново Достоевски ни дава подходяща илюстрация. В „Братя Карамазови”  той включва един фолклорен разказ, който някога бил чул - за старата грешница, която се събудила след смъртта в езеро от огън. Нейният ангел, в желанието си да й помогне, доколкото е възможно, успял да припомни само едно добро дело за целия й живот: някога тя била дала стрък лук от градината си на просекиня. И така, той взел стръка, накарал старицата да се хване за него и започнал да я тегли вън от езерото. Тя обаче не била единствената в това езеро и когато другите видели какво става, те се скупчили наоколо и се хванали за нея с надеждата и те да бъдат издърпани навън. От уплаха и негодувание, тя започнала да ги рита. „Пуснете ме - извикала, - мен ме вадят, не вас. Това е моят лук, не вашия”. В мига, в който казала това, стръкът се скъсал и тя паднала обратно в езерото - и до ден днешен гори там.
Ако старицата беше казала: „Това е нашият лук”, нямаше ли той да се окаже достатъчно здрав, за да изтегли всички навън от огъня? Но понеже казала: „Това е мое, не ваше”, тя е станала по-малко от човек. С отказа си да сподели, тя е отхвърлила своята личностност. Истинската човешка личност, вярна на Божия Троичен образ, винаги е тази, която казва не „аз”, а „ние”, не „мое”, а „наше”. Молитвата, на която ни научи Божият Син, започва с „Отче наш”, а не с „Отче мой”. Онова, което отличава първата апостолска християнска община в Йерусалим, е именно актът на споделянето: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите [...]. А всички вярващи бяха заед¬но, и всичко им беше общо” (Деян. 2:42-44). Бидейки християни деветнадесет века по-късно, колко отчаяно се нуждаем ние да възстановим това чувство за общност, да научим отново как да споделим стръка лук. Това, действително, е първостепенна задача на нашето Сдружение „Св. Албан и св. Сергий".
Образецът за това споделяне отново е осветен от Пресв. Дева Мария. При получаването на вестта по време на Благовещението, нейната непосредствена реакция е да отиде „набързо в планинската страна” и да сподели благата вест с братовчедка си Елисавета (Лук. 1:39-40). Забележете бързината, чувството за неотложна необходимост: тя чувства, че не мо¬же да пази за себе си новината.
Както показва притчата за овцете и козите (Мат. 25:31-46), критерият за божествения съд при второто Христово пришествие не ще бъдат моите вътрешни мисли и чувства, мои¬те видения и екстази, нито ще бъда питан за аскетическите си упражнения, за постенето и поклоните. Аз ще бъда попитан: нахраних ли гладния, посетих ли затворника и болния, прибрах ли странника в дома си? Това именно ще ме питат. С други думи, как се отнесох към ближните ми люде? Споделих ли? Бях ли просто индивид, обърнат към самия себе си? Или бях истинска личност, живееща в причастие с другите? Съвпадение е, че гръцката дума за личност, prosopon, има и значението „лице” (до известна степен това е така и в българския език). Аз съм жива личност, различна от просто индивида, единствено когато срещам лице в лице другите, ко¬гато ги гледам в очите и им позволявам и те да ме гледат така. Светият Дух, който пребивава в сърцата ни, е Дух на причастие: творейки ни всеки различен от другите, Той ни прави едно цяло.
Понеже живеем в общество, което става все по-безразлично и самотно, нашето християнско призвание е да утвърдим отново значението на личното причастие или причастност. Не бива да позволим машините да ни надвият. Има една история за човек, който отишъл при психиатър. „По-лесно ми е да се концентрирам - казал психиатърът, - ако не ви гледам в лицето. Легнете на кушетката, а аз ще седна тук в ъгъла зад главата ви”. След известно време човекът бил обзет от подозрения, защото в ъгъла било устрашаващо тихо. Той прекосил на пръсти стаята и надникнал зад завесата. Опасенията му се потвърдили. Той видял един стол, а зад него врата, но психиатърът не бил на стола, там имало само един касетофон. Човекът не без основание се възмутил. Той бил разказал историята си многократно на различни психи¬атри и я имал записана на лента. И така, пациентът извадил един касетофон от чантата си, поставил го на кушетката и го пуснал. След това слязъл долу и пресякъл улицата, за да изпие чаша кафе. В магазина срещнал психиатъра, който вече си пиел кафето. И така човекът отишъл и седнал на същата маса. „Вижте - запротестирал психиатърът, - Вие не трябва да сте тук - Вие следва да сте горе на кушетката и да разказвате своята история”. „Точно така - отвърнал човекът. - Моят касетофон говори на Вашия касетофон”.
Като християни тук ние трябва да утвърдим върховната ценност на прякото споделяне, на непосредствената среща - не на машина с машина, а на личност с личност, лице с лице.

РАСТЕЖ

Ето каква е човешката личност; свободна, евхаристична, социална - тя е тази, която по примера на стареца Зосима на Достоевски прави себе си „отговорна за всеки и всичко". Към тези три характеристики трябва да добавим и една четвърта: растежа, движението напред, постоянния прогрес. „Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем” (1 Йоан 3:2). Човешкото животно не е статично или неизменно, а динамично. Човекът е поклонник, пътешественик – homo viator.
Този динамичен аспект на човешкото свещенство понякога бива показван като се прави дистинкция между образа и подобието Божие. Когато е писал думите „по Наш образ и по Наше подобие”, първоначалният автор на Битие 1:26 вероятно не е имал намерение да подчертава контраста между двете понятия - те са били разбирани просто като паралелни. Но мнозина гръцки Отци - най-вече св. Ириней, св. Максим Изповедник и св. Йоан Дамаскин - ги разглеждат като имащи различно значение. „Образът”, според тяхното тълкувание, означава това, което човешкото същество притежава от самото начало и което, независимо от грехопадението, никога не се изгубва напълно, докато „подобието" означава крайната ни цел, пълнотата на нашето освещение и живот в Бога, нашия theosis или „обoжение". Образът е първоначалният дар, даден на човека при сътворението; подобието е крайната цел, която трябва да бъде постигната посредством правилното упражняване на човешката свобода и с постоянната помощ на Божията благодат. Образът не е самодостатъчен, а предусмотрителен, насочен винаги към своето осъществяване в подобието. Човекът-пътник, homo viator, има живота си като пътешествие от образа към подобието.
Християнските писатели понякога говорят за „изначалното съвършенство” на човечеството в Рая - Адам при сътворяването си, според този възглед, е бил дарен с цялата възможна пълнота на святостта и познанието. За нас вече е изключително трудно да придадем някакъв смисъл на подобно понятие. Затова е много важно да разберем, че това всъщност не е единственият начин, по който се възприема състоянието на човека преди грехопадението в ранната християнска традиция. Има и друг подход, който срещаме например при автори от втори век като Теофил Антиохийски и Ириней, и той се съчетава много по-добре с динамичната дистинкция между образа и подобието, която очертахме. Тези автори смятат, че човекът при своето сътворяване с бил като дете - съвършен толкова в действителен, колкото в потенциален смисъл. Той не е бил дарен с действително обилие на мъдрост и праведност, а просто се е намирал в състояние на простота и невинност. „Той е бил дете, и възприятието му все още не е било усъвършенствано”, твърди Ириней. „Било е нужно той да порасне и да стигне своето съвършенство”. Творецът Бог е положил Адамовата нога във вярната посо¬ка, но Адам е имал пред себе си дълъг път да извърви, докато стигне до края на своето пътешествие. Homo viator не пътува в затворен кръг, а по протежение на една нагоре издигаща се линия.
Тази теза се потвърждава, когато погледнем Христовото въплъщение с цялата му тежест. Като е възприело човечеството върху себе си при Въплъщението, и го е „обoжило" по време на Преображението, Възкресението и Възнесението, Словото е явило в света един нов елемент - една по-пълна величина, която не е била налице от самото начало. То не просто възстановява образа, но му дава по-широки възможности, що се отнася до подобието. Краят е повече от началото, есхатологията не е просто археология. И това не е всичко. Св. Григорий Нисийски (ок. 330-395) в съчинението си „Животът на Мойсей” твърди, че напредването и постоянният растеж на човека (той го нарича epektasis, което означава движение в смисъл на „стремеж" към нещо напред (вж. Фил. 3:13)) продължава без прекъсване не само в настоящия живот, но и през вечността в бъдния век. Не само на земята, но също и на небесата - растежът е черта на човешкото ни свещенство. И доколкото Бог е безкраен, по убеждението на св. Григорий - спасеното човечество никога не ще престане да участва все по-пълно в безграничната Божествена слава и любов. Знанието ни за Него ще нараства постоянно и никога няма да се изчерпи. Същината на съвършенството парадоксално се състои във факта, че ние никога не ставаме съвършени, а винаги продължаваме да се движим напред „от слава в слава (1 Кор. 3:18). По думите на Жан Даниелу: „всяко стигане е само ново тръгване”.  Всяка граница, според св. Григорий, означава едно отвъд, всеки предел предполага своето самотрансцендиране. Вечността, също като история¬та, не е затворен кръг, а издигаща се нагоре линия, не е геометрична точка, а вечноиздигаща се спирала.
Ето следователно какво означава да бъдеш истински човек - да правиш избор, да благодариш, да споделяш, да из¬растваш. Gloria enim, Dei vivens homo - утвърждава св. Ириней: „Божията слава е живият човек”. Нека всички ние жадуваме да направим тази слава по-лесно видима в себе си. Нека все¬ки стане повече като Бог, ставайки повече човек.
    

Из книгата „Тайнство на човешката личност – исихастски студии”, С., 2002,
обръщение към членовете на Сдружението „Св. Албан и св. Сергий”,  Дания, 1 декември, 1980

 

 

Още от Ценности

Първата литургия на български език във Варна

13.02.2025 г. | отец Ясен Шинев | Ценности

На 14 февруари 1865 г. в храм "Св. Архангел Михаил" във Варна е отслужена първата света Литургия на български език от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище...

Увенчани с небесна слава

31.01.2025 г. | Теодора Димова | Ценности

На 1 февруари почитаме жертвите на комунизма, избити от Народния съд преди 75 години. Текстът на Теодора Димова ни припомня за неимоверния труд на монахиня Валентина Друмева по издирването и съхраняването на паметта а новомъчениците...

Образът на св. Климент Охридски в паметта на Църквата и в контекста на нашето съвремие

25.11.2024 г. | Варненски и Великопреславски митрополит Йоан | Ценности

Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец?

Какво се случва в центъра