Тайнството на единението

Димитрина Чернева е завършила теология и философия в СУ „Св. Климент Охридски”. От 2000 г. работи като журналист. В продължение на няколко години е водещ на сутрешния блок на програма „Хоризонт” на БНР. Днес работи за сайта kultura.bg/web и сп. "Християнство и култура".

Репортаж от Седмицата на православната книга във Варна

– Какво да направим, за да се намеси Бог в нашето дело?
– Да се молим: „Боже, да бъде Твоята свята воля”. Господ ще решава, на Него да предоставим, да се молим на Бог – дано постави един човек, та да се радваме и ние, и той с нас. Да бъде той повече за утешение наше, търсим сега човек справедлив. Има много да се говори за тази работа, но какво да правим, изпитание голямо е за нас.

Преди една година, на Седмицата на православната книга през септември 2013-а, варненци все още не подозираха пред какво изпитание ще ги постави изборът на нов Варненски митрополит. Два месеца по-късно те издигнаха глас срещу порочните практики при избора на архиереи, срещу корупцията и налагането на „фаворити” със съмнителна репутация, срещу овчедушието и лъжата. Цитираният по-горе диалог между отец Василий Шаган и отец Георги от село Жегларци е от началото на декември, 2013 г. Няколко дни след това Светият синод избра за Варненски и Великопреславски митрополит Знеполският епископ Йоан. Изборът на синодалните старци показа, че Бог е откликнал на съкровеното желание на варненските миряни и свещеници да се намеси в делото им, че е чул молитвите им да им постави един човек, та да се радват и те, и той с тях.

Тази радост се усеща днес във Варненска епархия. Поредното издание на Седмицата на православната книга се проведе отново през септември (8–14 септември) – за първи път с благословията и активното участие на новия митрополит Йоан, който показа дълбока ангажираност с обсъжданите теми и проблеми и непресторено внимание към всички гости и участници в инициативата. Международният форум отново събра гости от страната и чужбина (Гърция, Русия, Сърбия, Македония) – автори, издатели и читатели на православна литература. Тазгодишната проява бе посветена на 1150-годишнината от покръстването на България. В рамките на Седмицата се проведоха международният богословски семинар „Евхаристията – център на духовния живот” и обществена дискусия за християнството и семейните ценности в Европа днес.

Семинарът за Евхаристията бе открит от Варненския митрополит Йоан, който фокусира вниманието върху характерните за Православната църква през последните десетилетия спорове и въпроси за по-честото причастяване, за същността и формата на изповедта и връзката на тайнството Причастие с тайнството Покаяние. Той заяви, че въпросът колко често трябва да се причастяваме е неправилно зададен, тъй като истинското питане е не колко, а как се причастяваме. Решението според него трябва да се търси индивидуално, според човека, духовника и практиката на дадената поместна църква. „Затова аз много се радвам, че представителите на сестрите църкви ще споделят своя поместен опит”, каза Варненският митрополит.

За опита на Руската православна църква и дискусиите там, свързани с честотата на причастяването и необходимата за това подготовка, разказа Покровският и Николаевски епископ Пахомий. Той сподели, че през 2013 г. във всички епархии на Руската църква, а също и в църковните средства за масова информация е започнало широко обсъждане на проект за документ, изготвен от Междусъборното присъствие, в който се разглеждат всички важни въпроси, засягащи евхаристийния пост, честотата на причастяването и изповедта преди причастие. Всъщност обсъждането на документа е отговор на оживената дискусия, започнала преди няколко години. Основният разглеждан въпрос е нужно ли е християнинът да се подготвя за светата Евхаристия с пост и изповед, ако иска да се причастява на всяка литургия, на която присъства, тъй като участието в литургията предполага причастие, както указва и чинопоследованието на самата литургия. Защитниците на едната позиция предлагат преразглеждане на традиците на Руската църква и отказ от особената подготовка за причастие. Според тях задължителната изповед е пречка за честото причастяване, към което трябва да се стреми всеки християнин. Позовавайки се на известния богослов протоейрей Александър Шмеман, който говори за литургическо възраждане и осъзнаване на Евхаристията като общо дело и съборно приобщаване към Христос, те заявяват, че е абсурдно и недопустимо да бъдеш на литургия и да не се причастяваш. Защитниците на втората позиция не възразяват против честото причастяване, но се изказват срещу отказа от формираната практика за подготовка за свето Причастие. Те цитират св. Йоан Златоуст, който хвали не тези, които се причастяват рядко, или тези, които се причастяват често, а онези, които се причастяват с невинна съвест, чисто сърце и непорочен живот. А покаянието за своите грехове винаги е един от етапите на необходимата подготовка. По мнението на епископ Пахомий тъкмо защитниците на втората позиция отчитат по-добре реалностите на днешното време. Той обясни тезата си по следния начин: „И в съветско време, и днес огромна част от хората, които идват в Църквата, не знаят нищо и често нямат никаква представа за тайнството Изповед или тайнството Причастие. За да могат те да се ориентират, ние можем да съединим двете тайнства, защото разделянето им често води до тежки последствия. Един човек е способен да живее напрегнат вътрешен живот, редовно да ходи в храма, постоянно да изпитва съвестта си, умът му през цялото време да плува в Евангелието и в учението на Христа, а друг по своето вътрешно устроение е такъв, че за него е подвиг да се причасти дори веднъж в годината. Разбира се, за всеки от тях трябва да има различна подготовка и пост. Но и в първия, и във втория случай човек трябва да се ръководи от съвета на своя свещеник. В тази дискусия защитниците на първата позиция често се позовават на опита на първохристиянските общини. Когато се позоваваме на практиката на първите християни обаче, не трябва да забравяме какъв е бил техният начин на живот и мислене. Те са настроени пределно есхатологично, усещането за идващото второ пришествие на Христос е невероятно силно. Това чувство за близостта на идващия съд дава особена напрегнатост на духовния им живот. Но днес светът не се отличава с религиозен трепет и жадно търсене на истината. През последните 25 години в руските храмове влязоха колосално количество хора, които нямат никакъв духовен опит. Те нямат тази вътрешна простота, целеустременост и свобода, които позволяват да застанеш по-високо от правилата”.

Гост на семинара за Евхаристията бе и Нишкият епископ д-р Йован (Пурич) от Сръбската църква, който заяви, че съвременността ни изправя пред много нови проблеми и тъкмо литургията на Църквата е това, което трябва да поставим като отговор на тези проблеми. Той също цитира св. Йоан Златоуст, според когото основната болест на човека е безпокойството на неговия ум. Ние се безпокоим за толкова много неща, безпокоим се заради онова, което се случва около нас, и от това излиза, че постоянно трябва да сме разтревожени и смутени. Св. Йоан Златоуст обаче не спира да говори за спокойствието на ума и за това как да се подготвим с лекота да търпим всички нещастия. Тук не става дума за пренебрегване на реалните факти, предизвикващи човешката обърканост в този свят. Златоуст знае, че всички боледуват, затова трябва да пристъпваме към Светата чаша, защото, ако се излекуваха онези, които се допряха до краищата на дрехата Му, то колко повече ще се излекуват онези, които Го приемат целия в себе си. Мирът, който приемаме с Христа в светата Евхаристия, е онтологичният мир, мирът като нов начин на съществуване, защото ние не внасяме нещо ново в нашата душа освен самия Бог с Неговите добродетели. Според епископ Йован този път на добродетелите днес изглежда терминологично остарял, защото сме свикнали да вървим по пътя на бързото лечение на нашите комплекси. Единствено разбирането на тайната на очистването, покоя и мира, което придобиваме в литургията, е постоянният отговор на проблемите на човешкото същество, което е боголико и богожадуващо. Литургията е тайнството на обединението, на съединението на човека и света. Проблемите, свързани с разделението и унищожителната сила, която носи то, могат да се решат само чрез плодовете на общото служение на литургийната общност, тъй като всички индивидуални категории са или прекалено малки, или прекалено големи, за да могат да помогнат. Единствено в чистата божествена и богочовешка любов, която не дири своето, човек може да се излекува от унищожението и само чрез участие в светата Евхаристия и чрез усвояване на нейния личностен и екологичен етос може да бъде отговорен към своите ближни и към света, в който живее.
На светата Литургия като общение в тайнството на любовта бе посветен и докладът на йеромонах Григорий Светогорец от килията св. Йоан Богослов на манастира Кутлумуш в Света гора. Чрез светото Причастие ние общуваме с Христос, тоест с любовта – подчерта той – и така, имайки в себе си любовта, се стремим и ние да възлюбим Господа. „Много от нас обаче, които пристъпваме и се причастяваме, дори не се познаваме помежду си. Казват, че това се дължи на множеството на вярващите, но това изобщо не е така. Първите християни са били три хиляди или пет хиляди и всички са имали една душа. Сега обаче никой не познава брата си и не се срамува от това, мислейки, че е достатъчно голямото множество. Много лошо е, когато вярващите, пристъпвайки да се причастят, са разделени помежду си от хладина и злопаметство. Заедно с братята си ние участваме в любовта и живота на Христос, следователно евхаристийното общение трябва да бъде общение в любов, при което всеки от нас люби другия като образ на Христос. Според богоносните отци Църквата Христова е едно тяло, което се поддържа съединено от любовта. Тялото на вярващите е едно и нито времето, нито пространството могат да го разделят, защото ние не сме свързани помежду си с тъканите на нервите, но сме обградени отвсякъде с връзките на любовта.”

Още един представител на Гръцката православна църква – архимандрит Емилиянос Казандзидис, игумен на манастира св. Пантелеймон в Агия Ларисис – засегна въпроса за честотата на причастяването. Настоявайки на нуждата от постоянно или често участие в Евхаристията, той припомни накратко как се е развивала през вековете практиката на причастяване – от постоянно пристъпване към светите Дарове до почти умъртвяващото правило християните да се причастяват най-много три пъти в годината. В апостолски времена верните от първата християнска общност са участвали всекидневно в евхаристийните събрания. Има сведения, че през II и III век християните са се причастявали най-рядко всяка неделя. Мнозина от тях под всекидневната заплаха от смърт по време на мъченията са се причастявали всекидневно. В следващите векове – до края на първото хилядолетие и дори до превземането на Константинопол през 1453 г. – се налага идеята, че трябва да има често, дори всекидневно причастяване. Най-често срещаната практика, прилагана в манастирите и енориите, е пристъпването към Евхаристията всяка неделя. Същевременно обаче започва да се проявява духовно отпускане. Горещият мъченически ентусиазъм от първите векове започва постепенно да отстъпва. От друга страна, насилственото, масово и най-често несъпроводено с предварителна подготовка покръстване на езичници създава първите пролуки в несъмнената стойност на постоянното причастяване и изменя евхаристийния етос. Така се поставя началото на лошия и пагубен навик християните да се причаставят само на големи празници и дори само веднъж годишно. В манастирите се появяват две тенденции – увеличаващо се формализиране на богослужението и изтъкване на преден план на аскезата за сметка на евхаристийния живот. Всичко това прави приемливо участието в светата Евхаристия до три, най-много четири пъти годишно дори за онези, които са избрали ангелския живот – монасите. Архимандрит Емилиянос изтъкна ролята на църковния писател св. Никодим Светогорец (1749–1809), който в книгата си за постоянното причастяване говори за пагубността на новата практика, установила се вече дори на Света гора. Във връзка с необходимата подготовка за участие в божествената Евхаристия св. Никодим препоръчва: „Преди да се причасти, християнинът трябва да се подготви подобаващо, тоест трябва да се изповяда на духовния си наставник, да се съкрушава, да се поправя, да се умилява, да внимава върху себе си, да се пази от страстни помисли, доколкото му е възможно, а и от всякакво друго зло, също така трябва да се въздържа, да се моли, да бодърствува, да е предпазлив, да върши всякакво добро дело, осмисляйки какъв страховит Цар ще приеме у себе си”.

Следвайки Варненския митрополит Йоан, презвитер Ивица Тодоров от Македонската православна църква измести фокуса от колко към как и най-вече защо се причастяваме. Той също посочи като пример първите християни, които по думите му знаели същината, знаели защо се причастяват. За разлика от тях съвременните православни християни говорят много повече за това колко често трябва да се причастяват и каква подготовка е нужна, а забравят да си отговорят на същинския въпрос – защо се причастяват. Отец Ивица сподели впечатленията си от една духовна среща, проведена в неговата енория преди няколко години. „Говорихме за това дали е полезно честото причастяване. Както винаги, имаше представители и на едната, и на другата страна. След дълга дискусия завършихме срещата с потвърждение на истината, която черпим от самото предание на Църквата, че честото причастяване е необходимо и потребно за всеки, който иска със страх и трепет да извършва своето спасение. После логично се стигна до въпроса колко често трябва да се причастяваме и дали едно и също правило трябва да важи за всички християни. Оттук възникна и въпросът за достойното и недостойно причастяване и за необходимостта от ясен критерий, който да помогне на всеки християнин да провери своето достойнство или недостойнство. Започна спор между консервативните и либерални кръгове в нашата енория. По време на този спор един от присъстващите на срещата, който до този момент бе стоял безучастно, стана от мястото си и се обърна към всички: „Да, ясно е, че трябва да се причастяваме по-често, ясно е, че трябва да сме подготвени за това, но на мен не ми е ясно защо се причастяваме, какъв и смисълът на причастието”. За миг в цялата зала настъпи тишина. Всички някак объркано започнаха да се споглеждат, някои дори се присмяха на тази констатация, но все пак в очите им се видя липсата на ясен отговор на този въпрос. После съвсем логично погледите на всички се обърнаха към мен. В моя ум започнаха да се въртят цитати от Свещеното писание, от светите отци и известните литургисти. Повечето се отнасяха до това как е установено тайнството, как се е развивало исторически в рамките на литургията, но малко от тези цитати ми отговаряха защо ние, християните, участваме в това свето тайнство. Спомням си, че за да отговоря на този въпрос, тогава се опрях на гръцкия термин за свето Причастие – кинония. Всъщност гръцкото понятие кинония и църковнославянският термин причастие означават едно и също, означават общение, единение. Отговорих, че онова, заради което приемаме тялото и кръвта Христови, е всъщност нуждата ни от постоянно и благодатно единство с нашия Спасител и с неговата Църква в Светия Дух и в благодарност към нашия Небесен Отец. Затова и се казва Евхаристия, което ще рече благодарение. След тази среща започнах да се занимавам по-активно с въпроса защо ние християните се причастяваме.”

В международния семинар за Евхаристията взеха участие и българските богослови протойерей Добромир Димитров, гл. ас. във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, и доц. д-р Мариян Стоядинов, също преподавател във Великотърновския университет. Протойерей Добромир Димитров засегна темата за мястото и служението на лаоса в евхаристийното събрание според раннопатристичните свидетелства. „В Църквата няма неръкоположени лица, всички сме ръкоположени в тайнството на миропомазанието, а свещенството на народа Божий и функционалното свещенство на клира са всъщност различни само по своята функция.” Докладът му бе посветен на кризата през IV век – става дума за кризата, довела до отпадането на християните от евхаристийния живот, криза, която продължава и до днес. Отец Добромир подчерта, че поради масовите кръщения и влизането на неподготвени лаици в живота на Църквата, през IV век християнският живот постепенно запада. Отците лишават от общение падналите в различни тежки грехове, за да запазят светинята от християни, които често пъти запазват безнравствения си живот, наследен от живота в гръко-римското общество. Така в евхаристийното събрание се появяват група лаици, които са лишени от светото Причастие и трябва да напуснат събранието с оглашените. За да се покаже това недостойнство, често се използват думите на св. ап. Павел, че „който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне” (1 Кор. 11:29). Тези думи безспорно са важни, но според отец Добромир трябва да се уточни, че те отразяват една древна практика, която е съединявала агапата, вечерята на любовта, с Евхаристията. Св. ап. Павел говори за християни, които са смятали евхаристийния хляб за обикновен хляб, а виното в Светата чаша за обикновено вино. Тоест не са различавали тялото Господне. През IV век тези думи започват да означават и ритуална чистота. Причастието започва да се свързва с ужас, със страх и трепет – нещо, което не откриваме при ранните отци, но започваме да откриваме в различни омилии през IV век. У лоаса постепенно започва да се появява съзнанието за изключителната нравствена чистота, която лаикът трябва да притежава. Това, което говорят отците през IV век, допринася често пъти за едно психологическо препятствие у благочестивите поради чувството за недостойнство, което неминуемо повлиява на желанието на лаиците да пристъпват към свето Причастие.

Доц. д-р Мариян Стоядинов представи доклад на тема „Евхаристийните граници на Църквата”. Той подчерта, че съвременният поглед обръща най-малко внимание на евхаристийните граници. Тайнството Кръщение се извършва еднократно, то не се актуализира, но динамиката на църковния живот изисква постоянното ни вписване в границите на Църквата. Евхаристийните граници в този смисъл не са неизменен топос, подобно на крепостните стени, ограждащи едно общество от поданици, а динамичен, пулсиращ, жизнен процес, в който движението и подвигът към общение очертават измеренията на църковното тяло отново и отново, на всяка Евхаристия, като празник на общението. Това ще рече, че всяка Евхаристия очертава границите на Църквата. Подобно разбиране придава относителност на статичната политико-канонична неизменност на църковните граници. Тази парадоксална динамична неизменност проявява Църквата не като статична даденост, а като живо тяло. Границите на това тяло са постоянна възможност върху неизменната основа на Христос и те се очертават със Светата чаша и лъжичката за Причастие на всяка Евхаристия. Участието на верните в Евхаристията утвърждава тези граници, неучастието им ги свива. Точно затова имаме такова внимание към участието в Евхаристията. Отлъчването от причастие означава по-тесни граници на Църквата, включването в този ритъм и този начин на живот означава или утвърждаване, или разширяване на границите на Църквата. Ако днес говорим за граници на Църквата в този евхаристиен смисъл на думата, те се очертават във всеки неделен ден, според това колко човека са пристъпили към Светата чаша. Колкото по-малко – толкова по-тесни са границите, колкото повече – толкова по-широки са те. Способността на Църквата да бъде адекватен коректив на днешния свят до известна степен е зависима от нейните граници. Ако те са стеснени, ако са сведени само до една малка група хора, които се причастяват в неделя, тогава Църквата е с много по-ограничен ресурс, поне откъм човешката си страна. Ако те се разширяват, ако пулсират, ако са динамично живи, то и плодовете им в реалния съвременен свят ще бъдат все по-осезаеми.

Особен интерес в тазгодишното – шестнадесето – издание на Седмицата на православната книга предизвика и включената в програмата обществена дискусия на тема „Християнството и семейните ценности в Европа днес”. В дискусията взеха участие духовници от Еладската и Българската православна църква, философи и богослови. Архимандрит Хризостом Майдонис от Еладската църква говори за подвига на общението и общуването в съвременния свят, доц. д-р Магдалена Легкоступ от Великотърновския университет представи православното разбиране за пола и социалните роли, а доц. Костадин Нушев от Софийския университет се фокусира върху родителските права и правата на детето във връзка с т.нар. сексуално образование. Философът доц. Бойчо Бойчев, преподавател във Варненския свободен университет, се опита да очертае основните равнища на любовта между мъжа и жената в семейството. По думите му семейството не е „клетка на обществото”, а е самото общество. Аз и Ти са заедно не просто телесно-пространствено, те са заедно в съществуването си тъкмо като личности. Съществуването на Аз като Аз е невъзможно без Ти. Без Ти Аз престава да бъде себе си и се превръща в нещо неопределено и аморфно. Тоест не би имало Аз, ако го няма Другия. Тази констатация засяга всяко човешко съществуване. В любовта Другият е цялостно същество за мен. Съкровеността да бъдеш заедно с Другия далеч не е само в това да бъдеш интимен с него, а да схващаш невъзможността да бъдеш без него. Без Другия се разпада целостта на Аз и Ти, но без него се разпада и целостта на самия Аз. Най-високото ниво на любовта можем да наречем отдаденост. Жертвоготовността е способност да жертваш онова от теб, което пречи на любовта с Другия. Човек трябва да жертва онова, което е излишно в неговото отношение с Другия, онова, което е притежавал, когато е бил без Другия, да жертва онези свои слабости, онези привързаности, хобита и пр., които са били възможни, макар и в някаква степен осъдителни в неговия живот без Другия, но заедно с Другия няма как да останат да съществуват, защото ще ерозират отношението между Аз и Ти. На това ниво се реализира най-висшата форма на любовта.

Един от акцентите във Варненския форум за православна книжнина тази година бе и темата за мисионерската дейност като нагледно дело на любовта между хората. Гост на Седмицата бе митрополитът на Китрос, Катерини и Платамон Георгиос (Хризостому), автор на книгата 18 дни в Конго (Изд. „Омофор”). Гръцкият архийерей развълнува българската публика с разказа си за православната мисионерска дейност в Конго и живота на тамошните християни: „Какво ти трябва, за да потеглиш на църковна мисия в една от десетте най-бедни страни в света? Преди всичко смелост да напуснеш комфорта си и да се срещнеш очи в очи с живота – такъв, какъвто дори не можеш да си го помислиш. Както и готовността да се докоснеш до страданието на другия – такова, каквото ти самият може би не би имал силите да понесеш…”.

сп. "Християнство и култура", бр. 8, 2014 г.