Името на св. Трифон означава мекота, нежност и деликатност

На 1 февруари Църквата чества паметта на един от най-обичаните православни светци – св. Трифон. Той е почитан както от Православната, така и от Римокатолическата църква.

Светецът се родил в град Лампсак по времето на император Гордиан през първата половина на 3 в. и се занимавал с животновъдство – отглеждал гъски. Според житието от Синаксара, още от младини притежавал дара на изцелението и екзорцизма. Между многото изцелени от него, била и дъщерята на Гордиан, която била обладана от демон. Той не само я освободил от демона, но и показал на присъстващите беса, който се бил вселил в едно черно куче. Това чудо накарало мнозина да се обърнат към Христа.

В много текстове се вижда, че особено голяма била неговата помощ и силно неговото застъпничество в борбата срещу малките насекоми и животни, които повреждали реколтата. Интересни свидетелства има и в най-ново време. Така например, в манастира Ксенофонт, на Света Гора, където се съхранява главата на светеца, има много запазени спомени на тази тема. Старецът Варлаам Ксенофонтски (1908-1983) разказва, как манастирските градини, в местността „Захара”, били нападнати от скакалци, в резултат на което зеленчуковата реколта била силно повредена. Отецът, който се грижел за градините, информирал за това игумена и помолил да занесат там главата на св. Трифон и да отслужат водосвет и молебен. Манастирът изпратил веднага главата на светеца и след извършването на водосвета, насекомите се вдигнали като облак и отлетели, като по този начин манастирската реколта била спасена. В местността на този светогорски манастир има и килия, посветена на св. Трифон, а по традиция братството често дава на новопостригани братя неговото име.

Църковното предание, разбира се, дава своя отпечатък и върху иконографията на светеца. Обикновено той се изобразява като голобрад младеж (но съществуват икони, на които е изобразен и с брада), с буйна гъста коса, често занемарена, с което се подчертава неговият скромен произход и фактът, че е прекарал целия си живот на полето. Винаги е облечен в хитон, стигащ почти до земята и с подобно на туника наметало върху хитона. Съществуват два основни иконографски типа на светеца според символите, които държи в ръката си. Първоначално, преди да бъде обявен за светец-патрон на лозарството, е бил изобразяван като всички мъченици – с кръст в дясната си ръка. Лявата ръка държи и повдига края на дрехата му. Този тип, който е характерен за ранния период, продължава да се използва и след като става популярен като закрилник на лозята и градините.

По традиция, ще потърсим връзка между житието на светеца и култа към него с родните ни земи. Голяма е вероятността св. Трифон да е бил с тракийски произход. Ние нямаме конкретни податки за това, но е добре да се знае, че Лампсак  е град във Фригия, област населена с фриги, които, според свидетелството на Страбон и Херодот,  са тракийско племе, което някога са е наричало бриги. Тракийското племе бриги обитава поречието на р. Струма и част от тях около 1100 г. пр. Хр се преселва в Мала Азия, в областта, която по-късно получава името Фригия. Неслучайно една от версиите за произхода на Панагюрското златно съкровище е, че то е дело на тракийски майстори от Лампсак.

През 1235 г. тук, в Лампсак, се свиква голям всеправославен събор с участието на представители на всички източни православни църкви. На този събор е възстановено патриаршеското достойнство на Българската църква, а архиепископ Йоаким тържествено е провъзгласен за патриарх.

По-интересен е друг исторически момент, свързан с името на Никейския имп. Теодор ІІ Дука Ласкарис (1254-1258). Имп. Теодор ІІ е женен за дъщерята на цар Иван Асен ІІ – Елена. Една от техните дъщери пък – Ирина, става съпруга на българския цар Константин І Тих Асен. В своето произведение възхвала за град Никея („Εγκώμιον εις την Μεγαλόπολιν Νίκαιαν” [Панегирик за Никея] – PG 140, 1345) имп. Теодор ІІ Ласкарис говори за обичта на никейците към св. Трифон и как ежегодно те чествали паметта му. В същото произведение той помества и похвалното слово към светеца, което собственоръчно е написал. В това слово се описва  чудото с лилията. Става въпрос за един увяхнал цвят от лилия, поставен зад кандилото на светеца, който разцъфнал в средата на зимата, в деня на празника на светеца. Цветът бил откъснат година по-рано и останал от предходното честване. Според една Анонимна византийска хроника от същото време, имп. Теодор ІІ Ласкарис смятал св. Трифон за свой личен патрон и закрилник. В потвърждение на това са и монетите с образа на светеца, сечени от имп. Теодор ІІ. В същата анонимна хроника се казва, че след като се завърнал триумфално в Никея през 1254 г. или може би 1255 г. от трудно спечелената война с българския цар Михаил Асен (1246-1256), Теодор ІІ Ласкарис веднага се заел да изгради великолепна църква, посветена на св. Трифон. Императорът смятал, че е спечелил войната благодарение на помощта, която му оказал светецът. Църквата била построена точно на мястото на мъченическата смърт на св. Трифон и де факто се явява неговият истински мартириум. И макар че мощите на св. Трифон отдавна вече не били там, чудото с лилията било свидетелство, че духом светецът е винаги там.

Из "Св. Трифон Чудотворец - изцелител и покровител на земеделието" от Венцислав Каравълчев, dveri.bg