Един ден от живота на св. Йоан Златоуст

27 януари - пренасяне мощите на св. Йоан Златоуст, архиепископ Константинополски*

Живеем в променящ се свят. Наоколо – живот, смърт, минало, старост, преминаваме от един етап към друг. Хората стават такива, каквито са били техните родители, децата порастват и от юноши се превръщат във възрастни, старците си отиват и ги погребваме в земята, и призракът на смъртта безмилостно преследва всички. Така е било винаги, откакто свят светува. Но нашият стил на живот  прави още по-трудно поносими тези промени и загуби – до такава степени, че понякога, ако сърцата ни са достатъчно чувствителни, този танц на непостоянството болезнено ни притиска, прониква в безсмъртната ни душа и свлича сянката на небитието, покриваща безсмъртните корени на душата ни.

Да си представим един трудов ден от живота на свети Йоан Златоуст, написал толкова книги, колкото не биха написали и десет души в наши дни, и такива тълкувания, за които ни е нужна цяла вечност, да ги разберем. Представете си свят без нито един механичен шум, без автомобили и електрически лампи, където дълбоката нощна тъмнина се прорязва само от пламъка на едно кандилце, окачено над масивното Писание, съшито от овчи кожи, или от тропота на конски копита по каменната настилка. Свят без телевизори, интернет, мобилни телефони, Facebook, без влакове, клаксони; свят, в който стържещият звук на автоматизирана материя е абсолютно непознат. Един безжичен свят, тоест без мрежи, без звукови сигнали, без луминесценции, но изпълнен с благодат, жужене на пчели и с блясъка на звездите. Свят без самолети в небето, но пълен с птици.

Ден, който започвал рано, но без будилник, а с песента на петлите; свят с Божествена литургия, изпята протяжно, умиротворяващо, без микрофони и усилватели, а с гласове, излизащи от гърди, пълни със свеж планински въздух. Спомням си как на Атон светият старец Дионисий от Колчу^[1] шепнешком ми разказваше, че когато пеел великият Нектарий-протопсалт, пред него се образувал силен въздушен поток, вятър, наситен с мелодична византийска хармония, която възкресявала от мъртвите даже светогорските мощи.

Да се върнем към деня на свети Йоан. След небесното причастяване с тялото Христово, стотици гладни, тълпящи се около храма, били гощавани с даровете, събрани след изобличителната проповед на великия антиохиец.

После денят продължавал с изучаване на книгите, с писане, тълкувания, наставления, беседи със свещеници от епархията, с писма до различни кътчета на империята, които, изпратени днес, стигали до назначението си понякога след година, с много-много молитва, четене на дневния цикъл църковни богослужения и правилото, а след това четене през нощта на светлината на лампата и сън на тясната пейка или на дървения нар.

По онова време хората нямали отделни стаи, за всички имало една обща стая, която служела едновременно и за гостна, и за столова, и за кухня, и за спалня, така че по братски делели всичко – от купата с храна до плача на новороденото сред нощ. Монахът обаче си имал килия, пълна със светлина и смирение.

Това, за което говоря, може да преживее всеки – разбира се, в много по-малка степен, – ако отиде в някой уединен манастир и за известно време се потопи в тайнството на молитвата и покоя. Но после ще се наложи да се върне в градската блъсканица. Така се случи и с мене. Двата месеца от лятната ваканция, прекарани на Света Гора, неизбежно свършиха и аз бях принуден отново да тръгна по светските пътища: от Карея към Дафни, Урануполи и Солун. Градът ми се стори ужасяващо шумен, макар че в сравнение с други градове той е по-скоро спокоен. И навсякъде изпитвах непрекъснато усещане за безсмислено говорене, за самота, афиширана на висок глас; хората огласяваха своето небитие, жестикулираха сред улицата и викаха без всякаква полза. Боляха ме ушите от този шум, и няколко дена, докато не привикнах, мигрената не ме оставяше на мира.

Виждате, каква колосална разлика има в стила на живот, каква пропаст лежи между нашия начин на съществуване и този, на светите отци?! Колко шум за нищо има днес, в XXI век, колко силни са воплите на земята, останала вече без сили, каква досада и безполезност, облечени в привидно битие, заливат екраните и сърцата ни.

Шумът на електрожена, на пневматичния чук или на резачката, тътенът на железни колела, бръмчащите мотори – всичко това е като болезнен вик на материята, претоварена от тежестта на човешкия грях, срамуваща се от натрапчивото желание на човека да се  възхищава без причина.

Да решим да се върнем към истинското съществуване, не означава да предизвикаме късо съединение във всички технологични връзки на човечеството. Това значи да започнем много по-внимателно да се вслушваме в гласа на земята, да вникнем по-дълбоко в тайнството на живота, да се върнем на село (по съвета на св. Паисий Светогорец), към онова, което изгражда основите на душата ни, да сме близо до храма и по-задълбочено да се вгледаме в чудото на живота, което Бог непрестанно излива над нас, – за да почувстваме Неговата безгранична любов.

^[1] Йеромонах Дионисий (Игнат; 1909–2004) – един от великите атонски духовници, румънец по произход, отишъл на Атон на 17 години, подвизавал се там цял живот, до 95 г. Колчу – название на килията „Свети Георги” при румънския скит „Свети Йоан Предтеча”.

Превод от румънски: Зинаида Пейкова
Превод от руски: Румяна Рашкова
Източник: pravoslavie.ru

* Църквата възпоменава на 27 януари деня, в който през 438 година мощите на св. Йоан били преместени от Комана** в Константинопол (Истанбул).
** Комана Понтийска (Κόμανα Ποντικά, Comana Pontica, Komana Pontika) - град в Североизточната част на Мала Азия в някогашната римска провинция Понт. Днес развалините на градa се намират край Gumenek на 11 км от гр. Токат в областта Анатолия. В него по време на последното му изгнаничество и умишленото му подлагане на мъчения, на 14 септември 407 г. починал св. Йоан Златоуст, на път за Константинопол от най-отдалечените граници на империята (Кавказ), където бил заточен. (източник: pravoslavieto.com, Вж. Още)