Ограничени (не)възможности

В някакъв смисъл ние всички сме особени, всички се отличаваме един от друг. Няма еднакви хора. И въпреки това думите: „Вашето дете не е като другите” не звучат радостно за повечето родители. Защо е така? „Не е като другите“ – това проблем ли е? Нашето общество, светът край нас, равните възможности, правата на човека – всичко това за всички ли се отнася? Или онези, които се отличават било с някаква дарба, било с интелект или някакви способности, или пък с вродени заболявания, ментални ограничения и психически особености, са други и за тях важат други права и други условия? (…)

Давам си сметка, че има много хора, които не искат да знаят нищо за трудностите и радостите на особените деца. Някои смятат, че да бъдеш различен или да имаш такова дете, е „страшна” и проблемна тема. Според тях е по-добре дори да не мислят, че някога ще им се наложи да се сблъскат с различността. Но възможно ли е, човек през целия си живот да се старае да избягва среща с всички неудобни и страшни или просто необикновени, други? Възможно е. Но тогава ще се наложи да се затвори за една голяма част от този свят. (…)

Нивото на развитие на една цивилизация се определя по отношението на обществото към недееспособните му членове: старци, деца, хора с ограничени възможности. За щастие цивилизованият свят се движи в посока на хуманно отношение към хората с различни особености. Особените деца, а и не само децата, вече не се крият вкъщи, в болници или домове; обществото вече не ги отхвърля. Те са сред нас, те искат да живеят, имат нужда от общуване и приемане от останалите, имат нужда от тяхната дружелюбност, разбиране и грижа – както впрочем и всеки човек. (…)

Как децата стават „особени”?

Разбира се, родителите не планират да родят особено дете или да го направят такова…  Но Природата, Бог, Случаят, Съдбата – според това, кой в какво вярва – понякога се разпорежда иначе. В семейството се появява нов човек и веднага или малко по-късно става ясно, че той е особен. Някой би казал: „Жалко, не им провървя!” Защото едно е да се роди особено надарено дете, - тогава като че ли всички са доволни. Но ако е болно?

Важно е да се каже, че „провървя им” или „не им провървя” – това не е правилната скала, по която да се измери това емоционално събитие. И едните, и другите имат своите радости и трудности, своите заслужени победи и проблеми… За някои е трудно да приемат факта, че именно в тяхното семейство се е родило дете с особености. Това ги плаши, чувстват се объркани, виновни, обезкуражени. Не са планирали такъв обрат на събитията. Имат нужда от време да свикнат, да приемат… Някои не успяват и се отказват… Други влагат всички свои усилия, любов и грижа за детето, независимо какво е то. (...)

Ужасно е, ако не знаеш какво се случва. Плашещо е, никой да не разбира как се чувстваш. Но ако срещнеш съчувствие, съпричастност и приемане, ти става по-спокойно. Изпадаш в паника, ако си сам, но ако наоколо са любящите близки, животът се изпълва със сигурност и топлина. Тежко е да се стараеш да бъдеш друг. Но ако те приемат какъвто си, значи с теб всичко е наред, може просто да продължиш да живееш в радост, отговаряйки на любовта с любов. Болезнено е да те отхвърлят и унижават. Но ако хората, децата край теб са способни да те уважават, тогава ти не губиш достойнството си и се чувстваш човек сред хората.

Разбира се, от нас зависи какъв ще бъде животът на особените хора, защото околните, заобикалящият ги свят – това сме ние. (…) Ние не можем да решим всички проблеми, които те имат, но поне можем да не усложняваме живота им допълнително. Най-малкото – да не им се присмиваме и да не ги отхвърляме и да не позволяваме на други да правят това.

Защо се раждат особените деца?

Хората често си задават този въпрос. Във всяка страна, във всяка култура се раждат определен процент особени деца.

Някои от тях не се вписват в рамките на образователната система или в общите правила на живота; те не се справят с това, което могат другите деца, но понякога те притежават способности, които няма никой друг в тяхното училище… Има и деца, които не умеят дори най-елементарни неща: да ходят, да говорят, да се хранят самостоятелно, но въпреки това те са способни да носят полза на обществото. Как именно? (…)

Колкото по-хуманно и по-цивилизовано е едно общество, толкова повече се старае да разбира и лекува тези деца, да намира възможност за всяко от тях да живее максимално пълноценно, независимо от какво е болно и какви способности има. Колкото по-добре се грижи за слабите и нуждаещите се, толкова по-здраво и развито е едно общество. Хората с особености ни правят по-добри, по съпричастни, по търпеливи. Благодарение на тях ние ставаме по-човечни.

Откъс от книгата: „Ограниченные (не)возможности”, Эксмо, 2019
превод: Румяна Рашкова

На 24 октомври Православна църква почита чудотворната икона на Божията Майка „Всех скорбящих радост” (Радост за всички скърбящи). От 2018 година, с решение на Светият Синод, у нас 24 октомври се отбелязва и като Ден на молитва за децата с увреждания и техните семейства. (Вж. Още)