Недостоен!

Отстъпниците от закона хвалят нечестивците, а които пазят закона, негодуват против тях. (Притч. 28:4)

Няма човек, който да вярва, че архимандрит Дионисий е достоен да бъде епископ на Христовата Църква – включително и тези, които го подкрепят. Включително и половината Св. Синод, които гласуваха за него. Включително и Патриархът, който го е предложил. Включително и самият Дионисий.

Ако бъдат попитани: достоен ли е Дионисий? – всеки, който каже „да“, ще бъде опроверган от най-обикновен детектор на лъжата. Защото можеш да излъжеш волята, ума, устата си, но не можеш да излъжеш съвестта си.
Но ако цялата Църква знае в сърцето си, че той е недостоен, как тогава се стигна до този, сякаш необясним, пореден исторически църковен срам – явно недостойният да бъде номиниран?

Обяснение има. Силите на мрака, които номинираха еп. Борис за Варненски митрополит и се провалиха, не изчезнаха, не се покаяха и не се поучиха. Те още въздържат църковния съд срещу Борис. Те сега търсят реванш с хиротонията на Дионисий.
Но уроците от Варна ни идват на помощ: за да се научим да се молим, да се научим да стоим в истината, да не губим душевния си мир, любовта и благодатта. Да не изпадаме в плен на светския дух.

Господ нас изобличава. Дионисий е образ на нашето падение и наказание за нашето недостойнство. Ако ние бяхме по-добри, по-духовни, по-истински – и той щеше да е. Доброто (Божият образ) в него щеше да надделее над злото (образа на лукавия).
Нямаме право да осъждаме човека, а само греха в него. Нямаме право да осъждаме целия човек, защото той носи и незаличимия Божи образ. Но всеки от нас носи и зло (образ на лукавия). Съдържа грях. Съдържа едно псевдо аз, един отровен двойник, който често взема властта в личността.

Затова не бива да съдим нашия събрат Дионисий, а да изобличаваме неговия главен личен враг: неговото лукаво лъже-аз – неговия отровен двойник лъже-Дионисий. Който го е измамил, пленил душата му, ослепил ума му, узурпирал властта в неговата личност. Който го е яхнал и го пришпорва към пропастта.

Във всички наши действия трябва да постъпваме по християнски, т. е. канонично. А църковният канон изисква от нас като Божи народ (общност от каещи се грешници) да се произнесем относно кандидат-епископа – като възгласим една-единствена дума: достоен! Или: недостоен!

В този каноничен акт, ако заявим „недостоен!“, ние не влизаме в греха на осъждането, а изпълняваме по съвест своя дълг пред Църквата, т. е. пред Бога.
В нашия случай не се налага педантично да доказваме недостойнството на кандидата. Достатъчно е само да се вслушаме в надигащия се тътен от гласа на Божия народ: недостоeн! А Божият народ не е тълпа, а събор на личности.

Всъщност, трябва да положим усилия (доколкото е възможно) да се въздържим от злепоставящи доказателства и критики, защото кандидатът с досегашното си поведение премного изобличи и злепостави сам себе.
В живата памет на Църквата ни няма друг такъв случай. Той вече се е превърнал в поучителна притча. Занапред ще я цитираме, както сега цитираме историческата притча за еп. Борис и Варна.

Един от главните изводи от митрополитските избори във Варна беше, че молитвата е най-силното оръжие на истината. Молитвата е безупречен детектор на лъжата, защото лъже-молитвата не може да полети към Бога.

Който отклонява ухото си да не слуша закона, на такъв и молитвата е гнусота.(Притч. 28:9)
Затова нека да призовем всички български духовни старци и молитвеници, да призовем небесните покровители на България – св. княз Борис, св. Седмочисленици, св. Иоан Рилски, св. Евтимий Търновски и всички български светии: молете се за това да се прослави българската Църква и да се посрамят нейните врагове – както стана във Варна! Да се дигне Бог и да се разпръснат враговете Му! (Пс. 67:1)

Нека всичко да бъде наистина в Христа: без революции, без хайдутство, без протестантство, без народовластие (да не бъде!), без разкол, без светски дух.
А в молитва. В каноничност и свещеноначалие. В покаяние и стоене в истината.
Лъже-Дионисий не е главният виновник за своето духовническо недостойнство. По-виновни сме ние. Ние сме недостойните – преди той да ни наследи. Той е дете на прехода. А ние, интелигенцията на прехода, хиротонисахме мутрите за герои на нашето време. В безброй вулгарни вестници, романи, чалги, риалити-шоу и телевизионни сериали излъгахме целия народ, включително и самите мутри, че те са героите на прехода. Излъгахме ги, че мамонът е бог, че всичко се купува с пари, че злото е по-силно от доброто.
И ето че децата на прехода ни повярваха. Псевдо-Дионисий също ни е повярвал. Той е чадо на нашето малодушие, на нашата продажност, бездуховност, порочност, глупост.
А ние трябваше да го възпитаме съвсем другояче: че Бог е истински, че Църквата е истинска, а не измамническа, че нравствеността е истинска, че проповедта е истинска, че симонията е самоубийствена, че монашеството е кръст, а не театър, че епископството е огън, а не кариера...

Независимо как ще завърши казусът с Дионисий, самото издигане на кандидатурата му за епископ хвърля тежка сянка върху земната ни Църква. То e едно предизвикателство, на което трябва да дадем достоен отговор. Сега и ние, и той, и силите на мрака се явяваме на изпит.
Силите на мрака нямат полезен ход. Ако Св. Синод се откаже от наречението на лъже-Дионисий, това ще бъде нова победа на Църквата над лукавството. Ако ли пък не се откаже – тогава Божият народ ще се пробуди. Ще стане. И ще тръгне на поход към истината – първо към покайната истина вътре в себе си и веднага след това – към истината в Българската Православна Църква. Защото това е част от нашето задължение към поколенията на прехода – сегашни и идни.

Кога нечестивци се въздигат, човеците се крият, а кога падат, праведниците се умножават.(Притч. 28:28)
Прочее, ние, народът Божий, призовани от Църквата да се произнесем, възгласяме с чиста съвест своята дума за наречения лъже-епископ: недостоен!

в-к "Култура", бр. 42, 12 декември 2014