Социално учение на църквата

ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА СОЦИАЛНО-МИЛОСЪРДНАТА ДЕЙНОСТ, СЪГЛАСНО УЧЕНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Християнството заема централно място в историята и съвременното развитие на много европейски народи и чрез своята духовна култура и нравственост влияе и днес върху различни области на обществото и живота на вярващите. Още от самото начало на мисията на Църквата в света вярващите християни се стремят да изпълнят Христовите заповеди и изисквания за любов към ближните и милосърдно служение.

Християнското милосърдие е проява на безкористната любов към ближните и е насочено към страдащите и нуждаещите хора в този свят. То се проявява чрез добри дела и практическа подкрепа за ближните. Физически, психически и морално болните, както и бедните, страдащите и онеправданите, са, според учението на Иисус Христос, главният обект на християнското милосърдие и социалната грижа на Църквата. Не бива да забравяме също така и здравите, успелите, богатите и управляващите, които Църквата не пренебрегва, а им благовести с много любов, търпение и надежда като ги призовава към справедливост и солидарност с по-бедните и социално слабите.

Основният принцип на християнското добротворство и милосърдие е те да бъдат извършвани за слава на Бога и като израз на Христовата любов. Спасителят в Евангелието казва: "Аз съм лозата, а вие - пръчките; който е съединен с Мене и Аз - с него, той дава много плод, защото без Мене не можете да постигнете нищо" (Йоан 15:5).

Връзката на християните с Бога е много важна предпоставка за действеност на милосърдната проява, чиито добри последици се проявяват не само в тукашния свят, но и във вечността. Друга, също така важна предпоставка за истинността на милосърдното дело е духовното състояние на човека или съдържанието на неговото сърце, от което извират не само делата, но и намеренията и мислите: "Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася доброто, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от онова, което изпълва сърцето, говорят устата му" (Лука 6:45).

Древната Църква използва думите благовестие: "Благовестеше по всички градове" (Деян. 8:40), проповед: "Започна да проповядва, че Иисус е Синът Божий" (Деян. 9:20) и служение: "Той заедно с мене служи на благовестието" (Филип. 2:22), за да изрази най-важните страни от живота на християните.

Служението на Църквата е служение на апостолите, които Иисус Христос изпраща при хората. Това служение се определя от православната традиция и богословието на Църквата като "социална диакония" или "социален апостолат".

Именно социалната диакония, чрез която се променя духовният и социално-психологическият статус на хората в неравностойно положение, както и характерът на обществените отношения, са обект на християнското милосърдие и социалната мисия на Църквата.

Според християнското учение на Църквата, което се основава върху Евангелието и се разкрива в творенията на много от църковните учители и свети отци на Изток и на Запад, човекът е много по-ценен от материалните блага и неговото достойнство на богоподобна и свободна личност (Бит. l:26-27) предполага зачитането на основните му човешки права и свързаните с тях граждански и обществени интереси, а не потискането и детерминирането на свободния му избор в обществото от различни политически, утилитарни, евдемонистични и колективистични идеологии и утопични системи.

Много съществен елемент от социалната мисията на Църквата е самоценният характер на благодеянието, което тя извършва и безкористният характер на християнското милосърдие - то е проява на милост заради страдащия и добротворство заради самото добро. Добрите дела, които християните извършват на нуждаещите се и страдащите в този свят не са мотивирани от стремеж към полза, изгода или печалба. Този християнски мотив за милосърдна, човеколюбива и социално-благотворителна дейност може да бъде използван в социалната дейност и на държавни и обществени институции, или на частни лица и дарители. Обектът на църковната социална мисия може да бъде едновременно в полезрението и на други обществени организации и частни лица, но характерът на християнското служение на ближния винаги е белязан със сиянието на любовта и милосърдието.

В своето социално служение Църквата се придържа към универсалните християнски ценности и прилага този дух на християнски универсализъм и в рамките на практическите дела на милосърдие.

Според Свещеното Писание, Бог е творец на всички хора и "произведе
човешкия род от една кръв": "Той създаде от един човек целия човешки род, за да обитават по цялата земя" (Деян. 17:26), поради което „ние чрез Него живеем, движим се и съществуваме" (Деян. 17:28).

Тези новозаветни библейски текстове недвусмислено говорят за битийната връзка между Бога и хората и за връзката между самите хора като братя, както и за всички благоприятни последици, които произлизат от тази екзистенция.

Според Православното учение на Църквата всяка милосърдна проява е критерий за нашата християнска любов и преданост на Бога, но грижата за децата, болните, гладните и бездомните като най¬уязвими и беззащитни в обществото е особен белег за християнско милосърдие.

Поради универсалния и божествен характер на евангелските социални принципи и тяхната непреходна ценност и валидност, Иисус Христос настоява те да бъдат изпълнявани както заради доброто, което съдържат, така и заради духовната полза на тези, които ги прилагат в отношенията си със своите братя.

Мотивираното от любов към Бога уважение към ближните изгажда здрава основа, върху която всеки човек разполага йерархията на ценностите, които обуславят отношенията му с Бога и с хората. Това уважение и любов към Бога, което се проявява като страхопочитание, послушание и дълбока преданост към Божията воля, се отразява и в отношенията към близките ни, които са наши братя и духовни чеда на Бога. В най-голяма степен това християнско човеколюбиво отношение се проявява като милосърдие и грижа за най-слабите, онеправдани, страдащи и нуждаещи се хора.

Социалната мисия на Църквата се изгражда според насоките, залегнали в нравственото учение на Иисус Христос, изложени в Евангелията и в другите новозаветни книги. Разбира се, Своето нравствено и социално учение, приложимо в новото духовно царство на правдата и любовта, Иисус Христос не изгражда в систематична форма, тъй като това не е било нужно тогава. От гледна точка на съвременните проекти за обществено развитие, както и от страна на църковно-обществените отношения това не е необходимо.

Предимството на Христовото социално учение се състои в неговата духовна дълбочина и сила, а не в неговата систематичност и научна подреденост, поради което от него винаги могат да се извличат непреходни идеи и ценности за изграждане на по-добро общество във всеки исторически момент. Това учение е неизчерпаемо, динамично и универсално - качества, които го правят непреходно и винаги актуално и които то придава на всяка хуманна и социална дейност, която се основава на него.

Християнското учение на Църквата свързва принципите на справедливостта в обществото с основните ценности на човешкото достойнство, милосърдието и любовта към ближните. Църквата призовава своите членове да бъдат активни християни и да служат на своите ближни и на обществото в дух на християнско милосърдие и човеколюбие. Общественото благо е важен елемент от структурата на социално справедливия обществен ред и затова за Църквата то е отправна точка за дефиниране на социалната справедливост в областта на обществения живот и социалната философия.

В по-ново време съществуват различни идейни насоки в изследването на проблемите на справедливостта и се лансират различни систематични визии в рамките на утилитаризма, евдемонизма или материалистичните теории за обществото. В тези социално-политически концепции често пъти понятието за справедливото разпределение на правата и благата в обществото се обсъжда на фона на полярните противоречия между индивидуализма и колективизма.

Индивидуалните интереси на отделния човек и общото благо (utilitas pubIica) като критерий за социална справедливост в християнската етика не се противопоставят, а се съчетават с обществения интерес в рамките на духовното разбиране за основите и нравствените устои нас праведливия обществен ред. Християнската персоналистична етика отрича принципа на жертването на личността на отделния човек и неговите индивидуални човешки права в рамките на какъвто и да било социален евдемонизъм или утилитарно-колективистична система на социалната етика.

В днешно време християнското социално служение на Църквата се изправя както пред лицето на множество тежки социални и морални проблеми, така и срещу крайностите на материализма и други различни идеологически теории. Безразличието и апатията, безчувствието и отчуждението между хората, кризата на нравствените ценности и духовността съпътстват тежката икономическа криза в обществото. Християнското разбиране за обществена справедливост и достойнство на всеки отделен гражданин се изграждат върху системата от основни ценности и добродетели, сред които водещо място заемат свободата, равноправието, солидарността и милосърдието.

Историята на християнството сред българите и прогресът в културния и обществено-политическия живот издигат Църквата на висотата на силна духовна институция с висок авторитет сред вярващите и другите поместни църкви. Като религиозна институция Българската православна църква е автокефална патриаршия и е неразделен член на Еднaтa, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Тя е дълбоко свързана с  историята на българския народ още от неговото Покръстване и християнизиране през IX век и с вековните традиции на българската държава.

Въпреки изпитанията на българите през определени исторически периоди Църквата остава най-стабилната институция и най¬здравият вътрешно-национален духовен фактор за социално сплотяване. След началото на политическите промени в страната постепенно БПЦ възприема в своето служение и пастриски практики насоката за възстановяване и обновление на своята социална мисия в условията на новите демократични норми и стандарти за организиране на гражданското общество и при спазване на принципите за уважение на личното достойнство и основните човешки права и индивидуални свободи на всички граждани. В условията на трудния обществено-политически преход в България БПЦ ясно осъзнава своята обществена отговорност и социална мисия в съвременния свят и се стреми да развива своето християнско милосърдно дело в духа на християнските ценности и в условията на европейски норми и стандарти за уважение на свободата на съвестта, основните човешки права и справедливостта в обществото.

Из „Социално-милосърдна дейност на църквата. Стратегически насоки”, С., 2014, с.9-13

<p style="text-align: justify;" justify;"="">Из „Социално-милосърдна дейност на църквата. Стратегически насоки”, С., 2014, с.9-13