Как станах свещеник – обикновените необикновени истории

В книжарница „Благослов” получихме книгата „Как станах свещеник – обикновените необикновени истории”, том 1. Сборникът съдържа 33 лични истории на православни свещеници за избора им да поемат по пътя на служението на Бога, и какво е да си свещеник в наши дни. Предговорът е на ставрофорен иконом Павел Гърбов, който е и богословски консултант на изданието. Съставителят на книгата Димитър Митев събира споделените истории от България и чужбина. Среща се с тях лично или чрез интернет и продължава да търси и записва още спомени, подготвяйки втория том на сборника. За книгата и мотивите да я напише, той споделя:

За какво е тази книга? Най-краткият отговор вероятно е: „за пътя до и в свещенството”. Затова и историите в нея са събирани на случаен принцип с едно само условие: да са на действащи (православни) свещеници, без оглед на техния произход, жителство, заслуги или друго, за да дадат поглед не само към частното на този път, но и към общото.

Ще си позволя и малко по-дълъг отговор за онези от вас, които ще попитат защо съм се заел да събирам такива истории.

Израснал съм в атеистичните години на комунистическата власт у нас, когато духовниците и църквите в социалистическия блок бяха обект не само на хули и подигравки, но и на организирано преследване и унищожаване. Религията беше враг и нямаше място за нея нито в образованието или науката, нито в ежедневието на човека. В най-добрия случай, тя можеше да присъства само в историята. С всички указания и подмени към преподаващите я, за да остане тя възможно най-незабележима и ненужна, осмяна и опошлена, отдалечена или възприета за вредна. И за мен, и за мнозинството от моите съученици, приятели, роднини и познати, така се и получаваше – нямахме никакъв досег, нито познания за вярата ни, за църквата и нейната история, живот, роля и значение за самите нас, а поповете бяха тунеядци или някакви ненормалници.

Някъде 12-14 годишен, не помня точно кога се случи, но по време на една лятна ваканция бях на гости у моя чичо и скучаещ разглеждах книги в библиотеката му. Бях останал сам и си търсех да почета нещо кратко, докато другите се върнат от задачите си. След известно ровене и преглеждане, най-вече на криминалета, които обаче или бях чел, или не ме интригуваха достатъчно, попаднах на мъничка книга с твърди, сиви корици, трудно забележима сред многото по рафтовете; ситно изписаното заглавие не ми говореше нищо: „Жития на светиите”. Нямаше нито автор, нито издател, нито предговор, нито описание на гърба. Направо започваше с разказ за някакъв човек. Разгърнах напосоки по-навътре и зачетох да се ориентирам набързо за какво е книгата, предполагайки, че може да е някаква фантастика или нещо приключенско. Тогава нямах никаква идея за религия, християнство и пр. Зачетох от средата някакъв разказ и след десетина реда, неразбиращ за какво се говори и какви са тия небивалици, се върнах назад, за да почна от началото и видя завръзката му. Прочел вече разказа, вдигнал вежди в недоумение що за жанр е това, прелистих към следваща история, все така прав пред лавиците с книги. Когато оставих книгата, в мен имаше един единствен въпрос: това измислици ли са или истински събития? Не може да са истински, казвах си, защото не бях чувал за такива неща досега. От прочетеното виждах обаче, че не бяха художествени, а по-скоро исторически разкази и някак чувствах тяхната достоверност. Но тогава излизаше, че има чудеса, което със сигурност не можеше да е вярно...

Много години по-късно, вече решил тази дилема и осъзнал се като православен християнин, когато започнах да имам и пряк контакт със свещеници, ми се случваше да чуя споделяни от тях интересни случаи от техния живот и служение. В подобни моменти нерядко изпитвах съжаление, че нищо от този ценен духовен опит нямаше да остане, а щеше да си отиде един ден заедно със свещеника; съжаление, че никой, извън конкретно присъствалите на неговите разкази, нямаше да може да ги чуе и да почерпи духовната полза, която ние, чулите ги, получавахме – насърчение по отношение на собствената ни вяра в Бога; поучение за правилното разбиране и практикуване на вярата, а понякога и осветляване с ценни подробности на важни исторически факти, личности и събития, свързани с вярата...

Същевременно, знаейки как аз стигнах до християнството, научавайки как други са стигнали или стигат до вярата – често това се оказваха също много интересни истории – в мен се породи интерес да чуя от свещениците как се стига и до решението не само да повярваш на Бога, но да станеш и Негов служител. Не че няма такава информация, но по-скоро ще я намериш случайно и покрай нещо друго – къде в някое интервю, къде в някоя беседа. И от първа ръка, разбира се, ако познаваш свещеник и се случи той да разкаже нещо в тази посока. А на мен ми се искаше да намеря събрани на едно място много истории за свещеници. Както има книги с жития на светии, да намеря такива с бития на свещеници (ако не книга, подлистник към някой вестник или онлайн рубрика дори). Тази идея не ме оставяше и няколко месеца се оглеждах за нещо такова. Освен отделни интервюта или истории на подвижници в света обаче не откривах нищо подобно. А какво ако аз започна да събирам такива бития, хрумна ми тогава. Целенасочено. И така да съставя от житейските истории на православни свещеници такава една книга...

Знаейки и от Писанието как ап. Павел насърчава вярващите да помнят проповядвалите им словото Божие наставници и да подражават на вярата им (Евреи 13:7) (а нали помненето става със записване), някъде около Рождество Христово на 2017 година, споделих идеята и желанието си на моя енорийски свещеник и изповедник с молба за съвет, а той благослови да се заема и да го направя.

Резултатът, три години и половина по-късно, е настоящата книга с тези обикновени човешки истории, подредени по реда на тяхното записване, за всъщност необикновения път и за смисъла да бъдеш Божий служител. (...)

Надявам се сборникът „Как станах свещеник” да е повече от интересен за широката читателска аудитория. Иска ми се този поглед отвътре и от първо лице към свещеническото служение на толкова много и различни отци, както и към пътя, отвел ги до него, заедно със споделените от тях в тази връзка мисли, опит и съвети, да бъде душеполезна храна, включително и ако читателят е духовник. Но най-вече да направи свещеника и свещеничеството по-близки, по-разбираеми за невъцърковения човек, да ги реабилитира дори след годините на преследване на вярата и насаждане в обществото ни на определено отрицателно мнение за тях и Църквата, а защо не и да вдъхнови някого сам да поеме по същия този благодатен път на служение на Истината и Любовта, т.е. на Бог.

Отговорът ще дойде от вас – читателите. И ако той е положителен, чувствайте се и насърчени да разпространявате книгата по всеки удобен за вас начин – изцяло или отчасти за полза и на други – и за слава Божия.

Димитър Митев