Днес е началото на Божия промисъл за нашето спасение

Проповед на иконом Василий Шаган на Въведение Богородично - Деня на християнското семейство и младеж. 21.11.2017 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

Честит празник, братя и сестри,

Днес е началото на Божия промисъл за нашето спасение. Защото в пречистата девица, която Йоаким и Анна въвеждат в храма, се предизвестява раждането на нашия Спасител Иисус Христос. Дали това е повод за радост? Да се радваме ли на това, че се предизвестява нашето спасение? То е радост само за тези, братя и сестри, които са пожелали да вкусят благостта на вечността и на царството Божие, които са разбрали колко е горчив животът без Божията благост. Затова – радваме ли се днес? И ако не се радваме, дали не е, защото още не сме осъзнали колко е горчиво без Божията благост – в живота и в цялото битие. А ако се радваме, нека изживеем тази радост, защото в този идеален случай, който днес Църквата изобразява в Писанието, във всички богослужебни песнопения и своите икони, как родителите на пречистата Дева Мария, Йоаким и Анна, макар че тя е само на три години, я довеждат в храма, да я оставят там, при Бога и при всички служители при храма, да расте и възраства като стомна, в която ще се всели самият Спасител на света. Като златна стомна, както пее Църквата. И тя ще се яви такава, и ще стане златна ключалка на вратата, чрез която ние ще влезем в царството Божие. Ето това е Пречистата Богородица, за която Църквата днес пее, че тя предизвестява за Христос със своето пречисто девство и със своя пречист живот, със своята вяра и преданост на Бога.

Образът на това благочестиво семейство нашата Църква още през екзархийско време го е поставила като възпитателен образ за подрастващите – образ на чистота, образ на преданост, образ за християнско семейство, за да послужи на всички, които в този живот се опитват да живеят така, че да постигнат царството Божие. Днес в България е денят на християнското семейство и на православната християнска младеж, благодарение на пречистия образ на Божията Майка и на Нейните родители, които, представяте ли си каква ли вяра са имали, за да посветят това единствено дете, за което дълго са се молили, да го отдадат на Бога!

Това не е фанатична преданост, нито сляпо вярване или безразличие по отношение на детето. Това е вяра във вечността, която с нищо друго не можеш да замениш. Да, ние можем да подменим тази радост, която извира от Господа, със своите мними мимолетни моменти на радост, за които се залавяме и си мислим, че това е животът. Но в своето забвение за истината, която извира от Господа, братя и сестри, трябва да осъзнаем, че Той ни дава дарове не за да сме здрави, не за да сме благополучни, не за да успяваме в работата и кариерата, не да ограждаме нашите егоистични желания с нещо по-добро, или пък да мислим само за себе си и за тесния кръг около себе си. Не, Той иска да сме по-широки, защото ни е приготвил царството Божие като най-широкото място, в което, забележете, ще бъдат събрани всички – поне Той така иска, да бъдат всички събрани. От нас зависи дали всички ще сме там, но Той иска всички да сме там. А това, да бъдат всички на едно място пред Бога, означава, че нашите нагласи един към друг, дори в семейството, и нашите нагласи спрямо нашите деца, трябва да бъдат съобразени с живота ни в царството Божие. Защото какъв живот ще е, щом свършва със смъртта? И защо са ни тези големи грижи за децата и един за друг, когато мислим само как да се оградим със своя житейски комфорт?

И затова ми се иска да попитам – не забравихме ли ние за царството Божие? И трудим ли се ние за царството Божие? И готови ли сме да отдадем всичко, за да стигнем до царството Божие? Само когато отдадем всичко – себе си, целия си живот и един другиго, когато посветим живота, децата си и всичко, което имаме, на Господа, тогава ще сме подобни на хора, които могат да кажат: Господи, моят живот без Тебе е нищо, само Ти си Този, Който дарява живот, затова и себе си, и децата си – всичко давам на Тебе, искам да живея в служение на Тебе, Господи! Но не… Ние сме сковани от други мисли и трудно даваме децата си на Господа. Затова повече мислим как те да успеят тук, а дали ще успеят ТАМ, те да му мислят, то си е тяхна работа. Това може да е вярно, ала те никога няма да могат да успеят да достигнат духовното благо, ако ние като родители предварително не сме се потрудили за това, ако не сме посяли семената на вярата в тях, ако ние не сме им посочили Господа като живот, като истина. Ако не сме засвидетелствали със своята лична вяра за Него и за Неговото царство.

На кого оставихме своите деца, братя и сестри? На своите земни амбиции? На своя егоизъм? На своята покварена любов? Затова ли полагаме всички сили да станат добри деца, та после да се гордеем колко добре са се погрижили за нас, както и ние някога за тях? Не сме ли егоистични много често във възпитанието на своите деца? Аномалиите на нашата родителска любов се проявяват в нашата собственическа нагласа към децата, в нашата болезнена ревност към тях, дотолкова, че дори трудно ги пускаме и не ги оставяме сами да поемат живота си. Защото не сме ги направили свободни. А родител, който не е възпитал своето дете да е свободно, само да взема решения за своите дела, само да върши тези работи, само да проявява ревност към Бога, към ближния, не случайно се страхува и докрай се старае да го обгрижва.

Но не бива да се страхуваме, защото, ако възпитаваме децата си в Господа и в свободата, те ще са свободни и един ден ще знаят как да постъпват спрямо доброто, спрямо злото, спрямо истината и лъжата, и кое да избират. Да не бъдем страхливи родители, които до пенсионна възраст се грижат за своите деца. Нека от малки да им говорим за Бога и да ги поверим на Него. Да кажем: Господи, ето децата, които Ти ми даде. Доколко станаха мои, не зная, но зная, че те са Твои – Ти им даде живот и ги извади от небитието и ги постави в битието. Ако не беше Ти, тях нямаше да ги има. Затова не ги оставяй! Благославяй ги, възпитавай ги със Своята Божествена храна, води ги, Ги Господи, бъди техен Водач!

Ако ние имаме такава молитва за децата си към Господа, трябва да сме сигурни, че Той, като баща на всички ни, никога няма да ги остави. Ето, родителите Йоаким и Анна са превъзмогнали този страх и притеснение и от най-ранна възраст са отдали своята дъщеря, и тя станала златен съсъд, в който Бог се е вселил. Нека и ние не се страхуваме да доверим децата си на Господа и да ги възпитаваме, както казва ап. Павел: Не дразнете своите деца, а възпитавайте ги в Господа. Иначе, продължава той, ще стигнат до униние и ще се изгубят в този свят, а в Господа ще придобият всичко.

Нека Божието благословение да бъде с всички вас! Бог да благослови вашите семейства. Там, където е трудно, да дойде Господ и да направи нещата по-лесни. Там, където е изобилие и благополучие, Бог да благослови така, че тези хора да не се самозабравят в гордост, а да бъдат великодушни и благодарни във всичко на Господа. Там, където децата са непослушни, да не се страхуваме и да не изпадаме в паника, а в страха си да молим Господа да ни помогне. Там, където децата са много добре, да не се гордеем прекалено с тях, а да благодарим на Господа и всичко да въздадем на Него, че е направил това за нас. Там, където някой се чувства незадомен или няма семейство, също да не унива, защото в Господа не бива да униваме, братя и сестри, а докрай да се надяваме и да се радваме, че в Господа сме с най любещия Баща – Неговото семейство е цялата вселена и цялото човечество и няма по-широко от това. И в Неговото семейство да се чувстваме обикнати, обичани, заедно с Богородица, със светиите, с ангелите, с всички верни братя и сестри в Христа. Църквата е това малко семейство, в което всеки трябва да се почувства като в своя дом. Бедата е, че ние и тук сме егоистични, и тук не сме великодушни, не сме способни да осъзнаем, че този, който седи до нас, може би се нуждае от нашата блага дума или внимание, или любов. Но и този, който се чувства ощетен, не бива да натяква и изисква, защото в прекаленото изискване трудно ще намери това, което търси. А унинието идва тогава, когато човек прекалено много иска, и когато не го получава, унива.

Затова за всичко да благодарим на Господа и нека Той да ни благослови! 
В днешния празничен ден се обадете на родителите си, или се помолете за тях, ако са починали. Чуйте се с децата си и им кажете, че ги обичате и мислите за тях, и с молитвите си ги подкрепяте. Това е важно, децата да почувстват, че родителите им може да не могат да ги подкрепят материално, но в духовното са с тях. Същото да направят и децата за родителите си. Живи и здрави да сте! Амин!