Срамежливият Бог

Православните християни вярват, че Бог е Троица – Отец, Син и Свети Дух. Само, че последният в този ред е някак недостатъчно проявен не само в нашето съзнание, но и във въображението ни. За нас е просто и естествено да си представим Христа – Втората Ипостас на Светата Троица, Въплътения Бог. Лесно се обръщаме към Него, Той ни е пределно близък, Той е Богочовек и затова понятен на всеки от нас. Имаме Негови изображения, иконописни портрети, в края на краищата цялото Евангелие е една голяма, подробна икона на Спасителя. Трудно бихме намерили християнин, който никога не е виждал икона на Христос. Произнесем ли името Му, веднага пред вътрешния ни взор се появява Пречистият Му Лик.

Образът на Отца също е понятен, близък и непротиворечив, не буди въпроси и богословска двойственост. Светото Писание повествува живо и ярко за тържественото Богоявление на Синай, на река Йордан, и ние ясно чуваме гласа на Отца, споменът за който се пази по страниците на Писанието, особено в историите за Кръщение Господне или за Преображение. И това само по себе си може и да не е достатъчно да си изясним образа на Бог-Отец, но дори такава една оскъдност на изображението, за нас е напълно достатъчна, тъй като емоционално се допълва от молитвата, с която Синът се обръща към Отца, особено в Евангелието от Йоана – най-троичното сред Евангелията. В края на краищата на нас самото име „Отец” ни е много близко и понятно, и да се обръщаме към Него с „Отче наш”, е по своему предизвикателно и дръзко, но много естествено и правдиво.

Съвсем иначе стоят нещата с Третото Лице на Светата Троица. Как го наричаме? – Светия Дух. Какво означава фразата „вярвам в Светия Дух”? Това е много неустойчиво словосъчетание, то се разпада при по-внимателен поглед и „не доживява” до по-конкретни въпроси. Дори нашият Символ на вярата, който директно определя като Бог Отца и Сина, за Светия Дух заявява сдържано: „И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците” – никъде в прав текст не се казва, че Светият Дух е Бог. Божественото Достойнство на Третата Ипостас се посочва косвено и предпазливо. И все пак Божествената природа на Светия Дух е основна истина на нашата вяра.

Сложното име

Светият Дух е Бог, Третата Ипостас на Светата Троица. Това е важно да се помни, просто защото самото име „Свети Дух” ни навежда на мисълта по-скоро за някаква енергия, сила, която произтича от Бога, нали така? И ако пристрастно разпитаме редовите миряни Кой е Светият Дух, ще чуем безутешни свидетелства за почти окултна вяра в невидимата и безлика енергия на Бога, която се акумулира от светиите и светите предмети. Това е досадна заблуда. Но за нея има известно извинение, не може да я приемем, но може да я обясним. Бог е дух, нали? Това е очевидно. В беседата със самарянката Христос говори за това много ясно и отчетливо. Бог също така е свят, нали? Безусловно. Дори не е нужно да се ровим в библейските текстове, за да подкрепим тази фраза с цитат: цялата Библия е едно голямо свидетелство за светостта на Бога. Само че от тук идва и затруднението: и Отца наричаме дух и свят, и Синът е духовен и свят, и благодатта, която Бог излива върху нас, е свята и духовна. И великите подвижници на вярата, изпълнени с благодатта на Светия Дух, наричаме свети и търсим тяхната духовна помощ. Точно затова на обикновения човек му е толкова трудно да види в Светия Дух лично битие, да каже, че Светият Дух не е „какво”, а „Кой” – и задължително с главна буква. Той не е Божията сила, Той Самият е Бог, Божествена Личност, Ипостас, Която не се свежда до другите две, не е безлична енергия, а Неповторимо Лице, Субект на Действието.

Такъв виждали Светия Дух апостолите и затова книгата за Светия Дух е, разбира се, книгата Деяния на апостолите, написана от евангелист Лука. Ако внимателно прочетем този удивителен текст, от който лъха свежестта на младата Църква, няма да е трудно да забележим, че Светият Дух е главното действащо лице в тази история. А Деяния на апостолите е преди всичко летопис на апостолското служение, първа глава на църковното битие, богата картина от събития. Струва ни се, че главният герой на Деянията е апостол Павел – повечето страници са посветени на него, малко по-малко внимание е отделено на апостол Петър.

Но истината е там, че цялата тази тайнствена книга е за Светия Дух. Той е първоначалник и инициатор на всички основни събития в книгата. Той е двигател на сюжета. Той слиза върху апостолите, както е обещал Христос, и свитите и мълчаливи рибари изведнъж получават способността да разпалват вяра в сърцата на хиляди образовани и силни хора. Светият Дух повелява да бъдат отделени от събранието пророците Варнава и Савел, които да бъдат изпратени на мисия (13:2), а след това пак Той не ги допуска до проповед в Асия (16:7). Точно Той – така твърдели апостолите! – ръководел първия апостолски събор в Йерусалим (15:28), и отново Той свидетелства (20:23) и поставя епископите – не апостолите с помощта на някаква енергия и полагане на ръце, а Той Самият – Светият Дух – поставя на пастирско служение (20:28).

Светият Дух има същото лично битие, като Отца и Сина, но на нас ни е трудно да Го приемем като Лице, тъкмо защото не сме виждали никакво лице. Светият Дух е срамежлив Бог. Той се крие от нас и може би Неговото Лице е онова последно откровение, което ни очаква зад хоризонта на историята.

Невидимото присъствие

Светият Дух е Бог, Третата Ипостас на Светата Троица. Да усвоим това донякъде ни пречи Името Му, чиито елементи лесно можем да припишем на всяко от Лицата на Троицата. Може би затова отец Сергий Булгаков е нарекъл подробната си книга за Светия Дух „Утешителят”. Това е име, с което Самият Христос нарича Светия Дух. Име, което ни помага да коригираме ленивата си мисъл, да разпознаем в Светия Дух едно уникално, неповторимо Лице, което не се свежда нито до функция, нито до безлична сила. Утешителят е Този, Който невидимо присъства в този свят.

Утешителят е Този, Който в деня на Петдесетница слязъл върху апостолите, скрит в пламтящите огнени езици. Утешителят е Tози, Kойто смирено и невидимо ръководи Църквата, на чието съществуване Той дал началото. Утешителят е Tози, Kойто е бил, е и Който ще дойде. Смисълът на тези думи е в това, че в този, сътворен от Бога свят, може да дойде само Този, Който е оставил в него Своята следа, Своята диря – отпечатъка от тези ръце, които са „конструирали” този свят и са му вдъхнали живот. Земята, водата, огънят – всяка сътворена стихия помни добре топлината на тези ръце и животворната сила на това дихание. Точно затова цялата природа се разтресла в деня на Петдесетница. Именно те – Синът и Утешителят са „изваяли” този свят,свирели „на четири ръце” симфонията, написана от Отца, и в тази симфония всеки има своя, неповторима, партия и своя оригинална тема.

В прощалната беседа на Христос с учениците, предадена от евангелист Йоан, чуваме не само свидетелство за единството на Сина с Отца, но и за най-тясното единство на Сина с Утешителя, Който предстои да дойде: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки. Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде.” (Йн 14:15-17). Как така - Светият Дух пребъдва в апостолите, но още не е дошъл? Утешителят никога не е напускал този свят. Той е Изворът на Живота, Той е Самият Живот, който ние не виждаме непосредствено, но живеем и се движим благодарение на него. Но само в Църквата, която е зрънце излекуван свят, се явява Светият Дух. В Църквата Светият Дух „придобива глас”, заявява Себе си, все още криейки се, оставайки невидим, защото „светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава”.

Присъствието на Светия Дух е известно на чистотата и светостта, които са тъждествени с живота. Светостта е естественото състояние на човека. Само светият човек е истински жив, само чистият – действително естествен. Светостта вижда Духа. Чистотата е в състояние да съзре Светия, Той ѝ се открива и винаги се насочва към онзи, който жадува за чистота и святост. Кроткото съприкосновение на Духа, този полъх на тих вятър, открит на пророк Илия, животвори и ободрява човека!

И един от духовниците на нашето време, отец Сергий Булгаков, пише така за опита си от съприкосновението до този библейски полъх: „Той няма човешки лик, макар, че всеки човешки лик, позлатен от благодатта на Духа, най-вече ликът на Благодатната, Го проявява чрез себе си. Присъствието Му е незримо и тайнствено, подобно е на полъх на вятър, който идва неизвестно от къде, а след това изчезва. Не можеш да Го удържиш, както не можеш да Го привлечеш по своя воля. Няма Го и едновременно Го има като най-личното, нежното, истинското. Сякаш нежни прозрачни пръсти докосват ожесточеното сърце, от което то се топи, гори и „свещенотайно просиява” (прот. Сергий Булгаков „Утешителят” V,4).

Съкровище на благите

Може би само в един евангелски епизод ни се разкрива видимият образ на Утешителя. Имам предвид Кръщение Господне, когато Светият Дух се явява над Спасителя в образа на гълъб, което изобщо не означава, че тази Ипостас, Светият Дух, се е въплътил в тяло на птица, в никакъв случай! Гълъбът е само видим образ, не случаен и не произволен, а именно образ, символ, емблема. Гълъбът е срамежлива и плашлива птица. Спасителят говори с тайнствени, но конкретни думи за Светия Дух: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш; но не знаеш отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.” (Йн 3:8). Това не е само изповед за недостъпната за нашето разбиране свобода на Бога, но и намек за всеки, който търси светостта, чистотата и истината, за всеки, жадуващ да се възроди от Светия Дух. Трябва да станем наистина внимателни и кротки птицеловци, за да не изплашим тази „благородна птица”, та тя свободно да избере душата ни за свое жилище. Защо това е така важно?

Преподобният Сeрафим не е писал книги, не е оставил нито един богословски трактат. Той обхванал цялата същност на християнския живот в две кратки фрази: „Целта на живота на християнина е да придобие Светия Божи Дух”, и „придобий мирен Дух и хиляди около тебе ще се спасят”. Излиза, че трябва да търсим тази „птица”, дотолкова трябва да се променим, че Божият Дух да не ни напуска. И, ако ни попитат: какво отблъсква от нас Светия Дух, отговорът ще е прост: всичко несвято и недуховно – завистта, похотта, горделивостта, ненавистта – „името им е легион”. Но повече от всичко – злобата, озверяването. И обратно – истинската доброта лесно привлича и съхранява Утешителя. За това се говори в най-известната молитва към Утешителя – „Царю Небесни”.

Това е един много кратък текст, написан без специален повод – само една от стихирите за празника Петдесетница, дори не главният. Но тази наша молитва направила такова впечатление на предците ни, че те решили да я четат при всяка служба – църковна и килийна. Простите хора разпознали дълбоката мъдрост и боговдъхновеност в тези простички думи.

В тази стихира Светият Дух е наречен „съкровище на благите”: thēsayros tōn agathōn. Думата „тезаурус” често се използва от умните хора за обозначение на сборник от термини или понятия, или просто за обозначение на някакъв речник. Та нали и думите са съкровище, нещо ценно, значително, затова и пазено. В духовния живот съхраняват и пазят даровете на Духа, а казано директно: светите хора ценят личното Му, но тайнствено присъствие. А кои са тези „благи”, на които им е провървяло да привлекат и да удържат при себе си такава ценност? Старинната дума „благи” смело може да се преведе с думата „добри” – „съкровището на добрите хора”. Самата безкористна и непоколебима доброта също е дар от Светия Дух и залог за присъствието Му. Светецът е човек с безкрайна и чиста доброта, истински добър и любящ, тъй като добротата и любовта са просто синоними. Ако искаш да придобиеш Божия Дух, пази сърцето си добро, пази се от всяка злоба и яд, не допускай дори близо до себе си отмъстителността и завистта, дръж сърцето си милостиво и кротко, бори се за добротата на своето сърце.

И Утешителят ще дойде.

Място на покой

Нашият зелен празник – денят на Светата Троица! Денят на слизането на Светия Дух, денят на Подателя на Живота! Свещениците са в зелени одежди, храмът е в зелено, окичен с цветя и билки, ухае на живот, свидетелства скромно за живото и плодоносното, за да се явим пред Лицето на Бога на Живота, да се покажем Богу – живи сме още, растем, смъртта не ни е погълнала. На всяка литургия призоваваме Светия Дух „над нас и над тия Дарове”, всяка сутрин се молим: „и не отнемай от мене Светия Твой Дух”. Но ние, разсеяни и завеяни, непрекъснато губим тази благодат, и пак, и пак молим за нея.

Християнската пневматология, тоест учението за Светия Дух, поставя началото си не в научно-богословските спорове, не в кабинетите на учените, а в ужаса на падението, когато в един миг, с една единствена дума или жест се отричаш от Срамежливия Бог, с едно рязко движение губиш посоката, указвана от кроткия и плашлив гълъб на Евангелието. „Придобий мирен Дух” е най-сбитата формула на цялата християнска духовност. Как да го придобием, как да го удържим в живота си, раздърпан от грехове, прояден от страсти и неизлечими болести, които сякаш никъде не изчезват, живеят, спотайвайки се дори в най-чистото и сдържано сърце?

Спасявайки се от потопа, Ной изчаквал във влажния си ковчег водите да се оттеглят и животът на земята да се върне. Чакал да види земя. Чакал да усети почва под краката си. Пуснал гълъб, „но гълъбът не намери място за почивка на нозете си и се върна при него в ковчега” (Бит 8:9). Колко прилича на нашия живот: Господ ни изпраща Светия Дух, Подателя на Живота търси поне едно живо място по мене, от което да се възроди в душата ми, поне една педя – много ли е нужно за гълъбовите крачета? Къде сте вие, благите и добрите, на които може да бъде поверено съкровището на Духа? И, струва ми се, никой няма да се отзове. Но Църквата е жива и на света има много добри хора, които толкова ревностно пазят Божия Дух, че дори мъртвите им тела споделят живота и светостта с нещастните страдалци. И ние не можем да проумеем как е възможно това. Но със сърцето и кожата си някак предусещаме Светия Дух в нашия живот и преди всяка работа четем „Царю Небесни”. Той е „съкровището на благите”, Той е Подателят на Живота и премахващият всяка нечистота, Той спасява душите, Той е Небесният Цар, с чийто живот живее всичко съществуващо.

И колко е прав отец Сергий Булгаков: „Опитай да отречеш тази висша, свръхприродна действителност, понеже не я виждаш с очите си и не я осезаваш със сетивата си, постарай се да увериш себе си в това, че Духът не съществува, а има само психологическа емоция,  и в студения, мъртвешки, сатанински свят ще видиш и самия себе си, и живота си , ще вкусиш духовната смърт преди самата смърт, понеже „Със Светия Дух всяка душа се оживява”. Но идва Той и ти се изменяш, в частичността усещаш пълнотата, в оскъдицата – богатство, в скръбта на полубитието – вечната радост, в трагедията – катарзис, в умирането – тържеството на вечния живот, в смъртта – възкресение.” (прот. Сергий Булгаков. „Утешителят” V, 4)

превод: Ирина Вачкова

източник: pravmir.ru