„Невидим преход” - архимандрит Андрей Конанос

В книжарницата на Духовно-просветния център получихме новия сборник беседи на архимандрит Андрей Конанос „Невидим преход”, изд. „Странник”.

Отец Андрей  е известен мисионер-проповедник и богослов.  Роден е в Мюнхен, Германия. През 1977 г. се премества с родителите си в столицата на Гърция – Атина. Още като юноша решава да се посвети на Бога. След завършването на лицея се записва в богословския факултет на Атинския университет. По време на следването се проявяват педагогическите му дарби – започва да чете лекции в неделното училище, помага при организирането на православни лагери, среща се с младежи. След завършването на университета чете лекции в различни учебни заведения в Атина. През 1999 приема дяконски сан, а през 2000 е ръкоположен за свещеник от архиепископа на Атина и цяла Елада Христодул (Параскеваидис, +2008). Същата година е удостоен със сан архимандрит. Благодарение на своя опит и умение лесно да общува с младежите, в своята енория той често се среща със студенти, води мисионерски беседи. Едно от неговите нововъведения са дългите нощни служби по манастирския устав. От 2006 до 2013 по радиото на Пирейската митрополия води авторското предаване „Невидими преходи”. Въз основа на тези радио беседи се раждат две книги, в това число и настоящата. В интернет води онлайн-дневник, където публикува проповеди, мисли, статии и стихове. Често е канен да изнася лекции на богословски теми в различни градове в Гърция, Кипър и Северна Америка.

Предлагаме ви откъс от книгата:

ЗА ВСЕКИ ПРОБЛЕМ ИМА РЕШЕНИЕ

И сега казвам, че за всичко съществува решение. Кое е то? Не знам какво е при всеки отделно, при всеки e различно. Но не е така, както ти си го представяш, а както Бог ти го изпрати. Когато стигнеш до ръба на бездната, или когато опреш дъното, ще дойде някакво решение в живота ти. Изключено е Бог да те остави без помощ, макар и в последния миг. Когато преживяваме някаква трагедия, в часа на болката за­бравяш всичко това и смяташ, че проблемът е голям и нерешим.

Ние, хората, сме склонни да преувеличаваме нашата болка. Мислиш, че това, което днес те заду­шава, ще те задушава още петнадесет години. Ти го преувеличаваш и простираш до безкрай. Вместо да кажеш: „Днес имам проблем. Добре. Утре обаче може да нямам. След години, когато ще гледам на това от­далеч, ще се чудя защо съм се тормозел така?” Да, давим се, не винаги в една лъжица вода, а наистина в открито море, но преувеличаваме нещата изключително много. Именно нашият ум има най-големия проблем, защото оттам започва всичко, защото проблемът не е самият проблем, а начинът, по който гледаш на него. Тоест как умът ти го превежда. Това е най-голямото терзание - да се мъчиш душевно и да преувеличаваш.

Когато стигнеш до крайния предел, не след дълго става чудо, казваше един парализиран човек: „Бог не ме оставя”. Решението много пъти идва, когато стигнеш до момента, където няма повече накъде, тогава казвам на Бога: „Ако Ти не направиш нещо, аз не мога да продължа нататък!” И наистина ставаше нещо и се променяше Животът му. Той се изменяше най-вече душевно и гледаше на проблема по-радостно, оптимистично, с надежда и вяра. Аз му казах, че за да дойде решение за някой наш проблем, първо трябва да вярваме, че ще стане нещо добро. Когато не оча­кваш това с надежда, то няма да дойде.(...) Много е важно да вярваме  в изменението, в изцелението, в чу­дото, в подобряването на нашия живот, на нашето дете, на съпругата. Тоест в душата ни да имаме надеждата, че идва нещо по-добро от отчаянието и ра­зочарованието.(...) Когато някой казвал: „Вярвам!”, тогава ставало чудото, защото вярата е откриване на душата, доверяване, приемане на ра­достта.