Неофит Хилендарски Бозвели

След няколко века на робска тъма и неволи, възрожденската епоха открила нова светла страница в историята на измъчения български народ; отворила му път към възход, очертала сияйните хоризонти на свобода и щастливи народни бъднини. С тази епоха са свързани имената на плеяда безсмъртни народни дейци – будители, просветители – великани на духа, делото на които ще живее вечно в сърцата на народа, ще поучава и вдъхновява признателните поколения.

Видно място сред нашите възрожденски дейци заема отец Неофит Бозвели – пламенен родолюбец, доблестен трибун, трети по ред колос, след Паисия Хилендарски и Софрония Врачански, в сградата на българското църковно-национално възраждане.

Неофит Хилендарски Бозвели е роден около 1785 година в град Котел. За детските и юношеските му години историята е запазила твърде бегъл спомен. Не е известно мирското му име. Предполага се, че е произхождал от будно еснафско семейство и че първоначално се е учил при своя родственик Софроний Врачански. Към 1803/4 година, воден от аскетическо настроение и жажда за просвета, 18-19-годишният Неофит Петров напуснал бащиния си дом и се озовал в Хилендарския манастир, където приел монашество. Около две години прекарал в учение (в гръцки училища) вън от манастира. През 1813/14 година, вече йеромонах, в душата на когото се таял копнеж по родината и високи идеали за служба на поробеното отечество, о. Неофит с радост приел мисията на хилендарски таксидиот в Свищов. Надарен с огнен темперамент, неизчерпаема енергия и смелост, приобщил се с възрожденския дух на Паисия и Софрония, в продължение на около 20 години, Неофит Хилендарски с особена ревност се отдал на свещеническо и учителско служение; обикалял надлъж и шир родната страна, раздухвал искрата на народната свяст, на­сърчавал поробените братя с патриотич­но огнено слово и перо, събирал мате­риали, пишел един след друг книжовни трудове и ги разнасял сред народа. Със своята неуморна проповедническа, културно-просветна и книжовна дейност, с високо нравствения си живот той оставил навсякъде дълбоки следи и прекрасни спомени в сърцата на всички. Вероятно около това време отец Неофит бил възведен в архимандритско достойнство. Между 1833-1838 година той престоява за кратко време в Търново, Калофер, Троянския и Габровския (Соколски) манастир, където учителствал около една година (1836-37). Наскоро след това настъпва нов период в неговия живот – бурен и мъчителен, героичен и славен. В душата на Неофита Хилендарски закипял в пълна мяра бунтът и омразата срещу гръцкото духовно иго.

След смъртта на Търновския митрополит Иларион Критянин митрополитската катедра била заета от слабо образования, груб и буен (бивш пехливанин в Мала Азия) фанариот Панарет, който, поради своите произволи и клевети срещу народа, скоро възбудил всеобщо негодувание в епархията. Неофит Хилендарски възглавил борбата срещу гръцкия владика. През 1839 го­дина той заминал за Цариград, за да организира българските еснафи и търговци за борба срещу фенерското иго, и в частност срещу Панарета.

Отец Неофит ратувал за построяване на български храм в Цариград и за създаване на народна българска община при него, която да стане ръководен център в борбата срещу духовния поробител. По това време се заредили многобройни прошения от Търновската епархия до Цариградската патриаршия и Високата порта, с които българите настоявали да бъде махнат Панарет и заменен със спечелилия сърцата на всички българин-патриот Неофит Хилендарски. Патриаршията обаче успяла да подкупи търновските пратеници в Цариград и, въпреки разпореждането на Високата порта, назначила за търновски митропо­лит Неофита Византиец (1840), а Неофит Хилендарски бил поставен за негов протосингел, с обещание след време да получи епископска катедра в Ловеч. Не стихнала обаче справедливата борба на търновци. И сега неин възглавител бил Неофит Хилендарски. Възмутен от произволите на гръцкия владика, той напуснал протосингелската длъжност, оттеглил се в Петропавловския манастир и приготвил общо прошение от епархията до Високата порта срещу Неофит, Византиец. Последният обаче избързал да злепостави своя протсингел и да подготви заточението му. Една нощ Неофит Хилендарски ненадейно бил грабнат от турски сеймени и отведен на заточение в Хилендарския манастир (1841 година), откъдето бил преместен последователно в Зограф и гръцкия манастир Дионисиат.

Тежката съдба на Неофита по време на заточението му ярко е отразена в не­говите писма до Раковски и Констан­тин Огнянович. Но дори и в това си състояние той не престанал да мисли за свободата на своя народ и да се занимава с литературна дейност. По застъпничеството на свои сънародници (главно цариградските българи) и благодаре­ние на лични връзки с турски сановници, през 1844 година Неофит успял да се снабди с тескере, и с помощта на игумена, архимандрит Онуфрий, избягал от гръцкия манастир и пристигнал с лодка в Цариград. Наскоро след това Неофит се срещнал с другия виден деец по църковно-народното дело, Иларион Макариополски, и от този момент двамата започват задружно борбата срещу фе­нерското иго.

Под ръководството на Неофита българите от Търновска епархия подновили борбата срещу гръцкия владика, с което дали сигнал, пример и на другите епархии в страната. Растяло непрестанно обаянието на Неофита и Илариона. Получили мандат от цариградските българи да бъдат народни пълномощници – представители пред Патриаршията и Високата порта по църковно-народните въпроси, двамата видни дейци често ходели при турски министри и други влиятелни лица с ходатайства за съотечествениците си и защита на народните права. През юни 1845 година те подали прошения до Високата порта, в които ясно посочили исканията на българския народ: да се уреди патриаршеският дълг, плащан от епархиите, като Патриаршията да даде обяснение откъде произхожда този дълг; във всички български епархии да се поставят владици българи с определени заплати; в Св. Синод при Патриаршията да участват трима български владици; архиереите да се избират от народа и да се ръкополагат от патриарха; българите да имат в Цариград четирима свои представители пред Високата порта, които да движат въпросите от църковно-народен характер; да се позволи построяването на български храм в Цари­град и издаване на български вестник. Подадените прошения от Неофит Хи­лендарски и Иларион Макариополски били първата ясна програма на църковно-националната борба. Високата порта погледнала благосклонно на техните искания, но Цариградската пат­риаршия ги отхвърлила и скоро успяла чрез клевети и интриги да прати на заточение самоотвержените народни водачи. Неофит и Иларион били арестувани от патриаршеската полиция в самата сграда на патриаршията и, око­вани във вериги, били изпратени на заточение отначало в Принцовите острови, а после в Света Гора (1845 година). Неофит Хилендарски бил окован в гръцката Велика Лавра, където понесъл цялата трагедия на затворник-страдалец. Опитал се да избяга, но безуспешно. Наскоро бил преместен в Хилендар. Тежка била и тук съдбата му. Но страданията не сломили пламенния родолюбец. Той дерзаел; запазил „дух храбоборен”, който искал да внедри и в сърцата на своите сънародници, за да продължат борбата и да доведат правото дело до победен край. Въпреки многото ходатайства (от цариградските българи, от Търново, Елена и др. и дори от редица турски сановници), Неофит не бил освободен от заточение. Болен, отпаднал физически, след като довършил своето съчинение „Мати Болгария”, той починал (4/16 юни 1848 година) в Света Гора с неудовлетворен идеал и с пламенен завет към поробените си сънародници: „Дерзайте, говорете, гърци из Болгария испадете”. Както вече споменахме, отец Неофит Хилендарски с ревност се подвизавал и на литературното поприще. Той започнал книжовната си дейност още по време на учителствуването си в Свищов. Почувствал нуждата от народна просвета и образование, от български учебници и пособия, той написал и издал заедно с учителя Емануил Васкидович учебна енциклопедия в шест части (буквар, нравоучение, славеноболгарска граматика, аритмети­ка, география и писмовник) под загла­вие „Славеноболгарское детоводство за малките деца”. (Крагуевац, 1835 година). Особено ценна в този негов труд е географията („Краткое политическое землеописание”), в която авто­рът описва български градове и села. Тази част е придружена с малка (първа на български език) карта на Европейска Турция. По същото време (1835 година) Неофит издал в Крагуевац „Священний кратки й катихизис”, а в Белград – „Краткая св. история и св. катихизис”. По време на първото си заточение той написал сатиричните си диалози „Просвещений европейц. Полумершая мати Болгария и син Болгарии”, които по-късно залегнали в труда му „Мати Болгария” (издаден в Периодическо списание., г. I, кн. IX-XII, 1874-76 година). Плод на неговото перо са още многобройни диалози, над 100 писма, речи и слова, стихотворни опити и няколко преводни съчинения. Като книжовник и педагог Неофит Хилендарски спокойно може да се срав­нява с Петър Берон, Неофит Рилски и В. Априлов. Под негово идейно влияние израснали видните възрожденски дейци Иларион Макариополски, Г. Раковски, П. Р. Славейков и др. предани народни синове, които подели с нов пламък и енергия възрожденската борба.

Книжовните трудове на Неофит Хилендарски лъхат любов и преданост към народното дело, мъка по тежката съдба на народа, заслужен гняв и сар­казъм срещу духовните поробители-гърци фанариоти и българи гръкомани. Цялото литературно творчество на Неофита е пропито от патриотичен дух и борчески пламък. Вдъхновеният книжовник ратувал за български училища с просветени народни учители, за истинска народна просвета – като главно средство за възраждането на българския народ и избавлението му от духовно иго. Той бил върл противник на гръцкото културно влияние, борец срещу гръцкия език и елинска просвета. Във всички свои съчинения, особено в „Мати Болгария”, Неофит смело бичувал обществените недъзи, невежеството и нрав­ствената поквара (особено падението на чорбаджиите-гръкомани, които пренебрегвали интересите на българския народ).

Като имаме предвид всички тези ка­чества и дейност на Неофита – буйния му темперамент, несломим дух и безпощадната му борба срещу фенерския поробител –твърде приемливо е предположението, че той получил своето прозвище „Бозвели” от турския гла­гол „бозмат” – развалям; повел, на­клонение „боз” – разваляй, и „вели” - настойник, господар, светец - оттук „Бозвели” - (отнесено към Неофита) ще рече „непокорен духовник”, или пък че той бил наречен така по името на един прочут по това време турчин-размирник, именно заради поменатата негова неустрашима, пламенна и самоотвержена борба. Както самият Неофит обаче, така и по-сетнешните възрожденски дейци гледали с гордост на това прозвище на отца Неофита - пръв мъченик на църковно-народното дело. Това име станало символ, знаме в продължената по-късно борба за правото народно дело.

* * *

През месец юни тази година (1958 – бел. ред.) се навършиха 110 години от смъртта на Неофит Бозвели. Повелителен дълг ни зове да се поучим от живота и делото на този „великан от епохата на българското възраждане”, „ревнител за благоустроена Българска църква”, „поборник за потъпканите правдини на народа”, „радетел за книжнина и народна просвета”.

Неофит Хилендарски, заедно с Иларион Макариополски, положили в душата на народа най-яката, непоколебима основа за въздигане зданието на българската църковна независимост. Като знаем, че църковно-националната ни борба била насочена против асимилаторската роля на духовния ни поробител; че тя отразявала копнежите и волята на българския народ за свобода и независимост и спомогнала за раздвижване на революционните сили в поробената ни страна и че Неофит Хилендарски е един от знаменосците на тази славна борба, ние ще можем достойно да оценим величавото му дело и ще следваме неговия пример на патриотизъм, на беззаветна преданост на народ и Църква, на които той посвети целия си героичен живот.

Източник: сп. „Духовна култура”, кн.8, 1958 г.