Дай ми мечта - да се задържа

Откъс от книгата на о. Харалампос Пападопулос „Всичко е път” – Как да се сприятелим със своето изгубено „аз”? Издание на сайта Задругата (2018). (Вж. още)

Дай ми граница – да ходя,
дай ми име – да не се залича,
дай ми мечта – да се задържа,
дай ми идеал – да се възпротивя,
дай ми дете – да се изповядам,
дай ми целувка – да измия злото.
Събуди ме сутринта с една само цел,
халал да е животът, който живея.

(„Молитва” – Харис Алексиу)

Депресивният човек е вътрешно гневен. Едно същество, пълно с агресивни чувства, насочени най-вече навътре. Една душа с неосъществени желания. С „откраднати” очаквания. С вътрешен гняв. С агресивност, която години наред се гнезди в подземните окови на себеомразата.

Желанията и копнежите на сърцето, личните мечти са изгубили пътя, който води до изхода на изразяването, творчеството, откриването и осъществяването. Възстановяването на мечтата е отложено, а също и плавното й превръщане в символ. И всичко това се случва заради излъганите първи желания, първото „сричане” на душата.

Неизречените думи, неизявените съкровени неща, непроявеният гняв и въобще неизразените навреме чувства са се трансформирали в чувства на самосъжаление, себеомраза и депресия.

Виждаш един меланхоличен човек - с наведена глава, с отпуснати рамене като прекършени криле, с лице и тяло изморено, неспретнато и занемарено, с онзи мътен поглед да се вглежда в пустотата на въпроса „Защо?”. Много рано и безмилостно са попречили на този човек да изрази най-дълбоките копнежи на своето сърце.

Той е бил предаден от това, което е обичал и на което страстно се е посветил. Казали са му: „Стига вече!”, и той се е скрил. Казали са му: „Ти не знаеш!”, и той е замлъкнал. Заличил се в болезнената самота на отчаянието, в онзи остров на пълно мълчание, където всяка мисъл и чувство, слово и изразяване се наказват.

Той се е обрекъл на изгнание в мълчанието на най-съкровения диалог. В призраците на неговите мисли, които понякога се явяват, за да ужасят неговата тишина и да му напомнят, че някога е живеел и очаквал; говорел и гледал нещата, за които копнеел най-много. До момента, в който са му казали голямото „Спри!”, „Не можеш!”, „Нямаш право да съществуваш!”, „Не очаквай своята мечта!”, „Зарежи я, изгори я в огъня, който унищожава желанията и очакванията”.

Тази реалност може да се смекчи, ако човешката личност „проговори” за тези свои нужди и желания. Без наказания и цензура. Да почувства, навярно за първи път, че когато изрази гласно своите искания, когато има желания и говори за тях, от това не следват присъди, наказание и отхвърляне. Тогава навярно ще чуе да говори в него детето, на което някога са забранили да говори, и сега то се изплъзва чрез езика на битието му, търсейки име, за да не се заличи, и мечта, за да се задържи.