Чия грижа е християнското милосърдие

Отдавна исках да пиша по темата за християнското милосърдие. Много е писано и много е казано по нея, но едно особено чувство ме тревожи, когато настъпят Рождественските и новогодишни празници, а то е, че пак, отново и отново, ще стане въпрос с sms-и и кампании за милосърдна дейност по този или онзи проблем. Но пак кампанийно, рядко, един път в годината, заради празниците, а после телевизиите ще млъкнат и ние също. Отдавна наблюдавам и различни хора, които реагират по темата по този начин: „ Къде са институциите? Защо никой не си върши работата? Каква е тая държава?”

Че нямаме държава, е факт отдавна, че институциите не си вършат работата и по-скоро пречат, отколкото да помагат – също. Че Църквата има проблеми и не успява винаги адекватно да реагира на тях, особено в милосърдната дейност,  е също ясно. Друго обаче на нас не ни е ясно – на мен, на вас, на теб, на нея, на него. Че всички ние, вместо да крещим защо тази или онази институция не е донесла дърва в студа и одеяла през зимата, топла супа и лекарства на някой нуждаещ се, тихо, без да крещим, можем да помогнем. Милосърдието е израз на християнска любов, а не работа на институциите. Църквата също може да помогне, но църквата е сбор от личности – аз, ти, той и тя, които отговарят пред Бога за себе си. И аз, ти, той и тя, вместо да обсъждаме удобно пред компютрите, можем според силите си да помогнем на човек в беда. Не институцията, а човекът, личността, може да приготви топла супа и да я занесе на нуждаещ се. Или да заведе човека на лекар, а след това да отидат до аптеката и да купи лекарства; а може и просто да нацепи дърва за огрев и да запали печката, за да стопли човека. Бог ни изпраща постоянно хора в нужда, които да застанат на пътя ни, за да проявим милост към тях и да се опитаме да спасим душата си поне с това, ако не можем с друго – несретници и нуждаещи се има в цялата страна и често ги срещаме по тротоарите и ги подминаваме. Никаква институция не може да се погрижи за тях, защото в институциите също работят хора като нас. Плодът на милосърдието зависи от човека и от неговата милост, а не от някаква обща отговорност на някакви хора, работещи някъде.  Така че крясъците за това, как институциите не се грижат и как не могат да си изпълняват функциите си, или как Църквата трябва да се погрижи – да, верни са, но в лицето на всеки от нас. Вижте един коментар, който прочетох в профила на приятел и който е пример за милосърдие, при това във време, когато за такава постъпка – да нахраниш беден и гладен човек в нужда, е можело да заплатиш с живота си:

„Казвам се Diana Stanchovska и съм дъщеря на Добри Станчовски, царски офицер, летец. Преминал през лагерите Куциян и Белене за много години, успял да оцелее, той трудно оцеляваше в годините след това. Единствената работа, която можа да си намери, беше като миньор. Работеше в различни мини в страната. А аз, сестра ми и майка водехме живота на семейство на „враг на народа“. Който не го е живял този живот, нищо не знае за жестокостта на комунистите. Изселваха ни почти през пет-шест месеца в различни села около София – Пасарел, Панчарево и т.н. Обикновено ни разквартируваха в колиба или някаква барака извън селото. Никой, ама никой не смееше да говори с нас. Майка трябваше да се подписва всяка сутрин в милицията и след това започваше борбата за храната. Заплатата на татко беше страшно ниска и не стигаше за храна. Лятото беряхме гъби, киселец и какво ли не. Най-вече се изхранвахме с картофи. От детството си помня най-вече постоянното чувство на глад, глад, който те преследва всеки миг, не ти дава мира нито денем, нито нощем. При едно от поредните изселвания ни натовариха в една каруца с малкото ни багаж и ни откараха в село Чеканчево. Стовариха ни пред една порутена барака извън селото и отново започна мъчителното превръщане на това мръсно място в дом, но майка винаги успяваше. След няколко дена намерихме зад бараката дебело одеяло, увито във вестници. Много се зарадвахме, защото имахме нужда от топли завивки. И така започна тази странна история. Всеки ден намирахме „колет“, увит във вестник – бучка домашно сирене, масло, шише мляко, яйца. Не се чудихме дълго кой беше нашият ангел-хранител. Всяка сутрин, много рано, чувахме звънчетата на биволите, биволарят ги водеше на паша. Той оставяше така важната за нас храна и никога за тези шест месеца не ни забрави. За пръв път се хранехме нормално и не гладувахме. Беше опасно за този човек да прави това, знаехме и не го заговорихме никога, нито той нас. Понякога със сестра ми му рисувахме детски рисунки и ги оставяхме на нашето място. Никога не съм виждала лицето му, но никога не съм се съмнявала, че е било красиво – какво да е лицето на такъв човек, освен прекрасно. Когато се говори за герои в ония времена, аз винаги си мисля за биволаря от село Чеканчево.“

Размислите по тази тема остават за нас.

Източник: zadrugata.com