Вълшебниците от улица “Драгоман”

Има улици като лабиринти из големия град като коритото на река, която свързва важни места не по най-краткия, но по най-важния за теб път. За мен такава улица е “Драгоман” във Варна. Тя свързва къщата на начупените линии / на мой любим учител по математика/, шахматния клуб, кукления театър и се влива в криволичещата “Мусала”, през “Преслав” и “Сан Стефано” стига до къщата на дядо ми и Римските терми, а след това и до Вълнолома.

На улица  “Драгоман” творят вълшебници. Посещавайте ги винаги, когато отидете до Варна – с детето във Вас! Ако сте го загубили някъде по някоя бърза писта в кариерата; ако го заключвате в килера на тъмно или му давате приспивателни, само и само да избягате от въпросите му “Защо?”; ако сте се превърнали в странен чичко или леличка, които са забравили да се усмихват; ако не пускате хвърчила, не говорите със съседите си и изобщо сте се депресирали - изберете “Малки вълшебници”! Гарантирано оцветява сивия свят, терапевтира с кукли, а не с хапчета. А ако детето е още у Вас – просто няма причина да не отидете на куклен театър!

Джани Родари е любим автор за цялата трупа на Държавен куклен театър – Варна, който им носи награда след награда – цели 5 само през 2014 година. Освен “Икар”, “Аскеер” и наградата на Друмевите театрални празници за нова българска драма за “Професия лъжец” (по “Джелсомино в страната на лъжците”) на Теди Москов, в началото на септември Красимир Добрев спечели награда за най-добра мъжка роля за превъплъщението си в сърдития чичко в “Малки вълшебници” на ХХІ Международен куклено-театрален фестивал "Двама са малко – трима са много" в Пловдив. Спектакълът взе трета награда на Фондация „Източноевропейски проекти”, Дордрехт, Холандия в същия фестивал. Вълшебниците участваха в софийския “Панаир на куклите”, играха го в Сандански след това, а миналата година – и в Сливен. Спектакълът е приет изключително радушно и от фестивалните публики в Мадрид (Испания), Ломжа (Полша), Анкара и Измир (Турция). Трупата на Варненския куклен театър е може би институционално най-често играещата в чужбина (16 страни и 31 града в тях за 10 години) от куклените театри в страната и безспорно ставаме свидетели на раждане на феномен – създаването на поредица от конвертируеми културни продукти в една ниша, в която България има скромен експорт.

Спектакълът започна в типичния наивистичен стил на масовия куклен театър, хипер-експресивен, цветен и – новинка - на високи обороти (спомних си как пусках приказките вместо на 33 на 78 оборота на грамофона на дядо ми). Чувах само откъслечни думи, но нямаше никакъв проблем с разбирането. Убеден съм, че режисьорката (и директор на театъра) Вера Стойкова специално го е мислила като спектакъл, който да бъде игран пред чужда публика, без да трябва да се учи езика (не че актьорите не са свикнали да играят на руски, турски и испански). Първата закачка на сценографката Свила Величкова беше едно куче-парцал (порода Пули). Втората беше контрастът между затворения безличен вътрешен черно-бял свят на чичкото, който иска абсолютна тишина и самоизолираност, и външния - цветен, пълен с разнообразни емоции, свят на палави игри и младежки страсти. После им загубих бройката. Имаше достатъчно фокуси и илюзии, които ни вкараха (поне възрастните) в халюцинациите на чичкото, преживяхме абстиненцията му от спирането на хапчетата и видяхме как външният свят може да бъде толерантен към хората с проблеми и да им помогне да ги преодолеят. И в този спектакъл се наблюдава една тенденция на “окукляване” на не-кукли – например, топките, които оживяха и закачаха чичкото, шлифера му, чашата, а дори и масата и леглото му, да не споменаваме кучето от началото. Всичко може да е кукла. Характерологичното за куклата е да има характер, да бъде матафора. Куклите на пръв поглед в “Малки вълшебници” са само 6 (по две за всеки от другите трима актьори - Евгения Василва, Гергана Господинова и Боян Стоянов), но реално са много повече. Нещо повече, чрез смяна на перспективата чичкото става кукла, управлявана от куклите (докато спи). Личи, че театърът мисли кукло-терапевтично (от 2008 проправят път на тази методика извън класическото общуване дете-родител-зала-пиеса-актьори).

Е, липсваха ми традиционните три края при Джани Родари, но със сигурност всеки може да си ги продължи сам! А и лабиринтът с откриването на всички препратки към различните приказки на Джани Родари е отворен. Впрочем, ако трябва да разкажа с две думи впечатлението си от спектакъла, то е че трупата е успяла, по думите на Джани Родари, казани на сцената на Народния театър през 1979 година, да направи една вълшебна “обратна приказка” (на Вавилонската кула), разбираема за деца и възрастни от цял свят.

Следващото случване на малкото вълшебство ще бъде на 2 октомври 2014 година от 18.00 часа на сцената на ул. “Драгоман” 4 във Варна, в рамките на 16-тото издание на “Златния делфин”. Идете!

https://www.facebook.com/puppetheateria

http://www.vnpuppet.com/malki-vulshebnici