Духовно просветен център

Атеизмът като травма

12.11.2015 г.
Автор: Бойчо Бойчев

Бойчо Бойчев е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски” през 1983 г. Доктор по философия от 2000 г. Доцент по философия от 2004 г. Преподавател във ВСУ „Черноризец Храбър”.

Повод за това изложение ми даде една статия на Пол Витц със заглавие „Психология на атеизма”, публикувана в сп.  Християнство и култура (бр. 3/2003 г. стр. 4-17).

В общества, чиято култура и политически практики са пропити от религиозни ценности, без те да са налагани институционално, атеизмът няма смисъла на алтернативно социално поведение, нито пък играе ролята на духовно основание за такова поведение. В статията на Пол Витц, атеистичните нагласи се разглеждат като следствие от два фактора, които малко произволно и непрецизно, бих нарекъл социално-възрастов и психоаналитичен.

Първият фактор, според автора, действа в периода след юношеството, във времето на ранната младост и продължава до началото на социалната и личностна зрялост на индивида. Той води до отклонение от религиозната вяра и е свързан с необходимостта индивидът да се асимилира в определена социална общност, да получи признание, да се утвърди в професионалния си кръг и да живее, общо казано, удобно, т.е. без ритуалните ограничения и задължения на религиозността. Това е характерно за всеки, който е получил дори и слабо религиозно възпитание, и по същество е псевдоатеизъм, временно пренебрегване на вярата заради поривите на младостта. Той не е свързан с цялостни, трайни и необратими светогледни нагласи, които окончателно да подменят религиозната вяра с осъзнат и последователен атеизъм. Атеистичният импулс, макар и да изглежда силен, преминава и в зрялата си възраст човек се завръща към система от някакви религиозни ценности, които той като личност избира.

Втората група причини, които водят до атеизъм, са личностни (т.е. в никакъв случай не могат да се разглеждат като общностни) и, като цяло, представляват травма от детството. Атеизмът, като съзнателно следвана жизнена позиция, е всъщност неосъзната реакция на травми в детството, свързани с бащата, т.е. с особено проявление на едиповия комплекс. Накратко казано, атеистите стават такива, защото в детството си са изживели травмата на “дефективния баща”.

Теорията за дефективния баща, която Пол Витц излага, в основни линии се състои в следното: “…щом детето или младежът се разочарова, или загуби уважението си към своя земен отец, вярата в небесния Отец става невъзможна”. Множеството причини за разочарование обуславят три основни типа дефективен баща.

Първият е примиреният баща, “той може да присъства, но да е очевидно слаб, страхлив и недостоен за уважение – дори и ако иначе е мил и добър”. Това е бащата, който няма власт в семейството и не разполага не само с властови, но и с физически и морални ресурси, за да защити своето дете.

Вторият тип е бащата-агресор, “той може да присъства, но да злоупотребява физически, сексуално или психически” . Такъв баща е безотговорен във всяко едно отношение, следва нагона си, дори и по отношение на собствените си деца.

Третият тип е отсъстващият баща, “той може да отсъства поради смърт, изоставяне или напускане на семейството”. Такъв баща се приема за абдикирал от грижата за детето, макар и да се предполага, че е притежавал ресурс за това.

Тази типология, както изтъква Пол Витц, не е  произволна – тя се основава на клинични свидетелства. Заедно с това Пол Витц я потвърждава и с преглед на житейската съдба на видни атеисти – Зигмунд Фройд, Карл Маркс, Лудвиг Фойербах, Пол Холбах, Бертранд Ръсел, Фр. Нитцше, Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Всички те са преживели травмата на дефективния баща в детството си, а впоследствие са се превърнали в непримирими атеисти. Към тях може да бъде прибавен и всеки, “чийто атеизъм се е обусловил от бащата, който е отхвърлил, който се е отрекъл, който е мразил, манипулирал, психически или сексуално злоупотребявал с тях”. Затова, към всички тях, казва Пол Витц, “трябва да има разбиране и състрадание”, защото “в крайна сметка детето просто иска да обича баща си”.

Мога да се съглася, че приведените от Пол Витц форми на атеизъм са валидни в социална система, в която не само всеки граждански акт, но и всяко личностно духовно самооопределяне стъпват върху основата на свободния избор. Но в системата на тоталитарните общества валидността на такива форми на атеизъм е по-скоро частна, отколкото всеобща. Смея да твърдя, че в практиката на херметичното социалистическо общество атеизмът игра съвсем друга роля и последиците от него са не само видими, но и вредни. Моята теза е, че атеизмът, като елемент на институционално наложената идеологическа парадигма, не е следствие, а травма, която се носи (и се предава) от няколко поколения.

За поколението на нашите баби и дядовци тази травма е осъзната и те са я понесли като страдание. За нашите майки и бащи  (пък и за моето поколение) травмата не е докрай осъзната, но продължава да нанася пораженията си, главно в морален аспект. Тези поражения рефлектират и върху поколението на децата ни, за които не е познат институционално наложеният атеизъм като форма на обществено съзнание, но също толкова им е непозната и тяхната религиозна принадлежност, определена исторически. Именно поради това, младото поколение става жертва (в истинския смисъл на думата) на различни фанатизми (сектантски, идеологически, националистически и др.под.) и пагубни пристрастия (алкохол, дрога, секс, МТВ, интернет). Пак поради това ние (техните родители) ставаме палачи на това ново поколение, заради антирелигиозната си непримиримост или поради атеистичното ни безразличие.

Първата травма, която нанася атеизмът, идва от силовото му налагане, като узаконена форма на държавна политика във всички аспекти на обществения живот – възпитание, образование, наука и изкуство. Травмиращият ефект се дължи именно на неговото вменяване като начин на възприемане и отношение към света. Травмата не е от това, че властовите институции заявяват своя атеизъм, а от това, че този атеизъм е безалтернативен за всеки гражданин на обществото. Травмираща е липсата на избор, защото тук не става въпрос нито за избор на място за живеене или дори за начин на живот, а за липсата на избор на духовна принадлежност. В йерархията на личностните идентификации най-високо стои духовната, след това идват всички останали: национална, класова, партийна и т.н. Това означава, че когато индивидът е лишен от възможността да избира най-висшата си идентичност, той по същество е лишен от възможността да избира каквато и да е друга – всяка друга идентичност му се налага така, както му е наложена и висшата. Лишеният от право на самоопределение индивид понася най-голямото екзистенциално унижение – да бъде определян от някой друг като някой друг. Защото да бъдеш определян от друг, означава да се лишиш от себе си, от собствения си живот. Директивното налагане на атеизма се съпровожда и от директивна  забрана на религиозното чувство. Паралелно с това тече и идеологическото “оправдание” на този акт.

/Специално за България вече години наред се изтъква един аргумент, който няма никакви исторически основания, а именно, че българският народ е по природа атеистичен, че неговата религиозност не е изконна, че по душа той е езичник, а не християнин. Нещо повече – идеолозите на атеизма представят неговото налагане едва ли не като хуманен и справедлив акт: тъй като, казват те, след като християнството е наложено по политически причини и по насилствен път, то справедливо е и да бъде отменено също чрез насилствен политически акт, който да ни върне към “действителните” корени на българската душевност.

Освен, че не е верен, подобен аргумент е и циничен. Аз няма да се спирам подробно на историческите факти. Първо, ще отбележа, че покръстването е било не просто политически акт на един владетел, а единственият начин за оцеляване на българската държава чрез религиозното хомогенизиране на нейното общество, изтощено от двувековното разноверие на основните народностни групи, населяващи българските земи. Съпротивата срещу християнизацията съвсем не е някакво общонародно движение, а локален бунт на една част от аристократичната прослойка, която е виждала в този процес загуба на своето политическо влияние и по този начин не е проявила необходимата за времето си далновидност. Вторият ми контрааргумент се отнася до периода на робството и националноосвободителното движение. Тъкмо християнското самоопределение на българския народ го е съхранило през годините на робството, въпреки опитите на поробителя за религиозната му асимилация. Националноосвободителното движение би било невъзможно без предхождащата го борба за независима българска църква.

Ето защо не може да се говори, че налагането на атеизма е някакво благодеяние, което освобождава народа от “религиозния гнет”. То е удар не само върху индивидуалното право за свободен избор, но и върху националното самочувствие на българския народ, за който покръстването, съхраняването на вярата и борбата за църковна самостоятелност са изключително важни белези за неговата самоопределеност. По начина на осъществяването си и по пораженията, които нанася върху масовата и индивидуалната психика, то е аналогично на “възродителния процес” отпреди двадесет години – насилствена промяна на изключително важен самоидентификационен белег, какъвто е името, представяне на този акт като “доброволен” и “поправящ” понесена преди много поколения несправедливост, търсене на исторически оправдания за това и т.н. /

Втората  травмогенна линия можем да търсим във фанатичния нихилизъм на атеизма. Атеизмът по принцип е нихилистична доктрина, чиято изходна теза е отрицателна. Принципно погледнато, от изходната теза на атеизма, която гласи, че Бог няма (не съществува), не могат да се изведат никакви други тези. Няма такава логика, при която от отрицателна предпоставка да се правят утвърдителни заключения, т.е. изходното отрицание не води до никакви изводи. Следователно, неговата изходност и изначалност е дискредитирана чрез самата себе си, самата тя е без-принципна. Безпредметността и безсъдържателността на атеизма беше скрита от фанатичния патос на неговото институционално утвърждаване. Атеизмът беше представян като съществен елемент на диалектическия материализъм, като „неизбежен” извод от постиженията в науката, и му беше приписвано нещо, което той не би могъл да притежава, а именно “научност”. Тъкмо в словосъчетанието “научен атеизъм” се крие и въпросният фанатичен нихилизъм, чрез който се осъществяваше онова, което Ленин (трябва да признаем – съвсем справедливо) наричаше “войнстващ материализъм”.

Тази войнственост на атеизма нанасяше поражения поне в две посоки:
Целта на първата посока бяха всички, които малко или повече притежаваха религиозно самосъзнание. Те бяха постоянно атакувани чрез системата на политическа пропаганда. Основните аргументи бяха следните:
-    религията е носител на ретроградни идеи, тя е форма на общественото съзнание на друга епоха и като начин на мислене не отговаря нито на степента на развитие, нито на целите, нито на задачите на обществото;
-    религията разчита на невежеството и суеверието, тя не притежава никакви доводи и доказателства за своята основателност, използва се от “експлоататорските” класи за държание в подчинение на народните маси, следователно всеки, свързан с религията, е проводник на “чужди” интереси.

Тук няма да коментирам състоятелността на подобни аргументи. Само ще отбележа, че те бяха постоянно внушавани, за да се вмени чувство за вина и срам във всеки, който се поддава на някакво религиозно влияние. Травмиращо е, когато за вярата се изискват доказателства от самия вярващ. Вярата не е сума от доказателства и затова нейното разколебаване също не е такава сума. Психическият тормоз върху вярващия идваше от постоянното изискване към него да се оправдава и да се извинява за това, че нарушава атеистичния комфорт на социума. Вариациите на непримиримост към религиозния човек (не само към това да бъде религиозен, но и към това да бъде човек и гражданин) включваха (уви! – все още включват) богат диапазон от добре усвоени и прилагани “методи” – от подигравките и гаврите с неговата вяра до всякакви акции на принуда за отказ от нея.  Натискът върху вярващите целеше не само разколебаване на тяхната вяра, но и създаване на атеистично “самочувствие” в останалите. Атеистът да се гордее заради това, че е “в крак” с науката и прогреса, а вярващият да се срамува заради своята “изостаналост и невежество”.

В цялата тази ситуация прозира основният аргумент на атеизма, който гласи, че след като Бог не е емпирично достъпен обект в пределите на възприеманата действителност, то той не съществува. За вярващия, обаче, Бог не е част от света и няма как да бъде показан като емпиричен обект и тъкмо това е доказателство за Неговото съществуване. Това не е просто противоречие между две взаимно изключващи се тези, а тотален отказ на институционалния атеизъм да разбере и обясни душевната нагласа на вярващия. Този отказ започва от отричането на религиозното чувство, като право на индивида и свършва с отричането на вярващия човек, като личност въобще. Такава е “научната” логика на институционализирания атеизъм: щом е “доказано”, че религията ти е нищо, с това се доказва, че и ти самият си нищо.

Целта на втората посока бяха хората на интелектуалния труд, на които се вменяваше да дават постоянни доказателства за своя атеизъм в произведенията си. Тук не става въпрос, дали учените и художествените творци са били убедени атеисти или не, а че те трябваше постоянно да декларират и заявяват това. Атеистичната превенция се прилагаше по отношение на всеки – всеки трябваше да понася едно перманентно “напомняне”, какво и как трябва да се мисли и казва. Дори когато човек не е религиозен, такава атеистична (и изобщо – идеологическа) “стража” пред съзнанието травмира самочувствието му и дава отражение върху неговото творчество. Действително самоограничението, от страх да не бъдеш “уличен” в религиозен уклон, да не се окажеш защитник на “попщината”(Ленин) или “проводник на чужди интереси”, лишаваше от реализъм художествените произведения и научните трудове и водеше до угодничество и сервилност пред властовите фактори.

Следващият травмогенен фактор виждам в неизбежната, но проведена в особена форма секуларизация при социализма. “Особеността” дойде при преместването на процеса от оста “църковно-светско” по оста “религиозно-атеистично”. Секуларизацията се приемаше и прилагаше не просто като трансформиране на някои религиозни функции в светски и привеждане в юридическа форма на разделението на държавата от църквата, а като цялостно изземване на функциите на църквата от страна на държавата и тяхната подмяна. Затова и секуларизацията беше псевдо и квази – мястото на религията и църквата във възпитанието и духовния живот на човека бяха заети от Партията.

И така, първо се отрича реалността на религиозното самосъзнание, после самото то се обявява за отрицателно (поради своята “ненаучност”), накрая, за да не остане празно място, институциите запълват това място, като заедно с това отнемат правото на тайнство в личния живот на човека. За религиозния човек правото на съкровеност е от изключителна важност, водещата идея в неговия живот е за спасяването на безсмъртната му душа. Редом с отричането на Бога, институционализираният атеизъм отрича и безсмъртието на душата – по този начин той отнема правото на вяра в това безсмъртие и възможността за спасението, а това е основната травма, която атеизмът нанася. Ако човек доброволно се е отказал от тази идея, това е негово право, но ако това му бъде наложено – то го убива духовно и морално. Когато вярващият по принцип бъде лишен от своята вяра, той бива обречен на една крайност на съществуването си – на него му се отнема шансът да се спаси. Свеждането на живота до тази крайност, ограничена до материалното и предопределена от социалното, го лишава от надежда. Травмата от безнадеждността не може да бъде компенсирана от вярата в “светлото бъдеще”.

Подмяната на религиозните форми и функции се осъществява във всички сфери на обществения живот: подмяна на религиозните институции с партийни институции; подмяна на надеждата за спасение с вяра в комунистическото бъдеще; подмяна на разкаянието и изповедта с пълен контрол върху личния духовен живот на човека; подмяна на религиозната вяра с “революционна вяра”. Революционната вяра обаче е псевдовяра, тя няма собствени основания, а само заема мястото на действителната вяра.

Субектът, който я налага, няма божествени качества, но страда от идеята за месианската си роля, заблуждава се, че притежава силата и волята да построи едно илюзорно бъдеще, вменява си правото да бъде върховният съдия на човешките дела и живот. Той (както в абстрактно институционалния си вид, така и в множеството си персонификации) впрегна енергията на всички за самообожествяването си и това болестно състояние порази цялото общество.  Владеенето на материалното се превърна в основен източник на самоувереността на властовия субект, но слабостта на материалната сила е тъкмо в неспособността й да владее духовната.
Волята да бъде заменено духовното с материалното доведе и до онази травма, която аз ще нарека “травма от пастрока”. Първата функция на пастрока е да елиминира собствения баща. Всъщност собственият баща е елиминиран, но неговото място се заема от друг – тотално чужд, и това оказва травматичен ефект именно заради подмяната на нещо изконно. Въвеждам образа на пастрока не за да правя нови открития, а за да метафоризирам квинтесенцията на институционализирания атеизъм, защото в случая пастрокът е тъкмо институционалният пастрок – той е този, който заема мястото, както на собствения баща, така и на Бога. Избирам този образ, защото истинската роля, която пастрокът изпълнява, е не просто да владее майката, а да бъде наш баща.Това не е ролята на мащехата, която е чужда майка и изобщо няма намерение да влиза в ролята на наша. Пастрокът прави всичко възможно, за да го приемем тъкмо като наш и, още по-точно, да го приемем не като субститут, а като действителния и единствен баща.
Децата, които разбират, че са осиновени, преживяват сериозни травми, дори когато са на зряла възраст. Нежеланието за теб да се грижи друг, а не твоят собствен родител, е изконно.

Лишеността от родителска любов е по-тежка от фалшивите грижи на пастрока. Постоянната “проверка”, дали приемам тази грижа като насочена към мен, ме унищожава като личност. “Грижата” на институционалния пастрок е фалшива, лицемерна – тя не е загриженост за теб самия, а за неговото собствено утвърждаване. Пастрокът обаче изисква от теб постоянно доказателство за това, че приемаш тази грижа за действителна, защото по този начин обосновава необходимостта от самия себе си. Затова той толерира всяка форма на предателство на собствения баща (Павлик Морозов) в името на обществения родител, т.е. на самия себе си. Пастрокът изисква от теб едно постоянно пребиваване в зоната на моралната низост – за да се докажеш пред него, ти трябва да погубиш всяка връзка с онзи, който по природа те е създал.
Пастрокът елиминира бащата, но не за да го замени в грижата му за теб, а за да узурпира властта над теб, да те превърне в своя креатура, марионетка или нищожество. По този начин той пребъдва чрез теб, докато ти умираш от него и завинаги.

Всъщност, няма по-страшна и непоправима травма от това. Фактът, че мнозина са били щастливи от това свое положение (под социалистическите „грижи” на партията-закрилница) не доказва, че тази травма не ги е засегнала, а говори за това, че ги е убила като личности – без да са извършили смъртен грях, те са понесли смъртна травма.

Зная, че не трябва да съдя, за да не бъда съден, че трябва да простя и да приема всеки, който е бил низвергнат, но си задавам въпроса, трябва ли да остана безразличен, ако нито биологичният ми баща (който е бил принуден да ме възпитава в атеизъм) ме е наранил, нито небесният Отец (за Когото съм бил в неведение) ме е изоставил, а моят социален пастрок ме е насилил да бъда такъв, какъвто не аз, а той е желал да бъда: да му бъда благодарен, да го възхвалявам, да му се възхищавам, да се подчинявам на неговата власт, да го приемам безусловно, въпреки неговите дефекти?

Съгласен съм, че психиката на атеиста трябва да бъде разбрана, но психологията на атеизма ни разкрива институционалните му форми като патологични и травматични за личността.

 

 

Още от Ценности

Щастието е Пасха

23.05.2020 г. | протойерей Андрей Лоргус | Ценности

Основно препятствие между човешката душа и щастието, това е страхът. Победата над този страх е Христовото възкресение. Щастието на християнина е вярата му в безсмъртието, упованието на живота, на любовта. Щастието е Пасха...

Бъди щастлив

22.05.2020 г. | свещеник Константин Камишанов | Ценности

Не трябва да се правим на по-добри от Бога. Не е красиво. Учѝ се да разбираш замисъла на Бога за хората. Бог не те е избрал да учиш Христа на милосърдие, а да слушаш Словото и да го изпълняваш. И най-главното. За да спасиш другите, трябва просто сам да станеш щастлив...

Между 11 и 24 май – опит за сближаване: образование и възпитание

11.05.2020 г. | иконом Василий Шаган | Ценности

Много особено е това раздвояване, най-вече в естествената обвързаност на нашия народ с родната ни култура и вяра. И когато се опитваме нещо да изхвърлим от тях, се усеща именно тази сакатост, в която сме като с отрязани корени и не даваме плод...

Какво се случва в центъра