Защо му е на съвременния човек Православието?

Интервю с проф. Алексей Осипов, православен богослов, педагог и публицист, преподавател в Московската духовна академия.

- Защо му е на съвременния човек Православието?

Понеже тези „защото” са твърде много, то ще обърнем внимание само на някои по-основни от тях:

1. Православието със своето учение за безсмъртието на човешката личност отговаря на един от най-важните въпроси: „Дар напразен, дар случаен, Животе, защо си ми дарен?”* и открива разумен смисъл на живота и на цялата деятелност на човека.

То говори, че живот без вяра в безсмъртието не само не може да бъде ценност за човека, но много често се оказва и трагедия, водеща до самоубийство. Вярата във вечната смърт на личността абсолютно обезсмислят целия този живот. Трагедията на смъртта е особено страшна за живеещите с такава вяра – че се разделят завинаги със своите близки, с богатство, слава, власт.

Но земният живот става ценност и придобива своя действителен смисъл, когато на него се гледа като на етап в съществуването на човека, в който той определя своето бъдеще, своята вечност, понеже тук човек прави своя свободен избор между доброто и злото, определя своето отношение към съвестта, към светостта и истината. И това определя характера на цялата негова деятелност.

Точно за това се отнасят прекрасните думи на Ф. Достоевски: „...само с вяра в своето безсмъртие, човек постига цялата своя разумна цел на земята”. „Без вяра в своята душа и в нейното безсмъртие битието на човека е неестествено, немислимо и непоносимо.”**

Но какво ще бъде това безсмъртие? И тук се открива още една особеност на православната вяра. Тя ни казва, че вечният живот е възможен не само за праведниците и светците, но и за големите грешници, понеже Христос е„Спасител на всички човеци” (1 Тим. 4:10), и както Той Сам казва: „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си” (Йоан 12:32).

2. Вярата в Бога, Който е Любов, съвършено изменя самосъзнанието на християнина сред заобикалящия го свят, неговото отношение към всички житейски трудности, болести, към самата смърт. Той знае, че в живота няма случайности, че всичко се случва по премъдрия Закон на любовта, Който е Бог. И поради това дори тежките страдания се оценяват не като случайност или съдба, не като машинация на враговете, не като несправедливост или отмъщение, или наказание от Бога за греховете и прочие, а като следствие на собственото нарушение на законите на духовния и нравствения живот. Във всички тези случаи, Бог е само Лекар, Който е готов да окаже и винаги оказва помощ на човека при всяко изменение на неговото духовно състояние. Това състояние се предизвиква от самия човек, най-вече от неговото отношение към гласа на съвестта, към евангелските заповеди, и поради това то може да бъде различно до противоположност: или пълно игнориране на нравствения закон, ропот, озлобеност към всички и всичко, или осъзнаване на своите грехове, приемане на скърбите като достоен резултат на своя живот и искрено разкаяние за извършените неправди. Оттук и Божиите действия са от различен характер. При това вярващият знае, че Бог е готов във всеки един момент да му даде най-доброто, това, което ще му принесе най-много полза и душевна, и телесна. Понеже Бог е любвеобилен Лекар, а не наказващ палач! Такова убеждение дава твърдост и утешение на човека дори и в най-тежките житейски обстоятелства.

3. За разлика от всички идеални образи на човека, създавани в литературата, философията и психологията, християнството предлага реалния и съвършен негов образ. Този Човек е Иисус Христос. Историята показва, че този Образ е оказал Своето благотворно влияние на огромно количество хора, които са решили да Го последват в своя живот. Дървото се познава по плодовете. И искрено приелите Православието, особено онези, които са достигнали святост, по-добре от всякакви думи са засвидетелствали със своя пример какво прави то с човека, как променя неговата душа и тяло, ум и сърце, как го прави носител на действителна любов, по-високо и красиво от която друго не съществува, нито в този свят, нито във вечния. Тези хора, достигнали висока духовна чистота, са открили за света богоподобната красота на човешката душа, като са показали пример за истинско духовно съвършенство.

4. Нищо не мъчи човека така, както неговите собствени страсти: раздразнение, злоба, завист, уязвено самолюбие, гордост, отмъстителност, алчност, пиянство, жажда за власт, богатство и т.н. Как да се отървем от тези ужасни врагове, живеещи в душата? Православието посочва средствата за избавяне от тяхното робство, като предлага заповедите Христови и открива пред човека законите на духовния живот. Познаването и следването на тези заповеди е реалният път към истинското щастие. Както пише апостол Павел: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку наум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор 2:9). И този път е бил проверен безброй много пъти.

5. Знаем какви премии, ордени, звания и слава получават физици, биолози, астрономи и прочие изследователи на материята за откритите от тях закони, които много често нямат никакво практическо значение в живота на човека. А законите на неговия духовен живот, с които той се среща ежечасно и ежеминутно, остават съвсем неизвестни, въпреки че нарушаването им води до неизмеримо по-сериозни и печални последствия, отколкото всеки друг закон. А без знанието на духовните закони е невъзможно да се достигне щастие. Но Православието открива пред човека тези закони и като пример можем да приведем някои от тях:

- Христос казва: „първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Матей 6:33). Ясно е: само този, който търси най-напред правда и святост в своя живот, ще получи не някакви мимолетни богатства, власт и слава, а именно щастие и на земята, и във вечността.

- В Евангелието четем: „понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта” (Матей 24:12). Този закон потвърждава пряката зависимост на силата на любовта в човека от неговото нравствено състояние. Безнравствеността винаги унищожава любовта в човека, а с нея и всички други духовни ценности. По този въпрос пише и един от най-големите психоаналитици на XX век Карл Юнг: „Съзнанието не може безнаказано да се примирява с тържеството на аморалното, и се надигат най-мрачните, подли, груби инстинкти, които не само превръщат човека в звяр, но и го водят до психически патологии” (К.Юнг - „Психология на безсъзнателното”).

- „Който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат”(Матей 23:12). Оказва се, че който изисква особена почит, внимание и прочие към себе си, който вижда себе си по-добър от другите, хвалещ се със своите успехи – ще бъде унижен. Преподобни Иоан Валаамски пише: „Винаги става така, ако направиш нещо с тщеславие, чакай безславие (позор)”. И обратно, скромността, неизпъкването, липсата на арогантност, винаги предизвикат уважение към човека и по този начин го издигат.

- „Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава?” (Йоан 5:44). Този закон указва на пряката зависимост на състоянието на християнска вяра в човека от отношението му към възникващите в неговата душа страсти, особено такива като стремеж към слава, чест, награди и т.н. Естествено, под вяра в дадения случай се разбира не просто формалното признание на истинността на християнската вяра, което е известно и на бесовете, а живот според тази вяра.

- Свети Исаак Сирин формулира още един от най-важните духовни закони: „Няма начин - казва той, - да се възбуди Божествена любов в душата,… ако тя не е победила страстите”. Става дума не за обичайната, естествена любов, не за влюбване, не и за състрадание, не за жалост към другия човек, не за справедливост, взаимопомощ и т.н., присъщи на всеки човек, който не е изгубил чувството си за добро. Този закон говори за особено дълбоко състояние на любовта, което се достига при очистване на душата от всички греховни страсти. За тази любов св. Исаак пише: „пожар в сърцето на човека за цялото творение, за хората, за птиците, за животните, за демоните и всяка твар… и то не може да понесе да слуша или вижда каквато и да е вреда или дори малко страдание, изпитвани от която и да е твар. Следователно и за безсловесните, и за враговете на истината, и за тия които му вредят, ежечасно със сълзи пренася молитва… с голямо съжаление, което без мярка се възбужда в сърцето му, до уподобяване на Бог в това… Признака за достигане на съвършенство е този: ако и десетки пъти на ден бъдеш подлаган на изгаряне (мъчения) заради любовта ти към хората, пак няма да ти стига” (из „Подвижнически слова”).

6. Но защо Православието е верният път към Бога и лечебен балсам за човека – това е отделен голям въпрос. Можем да споменем едно: дървото се познава по плодовете, а във всяка религия плодовете са нейните светии, понеже именно те показват този идеал, към който тя призовава човека. Затова са верни думите: каквито светците, такава и религията. И нужно е само да погледнем към нашите светии: Киево-Печорските, Радонежските, Саровските, Оптинските и др., дори без да споменаваме за безбройните чудеса и знамения, за да видим каква красота на човешката душа ни открива Православието! Това не е ли достатъчно? Нужно ли е все още да се търси някой и някъде?

- Възможно ли е да запазим своята душа и мисли чисти, когато заобикалящия ни свят е пълен с грубост, пошлост, тщеславие, разврат и всякаква безнравственост? Как да се предпазим от тази мръсотия?

- Този въпрос се решава нееднозначно, поради различните житейски обстоятелства при всеки човек, неговия духовен потенциал, различното възпитание и т.н. Но по принцип той е разрешим. Би било полезно да прочетем за живота на някой изключителни хора, например от XIX век - свт. Игнатий Брянчанинов, А. С. Хомяков, братята Киреевски, братята Аксакови и много други, които се намирали в условия не особено по-добри от нашите, но са опазили себе си. Днес също има немалко хора с неопетнена душа, но те все повече и повече намаляват. Затова не трябва да падаме духом, но по-често да си молим и каем, да четем духовна литература, например свт. Игнатий, писмата на Игумен Никон (Воробьов), валаамския старец Иоан (Алексеев). Ако човек искрено се стреми към душевна и телесна чистота, Бог обезателно ще му помогне.

Но е важно да се помни и следното.Съществува определена психологическа закономерност, която може да се нарече закон на резонанса. Тя се състои в това, че нито едно впечатление от външния свят или от вътрешно преживяване не изчезва от нашата душа, понеже човекът е като компютър с безкрайна памет – в нашето подсъзнание се съхранява абсолютно всичко. И не просто се съхранява там, но и предизвиква съответстващ резонанс в душата, оказва влияние на нашето психическо и нравствено състояние, на поведението ни, на дейността ни, на отношението ни към хората и заобикалящия ни свят. Всичко, което сме видели, чули, почувствали, преживяли, това, за което сме помислили, и т.н. обезателно (много често незабелязано, а друг път много очевидно) оказва въздействие на нашата душа, настроение, решения, независимо дали го искаме или не.

И това въздействие е толкова по-силно, колкото по-силно е впечатлението ни, колкото по-дълбоко сме се „потопили” в съответните „картини” с чувства, желания, и колкото по- осъзнато и страстно сме извършили едно или друго дело. Психолозите твърдят, че в човека има до десет нива на подсъзнанието, всяко на различна дълбочина, и информацията от едно ниво може, по неизвестни нам закони, неочаквано да се появи в съзнанието на човек и да произведе или оживление и радост, или крайно отрицателни въздействия в зависимост от характера на спомена.

Ето един пример. Карате по магистрала, наоколо се разкриват прекрасни природни картини, чак ви се иска да спрете и да се полюбувате на тази красота. Но, продължавайки напред, виждате ужасна катастрофа. Сега сравнете – какви следи оставя едното и другото преживяване в душата. Или друг пример – богати хора устройват прием. Масите са отрупани с изискани ястия, домът сияе в изобилие и разкош. Но неочаквано виждате странна картина: гостите пристигат, но скоро под различни предлози започват да се сбогуват с домакина и си заминават. Какво се случило? Оказва се, че някъде в пода има пукнатина, от която излиза миризма на разлагащ се плъх. Какви ти ястия след това…

Но тези впечатления носят външен характер и не са свързани с нашето волево участие. Много по-сериозно е това, което ние сами извършваме, при участието на нашата воля, сърце, ум, нашето морално съзнание, нашите чувства. Мислим си, че виждайки нещо, после го забравяме, но бъркаме. Всичко остава в нас, и не просто остава, но се и проявява, и то много често как! И много жалко, че не помним или не знаем този закон. Пускайки в себе си всякакви мръсни, зли, лукави мисли и чувства, ние се самонаказваме жестоко.

Не са рядкост случаите, когато закоравели престъпници, от неочакваното нахлуване на спомени и картини на предишните им злодеяния, и от мъчителния глас на съвестта – изпадат в най-тежка депресия. Някой дори завършват със самоубийство.

Човешкото подсъзнание е тъкмо онова място под процепа на пода, което можем да запълним или – простете за израза – с „разлагащи се плъхове”, отровни за нашата душа със своята воня, или напротив – с благоуханни цветя. А какви тежки и потискащи състояние може да изпитва човек, изпълнен с всякакви безсъвестни постъпки, добре знаят свещениците, приемащи изповед.

Поради това, доколкото е възможно, трябва вътрешно да не участваме в това, което е противно на съвестта, което е противно на моралното ни чувство. Това има огромно значение в изработването на имунитет против въздействието на всякаква мръсотия и ще защити от нея нашата душа.

- Защо, въпреки че толкова години вече ходим на църква, животът ни не се променя? Как трябва да живее християнинът, какъв е правилният духовен живот?

- Задавате изключително важен въпрос, който касае практически почти всички вярващи без изключение. В действителност, може сто години да посещавате храма, а в резултат да си останете, каквито сте си били и по-рано. Защо се случва това? Поради една много проста причина, проста и печална: свели сме разбирането си за Православие единствено до изпълнението на външната форма на църковния живот. Ходим в храма, поставяме свещи, подаваме записани имена, четем молитви, спазваме постите, изповядваме се, причастяваме се, венчаваме се… Такъв християнин се нарича въцърковен. Но при всичко това, може да се окаже, че за всичките тези години - нито веднъж не се е помолил, нито покаял, ни причастил.

Обикновено се молим, когато ни застигне някоя беда, болест, скръб, когато ни предстои нещо важно; а за най-важното – избавлението от страстите и греховете ни – се молим рядко. Но без покайна молитва не може да има и духовен живот – става въпрос не за формално прочитане на молитви, а за истинска молитва, която е такава единствено тогава, когато се извършва с внимание, благоговение и покаяние. Св. Игнатий (Брянчанинов) пише, че „молитвата без внимание - не е молитва. Тя е мъртва! Тя е безполезно, душевредно, оскърбително за Бога празнословие”.

Духовният живот е невъзможен без решимостта на християнина, да живее според Евангелските заповеди, и без искрено покаяние при тяхното нарушаване. Ако това отсъства, ако за заповедите не си и спомняме, а изпълняваме единствено външните църковни обичаи и обреди, ако не се борим със завистта, тщеславието, неприязънта и другите страсти, които се неизброими; ако се каем формално, а след това продължаваме да живее по старому – то, естествено, никаква духовна промяна не може да се случи. Не може да има полза, когато изповедта бива превръщана в отчет на извършените грехове, без покаяние и решимост за промяна. Промяна не може да има и тогава, когато се причастяваме просто по обичай, формално, понеже е празник. А къде е борбата със страстите, къде е любовта към ближния – в когото е и нашето спасение, както пише св. апостол Йоан Богослов: „Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Йоан 4:20)? Поради тези липси оставаме и безплодни.

- Съкрушава ме това, че бидейки егоистка и слаба по характер, никога не ще мога да изпълня заповедта на нашия Господ:  „Възлюби ближния си като себе си”.Но ако не се интересувам от другите, никога няма да бъда истинска християнка, въпреки че се опитвам. Как да се измъкна от това положение?

- Трябва да разберете, че никой не е достигнал тази норма на идеалния човек, която ни е дадена: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец”. Обаче сме длъжни да вършим това, което можем; да се смиряваме в онова, което не можем; и да се каем за онова, което нарушаваме. И ако наистина бихме се стремили искрено към съвършенство, ако бихме вършили това, което е в нашите немощни сили, то тогава бихме видели как Господ ни освобождава от страстите и ни дава сили за борба с тях. Така че нека да не отпускаме ръце и да помним, че „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Матей 11:12).

___________________

* стих от известно произведение на А.С. Пушкин 
**от „Дневник на писателя. 1876 г., Ф. Достоевски

превод: Мартин Николов 
източник: alexey-osipov.ru