За творчеството

Христос е мярката за всички неща: временните и вечните, божествените и човешките. По тази причина всичко, което имам намерение да пиша тук, ще изхожда от съзерцаването на Христа Богочовека. Нашата християнска антропология не трябва да носи отвлечен характер, но непременно трябва да служи за фундамент на целия ни живот в Бога; и аз съм готов да нарека тази антропология аскетическа.

Многостранен е Божият образ в човека. Един от неговите аспекти е творческата сила, която се проявява в различните области на културата от всякакъв вид – цивилизацията, изкуството, науката. На първозданния е била дадена заповед при въвеждането му в природния свят – да го обработва и да го пази. (Битие 2:15). Природният свят е устроен така, че човек е изправен пред необходимостта да решава непрестанно по творчески начин възникващите пред него проблеми. Но изброеното от мен не изчерпва целия човек. Покрай производството на всичко, от което човек се нуждае, за да запази живота си на Земята, той се издига от тези низши форми към по-съвършени: духовните, трансцендиращите всичко видимо и временно. Във временен план творческата способност е насочена надолу, към земята, за да организира природните дадености по начин, който съответства на човешките потребности и нужди. В този случай целта се постига в рамките на природните способности. Във втория случай творчеството е насочено към висшия свят, където едните естествени дарования на човека не са достатъчни.

Като персона човекът притежава свобода на волята. Тази свобода не се изразява във възможността от нищото да сътворява нещо напълно ново, което не е съществувало никога преди, а в конвергенция (съгласуваност) с волята на Бога, действителния Творец, или дивергенция (отклоняване и дори отхвърляне) на Неговата воля.

Само творчество, което съвпада с волята на небесния ни Отец, произвежда плодове, които могат да преминат във вечността; всяко друго пропада в небитието: „Всяко растение, което Моят Отец Небесен не е насадил, ще се изкорени.“ (Мат. 15:13) „Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят.” (Иоан 15:5-6). За да бъде сътрудник на Бога в творението на света, човекът непрестанно трябва да се стреми да разширява познанието си за Самия Бог. Този процес на възхождане в познаването на Бога също е творчески акт, но от особен порядък; неговата цел е съучастие във вечния творчески акт на Отца, достигане до пределното съвършенство чрез пребиваването в потока на Божествената вечност, където първи е влязъл Христос Човекът. В своето творческо търсене християнинът постепенно захвърля всичко, което носи само относителен и временен характер, за да остане да пребивава в непреходното. В земните предели съвършенството никога не е докрай съвършено. И все пак ние го наричаме съвършено.

Подражавайки на Христос, Който е казал „Нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря” (Йоан 8:28), и ние трябва да се стремим към това, както отбелязва и старецът Силуан: „Съвършените нищо не говорят от себе си… Те говорят само това, което им дава Духът Свети”.

И това е всъщност истинското творчество, най-високото от всичко, което е достъпно за човека. Не пасивно, а чрез творческия подвиг човекът върви към тази свята цел; без при това да губи съзнание, че никак не бива той самият да твори Бога по своя образ и подобие – изкушение, в което изпадат много философи и даже богослови.

Цялото мое минало естествено ме тласкаше към размисли за творчеството в неговите различни проявления, а също и за неговия смисъл. Сега мисля да разкажа накратко как моите занимания с живопис ме доведоха до молитвата: като говоря действително за конкретен случай.

В дните на моята младост един руски живописец, станал впоследствие знаменитост, ме увлече с идеята за чистото творчество, скланяйки ме към абстрактното изкуство. Две или три години бях жертва на това увлечение, което ме доведе до моята първа, родена отвътре, богословска мисъл. На всеки артист (тоест деец на изкуството) е свойствено да възприема битието в образите на своето изкуство; така и аз черпех идеи за своите абстрактни етюди от това, което ми даваше обкръжаващата действителност: хора, растения, къщи, сложни технически съоръжения, неочаквани и причудливи съчетания на сенки от слънцето или електрически лампи на масата, стените и др. В своето въображение създавах видения, но така, че те да не бъдат подобни на нещо, което реално съществува в природата. По този начин предполагах, че ставам не копист на натуралните явления, но творец на нови художествени факти.

За щастие все пак разбрах, че на мен, човека, не е дадено да творя „от нищото”, както твори единствено Бог. Стана ми ясно от този опит, че всяко човешко творчество е обусловено от вече съществуващото. Не мога да създам нито една линия или цвят, които никога и никъде не са съществували. Абстрактната картина е подобна на сбор от оригинално звучащи думи, които обаче никога не изразяват цялостна мисъл. Моето творчество ми се представи като дезинтеграция на битието, падение в пустотата, в абсурда, връщане към „нищото”, от което сме изведени чрез творческия акт на Бога. Тогава умът ми отстъпи от безплодните опити да сътвори нещо съвършено ново и проблемът за творчеството в моето съзнание се свърза с проблема за познаване на битието. И нещо чудно стана с мен – едва ли не целият свят, всяко зрително явление стана за мен тайна – красива, дълбока. И светът стана друг: той ласкаеше предметите, окръжаваше ги с ореол като че ли на слава, съобщавайки им вибрацията на живота, която не се поддава на изобразяване със средствата, с които разполага художникът. Вътре в мен се зараждаше благоговейно преклонение пред Първия Художник, Твореца на всичко, и желанието да се срещна с Него, да се уча от Него, да позная как Той твори.

Моите беседи със стареца Силуан за молитвата, а и за всичко друго, винаги са се съсредоточавали върху Персоната на Христос, единственият Учител и абсолютен авторитет. Той ни е дал „пример” във всичко (срв. Мат. 23:8, 10; Йоан 13:13, 15) И старецът учеше да се вглеждаме как Той, Синът Човешки, е действал. „Истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори; и ще Му покаже дела по-големи от тия, за да се чудите вие.” (Йоан 5:19, 20). Но Единородният Син, ставайки Син Човешки, във всичко се уподоби на нас (срв. Евр. 2:17 и Фил. 2:7); следователно всичко, което Той казва за Себе Си като Син Човешки е приложимо за всеки от нас. Ако ние сме в Сина, Когото люби Отец, то ние сме Негови синове, също възлюбени (срв. Йоан 16:27) и на нас Той ще покаже всичко, какво и как твори Той. Да, в Христа ние сме призвани да станем съобщници на целия творчески акт на нашия Бог и Отец.

Пътят към това съвършенство е такъв: духът на човека се отделя от безчисленото разнообразие на явленията на природния свят и с цялата си сила се обръща към Бога. И това е пределът на човека на земята. Когато при своето откъсване от тук душата се издига към Бога за вечно пребиваване в Него и с Него, „от дълбините на това Битие” идва познанието и влизането ни в акта, с който Бог твори всичко съществуващо. Залог за това е дарът на чудотворенето. По думите на св. Григорий Богослов: „Бог мисли света и светът съществува”. Светиите не въздействат физически на природата, когато правят чудеса, но в молитва към Бога мислят това, което търсят, и то идва.

Превод: Илиана Александрова
Откъс от книгата „Таинство християнской жизни”
Източник: Иконата в съвременния свят, сборник, Омофор, С., 2020 (вж. ТУК и ТУК)