Всеки ден е възможност за духовно израстване. Проповед на Обрезание Господне

Проповед на иконом Василий Шаган на Обрезание Господне. 1 януари 2019, храм „Св. Николай Мирликийски”, гр. Варна

Честит празник, братя и сестри! За много благодатни години!

Освен началото на календарната нова година, Църквата днес празнува Обрезанието по плът на нашия Господ Иисус Христос, случило се в осмия ден след Неговото раждане, според юдейския обичай, а заедно с това – и деня на св. Василий Велики, един от светите Отци и учители на светата ни Църква, чиято Литургия сега служихме.

Отмина тази бурна новогодишна нощ, но дали осъзнахме какво се случи? Какво се промени, като дойде още един пореден ден от нашия календар, макар и да е първият от него? Вчера по улиците и на различни места наблюдавах този чисто човешки, естествен за нас хората, подготвителен процес, в който като че ли в последна агония се опитваме да се подготвим за празника. Това само ни показва колко много жадуваме за празник. Не ни достига радост! Но дали се радваме истински, или в прекаления шум, с който посрещаме празника, се опитваме да заглушим усещането за мимолетно отминаващите години и неминуемата смърт, която приближава? Ние го разбираме това, че с всяка една отминала година ние приближаваме до своя земен край. И не само ние – целият свят върви към края си. Но в този край няма да бъде изгубено всичко, а ще се възцари Царят на славата, Който ще дойде за втори път от небесата. За нас, вярващите, това далеч не е край, а обратно – истинско ново начало. Ние така живеем – като казваме: Ела, Господи! В очакване на Него живеем. И като християни може би трябва да се радваме, че наближава този ден…

Страшно е, нали! Но в същото време трябва да различим правилния страх в себе си – относно това, как ще застанем пред Господа. Днес, като празнуваме Неговото Обрезание, в Апостолското четиво (Кол 2:8-12) Църквата ни призовава да живеем като обрязани, подобно на Христос, обаче не по плът, а да „обрежем” от себе си плътския живот, който до такава степен ни обременява, че ние забравяме, че сме временно в този свят – в очакване на бъдещия, истинския живот. Този, който Господ ни е приготвил като Отец, като Цар на славата.

Как да „обрежем” своята плътскост, своите страсти и похоти така, че да живеем наистина духовен живот? Ето това, братя и сестри сме призовани да правим в своята вяра, в своята надежда и в своята любов към Господа. Затова не се страхувайте, че годините и дните отминават. Те отминават, но могат да бъдат благодатна подготовка за нас за идния свят. И колко е хубаво, че имаме тази възможност – да стоим пред Господа и да живеем с надежда за своето духовно израстване. И всеки ден по малко да слагаме в касичката, която никой не може да ограби, и спестеното в нея не може да бъде разядено от молците. Тази касичка е нашето сърце, в него събираме тази благост, която ни кара да се чувстваме радостни, независимо от това, дали отминават дните, дали около нас ни хвалят и обичат, защото в нас е радостта, че с нас е Господ.

Затова в началото на новата година нека си пожелаем дните, които Бог ни е дал, да бъдат дни, изпълнени с ревност по Него, с решителност в делата, които сме предприели за своето духовно израстване, за дръзновение към Бога, за укрепване на нашата вяра и нашата любов един към друг и към Бога. И така, в този живот, изпълнен с вяра, надежда и любов, ще можем да живеем истински – не разпиляно, не безразсъдно. Като знаем пътя и целта, към която сме се устремили, с упование на Господа и постоянна надежда на Него, в своята молитва да Го призоваваме, Той никога да не ни оставя, а да ни помага.

От името на всички свещеници, които служат в този храм, ви пожелавам през новата година да имате телесно здраве и здрав дух, да не изпадате в униние и отчаяние, а ако все пак усетите такива състояния – бягайте към Бога и на Него се надявайте, защото Неговото величие и Неговата благост утешават хората в тяхната безнадеждност. Вярвайте в Божията благост, защото тя наистина няма край, и колкото повече вкусваме от нея, толкова повече осъзнаваме, че наистина си струва да живеем с Него.

Не губете своя човешки образ, защото преди да станем като Бога, трябва най-напред да се опитаме да станем хора. А това означава да имаме човешко отношение към хората около нас. За това като че ли не се изисква много, но си даваме сметка колко е трудно, да сдържим сърцето си, когато някой ни е ядосал или изпитваме неприязнени чувства един към друг. Оказва се, че е голямо призвание, макар да изглежда малко.

Опитвайте се да живеете в мир със себе си, като приемете, че сте такива, каквито сте. Не е срамно да бъдеш мъж или жена. Не е срамно да бъдеш подрастващ в послушание към родителите си. Не е срамно да бъдеш вярващ и в послушание към Бога и Църквата. Не е срамно да бъдеш майка или баща. Всеки на своето работно място, с каквото Бог го е благословил, да има възможност да се труди, да има нужните умения… Приемете, че е нормално да живееш скромно, а понякога и бедно. Защото иначе целият ни живот ще бъде в ропот и осъждане. Не казвам да се съгласим с бедността, но да приемем това, което имаме сега, и да не роптаем за което нямаме. Защото в ропота ще разпилеем и това, което имаме.

Живи и здрави да са децата ви! Ако са надалеч, в своята тъга нека се молим за тях, да говорим на Бога за тях, ако не сме успели да говорим на тях за Бога. Повярвайте, Той ще приложи Своята воля към техния живот за тяхното спасение.

Да бъдат силни вашите семейства! Няма по-добро от това, в семейството да намерим утеха и защита, упование и мир. Затова пазете което имате, пазете мира, любовта помежду си – това е нашето водещо призвание. И не унивайте, ако нямате семейства или не са пълни – на всеки Бог дава това, което е потребно за неговото спасение. Н е лошо да желаете доброто за себе си, но не се отчайвайте, когато все още не сте го получили. Ако Бог благоволи, ще получите всичко, което е нужно за вашето спасение.

Опитайте се да живеете пред Бога. Посветете целия си живот на Бога. Нищо няма да изгубите тогава, а всичко ще придобиете. Знам, че това е много трудно и мнозина от нас се раздвояват постоянно – между светското и духовното, между Църквата и света, между домашните, които са против нашата вяра, и живота ни в Църквата. Но в тази трудност също не се отчайвайте. Правете това, което е възможно по вашите сили – важно е да опазите своята вяра. Не робувайте на закона и правилата, а живейте по правилата на своето сърце, израствайки в любовта към Бога и един към друг.

Бъдете свободни в своята вяра, без да се страхувате. Свободата идва, когато осъзнаваме, че стоим пред Бога. Ако има страх във вярата, нещо не е както трябва. Не такъв страх е нужен, а страх Божий – не от Бога да се страхуваме, а от това, да не Го изгубим.

Нека в енорията през новата година има мир и разбирателство помежду ни, в добро съслужение със свещениците, заедно да пеем пред Господа, заедно да се причастяваме и да живеем като братя и сестри в Христа. Защото това е нашето голямо семейство, Бащата на което е Самият Бог, Който винаги е сред нас, когато сме заедно и единомислени във вярата.
Амин!