„Ти смекчи за нас, Господи, мъките на смъртта”

Моят роден свещенически дом беше свързан с църквата чрез алея, дълга няколко метра. От двете страни на алеята имаше гробове и дървени кръстове. Защото Peribolos, църковният двор, поясът на църквата служеше също и за гробище на нашето малко село.
(…)
Научих още от първите си години, че мъртвите продължават да са неотменна част от parokia, от енорията на баща ми. Смъртта никога не откъсва един християнин нито от енорията му, нито от неговата църква, нито от неговия свещеник. Мъртвите участват невидимо, с душите си, в synsxe, сиреч в събранието на верните по време на Литургията.
(…)
В нашата малка църква, както и във всички църкви, нямаше минало, настояще и бъдеще. В църквата времето не е разделено на часове, нито на минути, нито на години, нито на векове. У нас вкъщи, сиреч в църквата, на гробището и в свещеническия дом ние живеехме в изначалното време, във времето на Бога, във вечността. Защото, както твърди св. Августин, светът тоест животът – не е създаден във времето, а заедно с времето (mundus non factus est in tempore, sed cum tempore).

Смъртта не може да прогони човека извън времето. Той остава в него. И така – нали от детинство съм съвременник на тези, които са мъртви, и на онези, които ще се родят в идното време – завързах отношения с мъртвите, които пребиваваха в гробовете си около нашия дом. Мъртвите бяха моите прекрасни братя во Христа, макар и в покой. Винаги съм бил свързан с по-голямо приятелство с мъртвите, отколкото с живите от нашето село, защото човек е винаги свързан с най-близките си съседи, а обиталищата на мъртвите бяха под стените ни, докато живите бяха разпръснати в рамките на енорията, простираща се на дължина от тридесет километра.

Научих, че хората умират и че телата им се покоят след тегобите на земния живот. И че очакват, докато са в упокой, Възкресението. Защото всеки човек е безсмъртен телом и духом. Всеки от нас ще възкръсне. Всеки от нас може да заяви като Йов: „Но аз зная (Той) в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа” (Иов. 19:25). В гроба ще погине само кожената дреха и тежката материя, чужда на човешката природа, добавена към човешкото тяло след грехопадението. Погребва се тежкото тяло и ще възкръсне съвършеното тяло, такова, каквото е било изначално. (1 Кор. 15:44)

Свети Григорий Нисийски казва по повод на смъртта: „Ти смекчи за нас, Господи, мъките на смъртта. Ти оставяш да се упокои довреме нашето тяло, а сетне ще го събудиш с последната тръба, Ти ни поверяваш на земята, за да ни съхрани тя... Ти ще вземеш тленните ни останки, за да ги превърнеш в безсмъртна красота”.

Всеки човек мечтае да бъде съвършен. Моята мечта беше да си възвърна изначалното, безсмъртно тяло, неподвластно на болестта, страданието, старостта и смъртта, както е казано в заупокойната служба: „Господи, макар да нося раните на греха, аз съм образ на безименното Ти величие. Върни ми първозданната красота и правото да бъда небесен жител”.
(…)
Понякога сравнявах гробището с гардероб, където всеки човек някой ден ще сдаде кожената си дреха както в селския дрешник. Защото е казано: „Човекът сдава чрез кончината си своята кожена дреха – dermatinoi. Тези, които живеят на небето, вече не се нуждаят от кожена дреха. Защото човекът – там горе – се рее с одеждите, които си е изтъкал на земята чрез чистотата на деянията си”¹

Смъртта, след упокой в гроба, е всъщност само смяна на одеждата: изоставя се грубата и срамна затворническа униформа, кожената дреха, като се облича върховното одеяние на безсмъртието. Защото човекът ще бъде приет на Небето: „Телесната обвивка, разядена от смъртта, е изтъкана наново, но не от плътна, а от лека и въздушна материя”²

Из: „От 25-я час до вечния час”, Фондация „Комунитас”, София, 2014